Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (14)

13.

Шоу не повярва на очите си.

Десетина минути, след като излезе от кафенето, той спря на банкета на Тамиен Роуд от страната на парка „Сан Мигел“. Нямаше нито едно ченге.

Добре. Ще проверим как стоят нещата, Шефе…

Да, ама не.

Шоу се приближи до единствените хора наоколо — възрастна двойка с еднакво бебешкосини анцузи — и им показа разпечатката на снимката на Софи. Както очакваше, те не я бяха виждали.

Е, щом полицията нямаше да я издирва, той щеше да я търси. Тя вероятно беше хвърлила телефона си като сигнал за случаен минувач, когато й се обади някой.

Може би преди да я хване Индивидът X, беше надраскала нещо в утъпканата пръст — име или част от регистрационен номер. Или се бяха сборичкали и Софи беше успяла да го одраска и под ноктите й имаше негова тъкан, или да грабне химикалка, или да откъсне парче плат, богато на ДНК или украсено с пръстовите му отпечатъци, и го беше хвърлила на тревата.

Шоу слезе в дерето и тръгна по тревата, за да не унищожи следи, евентуално оставени от похитителя в пясъка или почвата.

Той използва изцапания с кафяво камък като център и обиколи в постепенно разширяваща се спирала, втренчен в земята пред него. Нямаше стъпки, нито късчета от дрехи или тъкан, или нещо, изпаднало от джобове.

И после проблясък на светлина привлече погледа му.

Видя се някъде над него — от пътеката за достъп в парка. Проблясъкът се повтори. Шоу си помисли, че е от отваряне и затваряне на врата на кола. Ако беше врата, затвори се абсолютно безшумно.

Той се наведе и се промъкна по-наблизо между дърветата, които се поклащаха от ветреца. Забеляза някакво превозно средство. Яркият блясък на фаровете му пречеше да види точно какво е. Светлината потрепна. Може би се дължеше на клоните, които се огъваха от вятъра. Или защото някой слезе от колата, приближи се до ръба на дерето и се вгледа надолу.

Дали беше бегач, който загряваше преди крос, или някой, който беше спрял да се изпикае по време на дълго пътуване до дома?

Или пък беше Индивидът X, шпиониращ мъжа, който проявяваше обезпокоителен интерес към изчезването на Софи Мълинър?

Шоу тръгна приведен през шубраците към основата на дерето, над което беше спряла колата — ако беше кола. Склонът беше доста стръмен. Това обаче не беше препятствие за Шоу, който редовно се катереше по отвесни скали, но теренът беше такъв, че катеренето щеше да бъде шумно.

Сложно. Без да го видят, той трябваше да стигне до горе, за да отмести храстите и да снима с телефона си регистрационния номер на бегача. Или пикаещия. Или похитителя.

Шоу измина шест-седем метра към основата на хълма и после изгуби от поглед ръба заради ъгъла. И тогава, когато чу прекършване на клон зад себе си, осъзна грешката си. Беше се съсредоточил твърде много да намери най-тихия път пред себе си и бе пренебрегнал фланговете и гърба си.

Никога не забравяйте, че около вас има триста и шейсет градуса заплахи…

Шоу се обърна и в същия момент видя, че към гърдите му се вдигна пистолет, и чу гърленото ръмжене на млад мъж с качулка на главата.

— Не мърдай, мамка ти. Или си мъртъв.