Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (29)

27.

На половината път за дома на Хенри Томпсън Колтър Шоу забеляза, че преследвачът му се е върнал. Може би.

Той видя, че една кола отзад на два пъти зави след него. Сива, като онази пред салвадорския ресторант с божественото кафе. Логото на решетката не се виждаше през шест-седем коли назад. „Нисан“ ли беше? Може би да, може би не.

За негова изненада шофьорът беше жена.

Шоу наблюдаваше колата, когато тя профуча на червен светофар, за да завие след него. Той съзря силует през страничното стъкло и отново видя ниска, приведена фигура и къдрава коса, завързана на конска опашка. Не че и някои мъже нямаха такива прически, но по-вероятно беше да е жена, отколкото мъж.

Човек би си помислил, че една жена не би направила това на друга жена. Предполагам, че и ние може да сме извратени като някои мъже.

Шоу нарочно направи два ненужни завоя и сивата кола го последва.

Той огледа улицата и асфалтираната повърхност, измери ъгли и разстояния и изчисли радиуси.

Сега…

Шоу удари спирачки и се завъртя на сто и осемдесет градуса, за да се обърне с лице към преследвача. Спечели си един-два средни пръста и пет-шест надути клаксона.

Към поздравите се присъедини нов звук.

Воят на сирена. Шоу не забеляза, че беше направил обратен завой пред крайслер без опознавателни знаци. Той въздъхна. Спря и приготви шофьорската си книжка и договора за взимането на колата под наем.

Към него се приближи нисък и як латиноамериканец със зелена униформа.

— Господине.

— Полицай. — Шоу му даде документите си.

— Направихте нещо много опасно.

— Знам. Съжалявам.

Ченгето — името му беше П. АЛВАРЕС — се върна в колата си и седна на предната седалка да провери информацията. Шоу гледаше към пространството, където беше сивата кола, която вече беше изчезнала. Поне се увери, че беше същото превозно средство, което беше видял пред салвадорския ресторант „Нисан Алтима“, същата година, със същите драскотини и олющена боя.

Полицаят се върна при Шоу и му даде документите.

— Защо го направихте, господине?

— Мислех, че някой ме следи. Тревожех се, че е крадец на коли. Чух, че отмъкват коли под наем.

— Затова колите под наем нямат маркировка, че са коли под наем — бавно каза Алварес.

— Така ли?

— Ако ви безпокои нещо, обадете се на 911. Затова сме ние. Вие не сте от града. По работа ли сте тук?

— Да — кимна Шоу.

Алварес се замисли.

— Добре. Имате късмет. Днес е денят, в който ходя в съда да давам показания и нямам време да се занимавам с вас. Но не правете глупости отново.

— Няма, полицай.

— Тръгвайте.

Шоу прибра документите си, включи двигателя и подкара към кръстовището, където за последен път видя нисана. Зави наляво, по посоката, в която беше логично да избяга жената. И, разбира се, не откри следа от нея.

Върна се на въведения в джипиеса маршрут и след петнайсетина минути беше в жилищния комплекс, където Хенри Томпсън споделяше апартамент с партньора си Брайън Бърд. Пред сградата имаше полицейска кола без опознавателни знаци. За разлика от изчезването на Софи, Оперативната група, или онзи, който се занимаваше с неговия случай, явно знаеше със сигурност, че Хенри Томпсън е отвлечен, след като бяха намерили колата му с разбито предно стъкло. Полицаят — може би загадъчният детектив Стандиш — сигурно беше при Бърд и чакаше искането за откуп, което Шоу знаеше, че никога няма да бъде отправено.

Телефонът му сигнализира за получено съобщение. Спря колата и го прочете. Мак не беше открил криминална история в живота на Томпсън или Бърд. На техните имена нямаше регистрирани оръжия. Нямаха достъп до секретна информация, нито чувствителна длъжност, която да предположи мотив. Томпсън наистина беше блогър и активист за правата на гейовете, а Бърд работеше като финансов директор на малка фирма за рисков капитал. Нямаше оплаквания за домашно насилие. Томпсън се беше оженил за жена за една година, но преди едно десетилетие. Между тях, изглежда, нямаше лоши чувства. Като Софи, и той вероятно беше произволно избрана жертва.

На неподходящо място в неподходящ момент.

След като излезе от дома на Мълинър, Шоу беше изпратил съобщение на Бърд, за да го попита дали е вкъщи и дали е удобно да се срещнат. Бърд веднага отговори „да“.

Шоу набра номера му.

— Ало?

— Господин Бърд?

— Да.

— Обажда се Колтър Шоу.

— Това е приятел. Всичко е наред — каза Бърд на някого в стаята в дома си, а после отново заговори на Шоу: — Може ли да поговорим? Долу? Пред фоайето има градина.

Никой от двамата не искаше полицията да знае, че участва и Шоу.

— Ще бъда там. — Шоу затвори, слезе от шевролета и тръгна по безупречно поддържаната морава към пейка до външната врата. Наблизо имаше фонтан, който разпръскваше мъгла във въздуха. Дъгата в нея трептеше като развято знаме.

Шоу огледа улиците отвъд красиво оформената градина, търсейки сивия нисан.

Бърд дойде минута по-късно. Той беше на петдесет и няколко години и беше облечен с официална бяла риза и тъмен панталон. Коремът му висеше пет сантиметра над колана. Оредялата му бяла коса беше разрошена и не се беше бръснал. Двамата се ръкуваха и Бърд седна на пейката, приведен напред и с преплетени пръсти. Непрекъснато ги свиваше и отпускаше, както Франк Мълинър си беше играл с топката за голф.

— Те чакат обаждане за откуп — с немощен глас каза Бърд. — Откуп? Хенри е блогър, а аз съм финансов директор, но компанията е нищо по стандартите на Силициевата долина. Не се занимаваме с технологии. — Гласът му потрепери. — Нямам пари. Ако поискат пари, не знам какво ще правя.

— Не мисля, че е за пари. Възможно е дори да няма мотив. Може би е някой психичноболен. — Шоу говореше за извършителя в мъжки род, защото не беше необходимо да обърква разговора с обсъждане на пола.

Бърд обърна към него зачервените си очи.

— Вие намерихте онова момиче. Искам да ви наема да намерите Хенри. Детектив Стандиш ми се видя окей… Ами, искам вас. Кажете цената си. Колкото поискате. Може да се наложи да взема пари назаем, но ще платя.

— Не работя срещу заплащане — рече Шоу.

— Бащата на момичето… той е платил нещо.

— Беше награда.

— Тогава ще бъде награда. Колко искате?

— Не искам пари. Сега имам интерес към случая. Нека ви задам няколко въпроса. И после ще видя какво ще мога да направя.

— Боже… Благодаря ви, господин Шоу.

— Наричай ме Колтър. — Той извади тетрадката си. — В случая със Софи похитителят я е набелязал предварително и я е проследил. Логично е да направи същото и с Хенри.

— Искаш да кажеш, че го е дебнал?

— Вероятно. Похитителят е много организиран. Искам да проверя всички места, където е бил Хенри, да речем, трийсет и шест часа, преди да бъде отвлечен.

Пръстите на Бърд отново се свиха и кокалчетата му побеляха.

— Той беше тук, разбира се, цялата нощ. Вечеряхме в „Джулио“. — Кимна към улицата. — Преди две вечери. Снощи изнесе лекция в Станфорд. Освен това нямам представа къде е бил. Хенри пътува из цялата Силициева долина. Сан Франциско, Оукланд. Сигурно пътува по стотина километра на ден, за да прави проучвания. Затова блоговете му са толкова популярни.

— Знаеш ли дали се е срещал с някого през последните няколко дни?

— Знам само за лекцията, от която той се връщаше, когато е бил отвлечен. Не знам за други. Съжалявам.

— Върху какви статии работеше? Така може да разберем къде е бил.

Бърд наведе глава.

— Най-запален беше по едно експозе за високите цени на недвижимите имоти в Силициевата долина.

Шоу кимна.

— Имаше и статия за компании за видеоигри, които събират лична информация и я продават. Третата беше за потоците от печалба в софтуерната индустрия. Пътуваше къде ли не по темата за недвижимите имоти. Разговаряше с данъчните власти, брокери, собственици на домове, наематели, хазяи, строители… За историите за събирането на данни и печалбите Хенри ходеше в „Гугъл“, „Епъл“, „Фейсбук“ и един куп други компании. Не помня кои. — Бърд потупа с пръст коляното си. — А, да „Уолмарт“.

— „Уолмарт“?

— На Ел Камино Роял. Спомена, че отива там, и аз предположих, че ще пазаруваме, но той каза, че ще ходи по работа.

— Къде беше лекцията в Станфорд снощи?

— В сградата за компютърни науки „Гейтс“.

— Ходил ли е напоследък на митинги за правата на хомосексуалистите?

— Не, напоследък не.

Шоу го помоли да прегледа записките на Томпсън и календара с ангажиментите му, за да види къде може да е ходил. Бърд отвърна, че ще го направи.

— А знаеш ли дали наскоро Хенри е ходил в кафене „Куик Байт“ в Маунтин Вю?

— Били сме там, но не сме ходили от месеци. — Бърд не го свърташе на едно място. Той стана и се вгледа в дърво джакаранда с красиви ярки лилави цветове. — Как е било за момичето? Софи. Полицаите не ми казаха много.

Шоу обясни, че тя е била заключена в стая и изоставена.

— Похитителят й беше оставил няколко неща. Софи ги използвала, за да избяга и да заложи капан, за да го нападне.

— Наистина ли?

Шоу кимна.

— За Хенри това би било ужасно. Той страда от клаустрофобия. — Бърд се разрида, но съумя да се овладее. — В апартамента е толкова тихо. Искам да кажа, че е тихо, когато Хенри го няма и аз съм сам у дома. Сега, знам ли, тишината някак е различна. Разбираш ли какво имам предвид?

Шоу много добре знаеше какво има предвид Бърд, но нямаше какво да каже, за да го накара да се почувства по-добре.