Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (51)

49.

— Ще го наречем нещастен случай. Нищо друго не е подходящо.

Колтър Шоу се събуди. Лежеше на разхвърляното легло на Мади Пул и гледаше вентилатора на тавана с формата на палмови листа. Едната перка беше увиснала и въпреки че в стаята беше топло, Шоу не мислеше, че е добра идея да го включи.

Нещастен случай…

Мади не беше в леглото, нито в дневната, където да убива или да осакатява извънземни. Голямата къща скърцаше, но от инфраструктурата си, не от обитатели.

Мади очевидно приемаше сериозно частта „никога след това“.

Часът беше четири сутринта.

Сънят беше илюзия. Шоу се запита дали е сънувал кошмар. Може би. Вероятно. Защото постоянно чуваше гласа на Рой Бланш, шерифа на Уайт Сълфър Спрингс.

— Ще го наречем нещастен случай. Нищо друго не е подходящо.

Това беше мнението за смъртта на Аштън Шоу и на съдебния лекар на окръга. Загубил равновесие и паднал по източната страна на Еко Ридж, трийсет-четирийсет метра надолу до коритото на пресъхналия поток, където го беше забелязал Колтър в онова утро с розова зора, пети октомври, преди петнайсет години. Момчето се спусна колкото можа по-бързо с надеждата, че може да спаси баща си. Тогава не го знаеше, но човек, който пада от такава височина, достига скорост над сто километра в час. Всяка скорост повече от седемдесет-осемдесет километра в час е фатална.

Смъртта беше настъпила преди шест часа. Шериф Бланш намери купчина мокри листа, които може би бяха станали хлъзгави от ранна слана. Аштън сигурно беше стъпил върху тях и тъй като земята беше наклонена, се беше претърколил в пропастта.

Блясъкът, който беше съзрял Колтър, беше отражението на слънцето в хромирания спусков механизъм на ловната пушка „Бенели Пасифик Флайуей“, която лежеше на земята, на три метра от ръба, където беше отхвръкнала, след като Аштън с последни усилия се беше опитал да се хване за близките клони, за да спре падането си.

Всички си мислеха за друга вероятност, но не я изричаха на глас. Самоубийство.

За Колтър обаче и двете теории бяха неприемливи. Нещастен случай? Двайсет процента? Самоубийство? Един процент.

Аштън умееше да оцелява и беше страстен любител на природата и условия като хлъзгави листа щяха да са само още един фактор, който той би добавил в уравнението по време на преход, както преценяването на дебелината на леда върху езеро или колко пресен е отпечатъкът от лапа на мечка и колко голямо е съществото, което го е оставило.

А колкото до самоубийство, същността на живота на Аштън Шоу беше оцеляване, и Колтър не можеше да си представи вселена, в която баща му би отнел живота си. Психически проблеми? Да. Но колкото и луд да беше, заболяването му беше параноя и това, разбира се, означаваше да се пазиш от заплахи. Освен това Аштън носеше пушка дванайсети калибър. Ако искаш да сложиш край на живота си, тогава защо да не използваш любимото си оръжие като Хемингуей? Защо да се претърколиш по склон и да се надяваш, че падането ще те убие? Колтър и майка му обсъдиха това. И двамата бяха сигурни, че загиналият не се е самоубил.

Тогава оставаше нещастен случай.

За пред света.

Но не и за Колтър Шоу, който мислеше — осемдесет процента — че баща му е бил убит. Убиецът беше Вторият човек, който бе проследил Аштън от къщата и който след това беше станал преследван — след хитрия номер на Аштън с кануто в езерото Полумесец. Двамата се бяха срещнали на върха на Еко Ридж. Сбили са се. И убиецът беше блъснал Аштън в пропастта.

Колтър обаче не каза нищо на никого, дори и на майка си.

Причината? Елементарна. Защото Колтър смяташе, че в онази нощ на Еко Ридж вторият човек е бил големият му брат Ръсел.

Аштън е преследвал тъмния силует по скалистата земя на хребета, насочил мерника на оръжието си в гърба му. Настоял е да знае кой е човекът. Ръсел се е обърнал и Аштън се е стъписал, когато е видял големия си син. Втрещен, той сигурно бе спуснал пушката.

И тогава Ръсел е грабнал оръжието, хвърлил го е и е блъснал баща си в пропастта.

Немислимо. Защо би направил това един син?

Колтър Шоу имаше отговор на този въпрос.

Един месец преди да умре баща му, Мери Дав беше заминала. Сестра й беше болна и тя бе отишла в Сиатъл, за да помага на зет си и на племенниците, докато Емилия е в болницата. Мери Дав знаеше за проблемите на съпруга си и беше помолила Ръсел да отиде в „Дворът“ от Лос Анджелис, където той учеше в Калифорнийския университет и работеше, за да се грижи за двете й по-малки деца по време на отсъствието й. Колтър беше на шестнайсет, а Дорион — на тринайсет.

Ръсел, тогава на двайсет и две, имаше брада и дълга тъмна коса — също като планинеца, на когото беше кръстен — но носеше елегантни градски дрехи: панталон, официална риза и спортно сако. Когато той пристигна, двамата с Колтър се прегърнаха непохватно. Мълчалив както винаги, Ръсел отклоняваше въпросите за живота си.

Една вечер Аштън погледна през прозореца и каза на дъщеря си:

— Нощта на дипломирането, Дорион. Кроу Вали. Приготви се.

Момичето се вцепени.

Тя вече не беше „мъниче“. Сега за Аштън дъщеря му вече беше зрял човек.

— Взех решение. Не искам да ходя — с монотонен глас заяви Дорион.

— Можеш да го направиш — спокойно настоя Аштън.

— Не — възрази Ръсел.

— Ш-шт — прошепна баща им и размаха ръка, за да направи знак на сина си да млъкне. — Запомнете думите ми. Когато те дойдат, няма да ти помогне, ако кажеш: „Не искам“. Ще трябва да плуваш, да бягаш. Да се биеш и да се катериш.

„Дипломирането“ беше ритуал за съзряване, който беше измислил Аштън: изкачване през нощта по отвесна гола скала, която се извисяваше на четирийсет и пет метра над Кроу Вали.

— Момчетата го направиха — добави той.

Това не беше най-важното. Когато бяха на тринайсет, Колтър и Ръсел поискаха да извършат изкачването. Сестра им не пожела. Освен това Колтър съзнаваше, че Аштън предложи това, когато Мери Дав отсъстваше от дома им. Тя подкрепяше съпруга си и го пазеше, но освен че беше негова съпруга, беше и психиатър. Това означаваше, че има неща, които не можеше да му се разминат, когато Мери Дав присъстваше.

— Пълнолуние е. Няма вятър, нито лед. Тя е корава като вас. — Той задърпа Дорион да стане. — Вземи въжетата и екипировката си. Преоблечи се.

И тогава Ръсел скочи, махна ръката на баща си от сестра си и тихо каза:

— Не.

Случилото се после се беше запечатало в паметта на Колтър.

Баща им блъсна Ръсел настрана и отново сграбчи Дорион за рамото. Големият син беше добър ученик и веднага заби изопнатата си длан в гърдите на баща си. Аштън стъписано отстъпи назад, като се препъваше. И в същия момент посегна към големия нож за рязане на месо на масата.

Всички се вцепениха. Миг по-късно Аштън дръпна ръката си от ножа и измърмори:

— Добре. Няма да се катериш. Засега. Само засега.

Той тръгна към кабинета си, изнасяйки лекция на невидима публика, и затвори вратата.

Последва напрегнато мълчание.

— Той е неузнаваем. — Дорион погледна към кабинета. Очите й бяха спокойни като ръцете й. Случката, изглежда, й беше въздействала много по-малко, отколкото на братята й.

— Той ни научи как да оцеляваме. Сега ние трябва да оцелеем от него — измърмори Ръсел.

Две седмици по-късно Мери Дав събуди малкия си син в часовете преди зазоряване.

Колтър. Аш е изчезнал. Нуждая се от теб.

Да, Колтър подозираше, че Ръсел е убил баща им. Това беше само косвено предположение. Хипотезата щеше да се доближи до теория, ако не и до сигурност, на погребението на баща им.

Мери Дав организира скромна церемония три дни след смъртта на Аштън, на която присъстваха само семейството, близки роднини и колеги от предишния им живот на учени в Бъркли.

Ръсел замина за Лос Анджелис, след като майка им се върна от посещението си при болната си сестра. И след това отново дойде в „Дворът“ за погребението. И когато семейството се събра на закуска преди опелото, Колтър чу кратък разговор.

Един роднина попита Ръсел дали е пътувал със самолет от Лос Анджелис и той отговори, че е дошъл с кола. И след това спомена маршрута.

Колтър направо хлъцна от изумление, въпреки че никой не чу реакцията му. Защото маршрутът, който описа брат му, беше затворен наскоро заради свлачище. Бяха разчистили и отворили пътя в деня на убийството на Аштън. Това означаваше, че Ръсел е бил в района от няколко дни. Беше пристигнал по-рано и се беше крил някъде наблизо, може би заради нрава си на отшелник, без да е в състояние да бъде със семейството си. А може би за да убие баща им в мразовитите утринни часове на пети октомври, за да спаси малката си сестра от безумното и опасно „дипломиране“.

И поради още една причина: да избави баща си от мъките на умопомрачението.

За храна или кожа, при самозащита и от състрадание…

На погребението Колтър реши да изчака и да се разправи по-късно с брат си. Това „по-късно“ обаче така и не дойде, защото Ръсел замина внезапно след опелото и после изчезна напълно.

Мисълта за отцеубийство измъчваше Колтър от години, беше постоянна рана в душата му. Но после, преди месец, се появи слаба надежда, че брат му може би не е убиецът.

Колтър беше в къщата си във Филаделфия и преглеждаше кутия със стари снимки, които му беше изпратила майка му. Намери писмо, адресирано до Аштън без обратен адрес. Пощенското клеймо беше от Бъркли и датата — три дни, преди баща му да умре. Това привлече вниманието на Шоу.

Аш,

Опасявам се, че трябва да ти кажа, че Бракстън не умря! Може би идва на север. Бъди ВНИМАТЕЛЕН. Обясних на всички, че в плика е ключът за мястото, където си скрил всичко.

Сложих го в 22-Р, третия етаж.

Ще успеем, Аш. Бог да ни благослови.

Юджийн

Как да разбира това?

Единственото заключение беше, че Аштън — всъщност „всички“ в писмото на Юджийн — бяха в риск.

Кой беше Бракстън?

Но едно по едно. Първо трябваше да намери Юджийн. Майката на Колтър каза, че Аштън е имал приятел в Бъркли с това име, колега професор, но не помнеше фамилията му. И не беше чувала за Бракстън.

Шоу потърси сред персонала на университета преди петнайсет години и откри някой си професор Юджийн Йънг, физик, който беше загинал в автомобилна катастрофа две години, след като беше умрял Аштън. Смъртта му изглеждаше подозрителна — колата беше излетяла от скала близо до „Йосемити“ на безопасна отсечка от пътя. Шоу откри вдовицата на Йънг, която се беше омъжила повторно. Обади й се, обясни кой е и добави, че събира материали за баща си. Попита я дали има нещо — писма или документи, свързани с Аштън. Тя отговори, че през годините е изхвърлила всички лични документи на покойния си съпруг. Шоу й даде телефонния си номер и й каза, че ще бъде в къмпинга за каравани в Оукланд през следващите няколко дни, ако тя си спомни нещо.

И след това Колтър Шоу направи онова, което умееше най-добре: проследяване. Юджийн Йънг беше професор в Калифорнийския университет, Бъркли, и бе скрил нещо на място, обозначено като 22-Р. За два дни Шоу научи, че само архивите на Факултета по социология на университета, които се намираха на третия етаж, имат стая 22, с партида Р.

И там преди два дни намери — и открадна — вълшебния плик.

„Оценени изпити 5/25“…

Ако имаше доказателство, че някой друг, а не Ръсел Шоу, е убил Аштън — онзи Бракстън или може би съучастник, това щеше да е загадъчната купчина документи, която съдържаше пликът.

И сега, докато лежеше в леглото на Мади Пул, си спомни думите на шериф Рой Бланш.

Ще го наречем нещастен случай. Нищо друго не е подходящо…

Освен че за негово огромно облекчение Колтър Шоу осъзна, че може би има нещо друго.

Климатикът пред прозореца на Мади забръмча още по-темпераментно. Шоу разбра, че няма да заспи отново, затова стана, облече се, взе още една бутилка вода и излезе, като остави вратата отключена. Седна на оранжев пластмасов градински стол, единствената мебел на веранда, която можеше да побере двайсет пъти повече. Отвори бутилката и отпи малка глътка вода, а след това прегледа местните новини на телефона си, за да види дали има развитие по случая Хенри Томпсън. Докато чакаше да се появи статията, забеляза друг репортаж, който звучеше познато… А, да. Беше за конгресмена, обвинен, че изпращал съобщения на млади стажанти. Шоу беше чул историята в новините, съпътстващи „Мисия Прайм“, играта на Тони Найт. Политикът, депутат на име Ричард Бойд, от Юта, се беше самоубил. В предсмъртното си писмо твърдеше, че е невинен, и пишеше, че животът му е разбит заради слухове. Историята беше нещо повече от трагична смърт. Мястото му в Конгреса можеше да наруши партийния баланс на следващите избори.

Бащата на Шоу се интересуваше от политика, но не и Колтър. В новините нямаше нищо за Хенри Томпсън, затова Шоу излезе от интернет и прибра телефона си.

Улицата беше тиха. Нямаше насекоми или сови. Шоу чу свистенето на трафика по магистралата и няколко клаксона. Наблизо имаше половин дузина летища, но по това време явно не излитаха и не кацаха самолети.

Той погледна по-нататък по улицата и видя, че едната къща е в процес на събаряне, а на празния парцел до нея наскоро е минал булдозер. И в двата двора имаше табели „БЪДЕЩ ДОМ НА СИЛИЦИЙВИЛ!“.

Шоу беше учуден, че високият къдрокос Марти Ейвън, директорът на компанията за видеоигри, който обичаше играчките, се е впуснал в такъв сериозен проект като строителство на недвижими имоти. Предположи, че Ейвън се е забавлявал повече, когато е проектирал и създавал макета на Силицийвил, отколкото да гледа реалното строителство.

Шоу изпи водата, влезе вътре и се приближи до големия монитор на компютъра на Мади, на който бавно подскачаше триизмерна топка. Цветовете й се променяха от пурпурно на червено, жълто и зелено, всичките наситени и ярки.

Той погледна бюрото й. Всичко, което притежаваше Мади Пул, беше посветено на изкуството и науката на видеоигрите: кутии с компактдискове и дивидита, платки, външна памет, карти, твърди дискове, компютърни мишки и конзоли. Навсякъде имаше касетки с игри. И много кабели. Шоу взе няколко от книгите й и ги прелисти. В повечето заглавия присъстваха думите „Ход на играта“, а в някои „Измами“ и „Съвети и решения“. Той прегледа „Най-добрият наръчник за «Две седмици»“ и си спомни павилиона на компанията на „Конференция К3“. Сложността на инструкциите беше главозамайваща. Шоу посегна да остави наръчника и в същия момент се вцепени.

Под „Две седмици“ имаше брошура. С разтуптяно сърце я взе и прелисти страниците. Някои откъси бяха оградени и маркирани със звездичка. И в бялото поле имаше бележки за ножове, пистолети, факли и стрели. Заглавието беше:

Ръководства за видеоигри. Том XII

„Шепнещият човек“

Същата игра, която Мади Пул твърдеше, че никога не е играла и за която не знае нищо.