Адриен Йънг
Небе в дълбините (9)

Глава 9

Вратата се отвори рязко и аз се надигнах върху масата, опитвайки се да видя в мрака. Ръце ме сграбчиха, преди да успея да различа очертанията в сенките. Задърпах се, мъчейки се да се отскубна, ала яка ръка се обви около тялото ми, изпращайки пареща болка в ребрата ми и карайки света да се наклони.

Издърпаха ме в снега навън за туниката и аз се затътрузих по пътеката с боси крака, вдигайки бели облачета, когато се препъвах. Опитах да се ориентирам, ала виждах единствено белотата под себе си и тъмната мъгла, обгръщаща селото.

— Къде ме водите?

Мъжът погледна през рамо, преди да се протегне и да ме зашлеви. Главата ми отхвръкна настрани, кръв изпълни устата ми.

— Обади се отново и ще забия още една стрела в теб, аска.

Преглътнах жлъчката върху езика си.

Поехме в мрака към другия край на селото, където ударите на чук върху наковалня отекваха по притихналия склон на планината. Оранжевото сияние на ковашкото огнище огряваше сламения покрив над него.

Мъжът ме блъсна напред и друг ме улови, издърпвайки ме в палатката. Стисна косата ми и изви главата ми назад, а един рики с кожена престилка ме огледа, хванал желязна маша в ръката си. Обърна се, за да извади нещо от огнището, и очите ми се разшириха при вида на железния нашийник. Дръпнах се назад, опитвайки се да изляза от палатката, ала двамата мъже ме държаха прекалено здраво. Ковачът сложи нагорещения до червено нашийник върху наковалнята и се залови да го изчука, придавайки му правилния размер и форма, докато аз се съпротивлявах, блъскайки се в телата зад себе си.

— Ако не мърдаш, обещавам да не те изгоря — каза той, впил очи във врата ми.

Огледах се из палатката, търсейки някакво оръжие. Навсякъде имаше инструменти, ала нищо, което бих могла да достигна. Ръката в косата ми ме блъсна напред, притискайки лицето ми към ледената наковалня и мъжът затисна тялото ми с цялата си тежест, за да не мърдам.

Изпищях, мятайки се яростно, но те бяха прекалено силни. Ритах отчаяно, докато светлият метален обръч идваше все по-близо, ала босите ми крака се хлъзгаха по заледената земя. Друг рики улови раменете ми и ето че бях прикована, напълно безсилна. Изпръхтях и се изплюх, докато ковачът бавно разтвори все още горещия нашийник с машата и внимателно го намести около врата ми. Отново заритах и този път улучих нечий крак, и се подхлъзнах. Кожата изцвърча, когато металът ме докосна, и аз си поех рязко въздух, замръзвайки.

— Хмпф. — Ковачът се наведе над мен, сбърчил чело. — Казах ти да не мърдаш.

Лицето ми се плъзна по наковалнята, лъснало от сополи и безмълвни сълзи, докато те ме задържаха на място, оставяйки нашийника да изстине. Беше прекалено късно. Усещах тежестта на топлия метал около врата си.

Надолу по пътеката лумна факла и те отново ме издърпаха в снега навън. Когато спряхме, един от мъжете улови нашийника и прокара въже през кръглия отвор, завързвайки другия му край за едно дърво.

Остави ме там, разтреперана, и отиде при групичката мъже, застанали край факлата, забита в земята. Те си приказваха и се смееха, увити в мечи кожи, за да се предпазят от сутрешния студ.

Вдигнах ръка и докоснах раната от изгорено над рамото си, опитвайки да се ориентирам къде се намирам. До зазоряване оставаше навярно около час, но небето все още беше обсипано със звезди, зад дърветата на север танцуваха светлини.

Шум от каруци ме накара да се изпъна, обтягайки въжето, за да видя пътя, по който между две големи назъбени скали се задаваше керван. За последната каруца беше завързана върволица добитък. Разбрах какво се случва в мига, в който видях риките да се поздравяват един друг. Това бяха търговците от Льос. Буцата в гърдите ми стана още по-тежка. Щяха да ме продадат.

Селото все още беше тъмно и притихнало, светлината на слънцето едва започваше да се прокрадва над хоризонта. Ири не знаеше. Или пък беше размислил и бе решил да ги остави да се отърват от мен.

Отново погледнах към кервана, опитвайки се да преценя шансовете си. Сведох очи към стъпалата си, потънали в снега. Болката от студа вече пълзеше нагоре по краката ми. Не можех да им се опълча без оръжия, не можех и да ги надбягам боса. Прекарах всички възможни сценарии в ума си, търсейки изход. Ала такъв нямаше. Никакъв шанс.

Изведоха още двама дюри и ги завързаха за дърветата зад мен. Вероятно рики, извършили престъпление. Жената се взираше в гората с безизразно лице, а мъжът пристъпваше от крак на крак; до нас блееха кози, протягайки муцуни над пречките на кошарата си към разтрепераните ми ръце.

Друга групичка се зададе по пътеката и се присъедини към онези, които вече се бяха събрали. Пръснаха се наоколо, започвайки от далечния край и вървейки покрай дърветата, за да разгледат стоките, изложени за продан.

Включително и мен.

Приковала бях очи в земята, а гласът в главата ми казваше всичко, което не исках да повярвам. Щяха да ме завлекат в гората и да ме захвърлят в някакво планинско село на рики като дюр. Никога вече нямаше да видя фиорда. Никога вече нямаше да видя баща си. Мюра. Нито в този живот, нито в следващия. Сърцето ми се пръсна в гърдите. Надеждата да се прибера у дома сега ми се виждаше глупава, погълната от страданието ми.

И всичко това — заради Ири.

В снега пред мен спряха ботуши и отекна дълбок смях.

— Доста е дребничка, а?

Горещина опари лицето ми като лятно слънце. Кожената му ризница се опъна, докато той се полюшваше напред-назад на пети, цъкайки с език, преди сянката му да се отдалечи по снега.

Още двама рики спряха пред мен; приковала очи в краката си, аз отказвах да вдигна глава.

— Колко искате за нея? — провикна се един от тях към факлите.

— Четири пенингри — извика някой в отговор.

Усетих как потъвам още по-дълбоко в снега. Същата цена, която бях платила за козела, който принесохме в жертва в нощта, когато видях Ири. Опитах се да потисна огъня, пламнал в очите ми. Това беше жестока шега. Сякаш Сигр ме гледаше отгоре и се смееше. Не може да беше иначе.

Двамата рики продължиха напред, по-заинтересувани от добитъка, отколкото от мен. Мъж, по-едър от останалите, зае мястото им и махна с ръка към рамото ми.

— Какво й е?

Старецът, който беше дошъл да ме види в плевнята, се приближи до него.

— Рана, получена в битка.

— Аска ли е?

— Да. Сега не я бива особено за работа, но ще се оправи, преди снеговете да се стопят.

Пръстите ми се свиха в юмруци. Исках да вдигна ръце и да го удуша с въжето. Исках да видя как светлината се отцежда от обградените му с бръчки очи.

Старецът се отдалечи, а едрият мъж дойде по-близо.

— Обърни се.

Направих крачка назад.

— Какво?

Ръката му ме стисна за ранената челюст и той ме дръпна напред, така че нашийникът едва не ме удуши, доближавайки лице до моето. Знаех какво ще направи, още преди да го беше сторил. Пръстите му уловиха сгъвката на коляното ми и той плъзна ръка нагоре по вътрешната страна на крака ми. Долепих се до грапавата кора на дървото, но той ме последва, притискайки тялото си в моето.

— Махни се от мен — изръмжах през зъби.

Усмивка подръпна устните му зад рунтавата брада и той ме завъртя грубо, обръщайки ме с лице към дървото. Прикова ме към него и очите му се спуснаха по задната част на тялото ми като горещо желязо.

— Идваш с мен — заяви през смях.

Пусна ме и аз престанах да треперя, тялото ми беше изпълнено с горещата треска на омразата, същата, която се разливаше по вените ми, когато размахвах брадвата и меча си в битка. Ранената ръка нямаше да ми попречи да забия нож в корема на този мъж.

Той се отправи към факлите, а аз се зачудих дали го бях виждала някога. Дали не бях убила някого, когото беше обичал. Дъхът изпълни гърдите ми, очите ми се присвиха. Нямаше да ми отнеме много време, докато намеря възможност да го убия. А когато го направех, другарите му щяха да отнемат живота ми.

Ала това беше хубаво. Сигр може би щеше да види чест в него.

Нашийникът се стегна около врата ми и аз потръпнах и се обърнах. От другата страна на дървото стоеше Фиск. Беше наметнал небрежно кожената си ризница, връзките на ботушите му не бяха завързани. Беше увил въжето около юмрука си и ме подръпна напред.

— Какво правиш? — запънах се аз.

Той се обърна към селото, без да ме поглежда, теглейки ме след себе си.

— Току-що платих за теб.

Зад нас се разнесоха викове.

— Не се обръщай — каза, без да спира.

Между дърветата избухна караница, но бързо затихна, отстъпвайки място на смях. Хвърлих поглед назад и Фиск дръпна въжето.

— Казах ти да не се обръщаш.

Първите лъчи на слънцето надникнаха над върховете на боровете, докато куцуках след него; болката в замръзналите ми стъпала изпращаше спазми по краката ми. Свихме зад един завой на пътя, където снегът се топеше в калта и членове от клана на Фиск, работещи пред къщите си, ме зяпаха, обръщайки глави след нас. Фиск не ги поглеждаше, приковал очи право напред, докато ме водеше през селото, обратно към малката празна плевня, където ме държаха. Беше измил следите от битката, половината от косата му беше прибрана на тила, а другата се спускаше по оранжевата лисича кожа върху раменете му.

Спря и аз стиснах зъби, за да не изтракат, когато той отвори вратата и извади ножа си. Сряза въжето от нашийника и се отмести настрани.

— Влизай.

Минах покрай него и пристъпих в плевнята. Останах там, разтреперана, обвила ръце около себе си. Мястото на ухото му, където го бях порязала, когато запратих ножа си по него, все още беше червено, хванало коричка под косата му.

Наведе поглед към стъпалата ми и изруга. Взе купчината дърва от масата и накладе огън, преди да издърпа един стол, подпрян на стената, и да го сложи до огнището. Аз седнах колкото се може по-близо до пламъците и вдигнах крака върху затоплените камъни, ограждащи огъня. Стъпалата ми бяха бледи и вкочанени и ме боляха, но най-вероятно не бяха измръзнали необратимо.

Фиск пусна една меча кожа до мен, докато аз разтривах краката си с ръце, за да ги стопля. Седях, загледана в огъня, усещайки топлината му върху лицето си, по което се стичаха сълзи.

— Откъде знаеше, че съм там? — попитах, овладявайки гласа си.

Изглеждаше така, сякаш не иска да отговори.

— Чух писъците ти. В палатката на ковача.

Затворих очи и преглътнах, мислейки за това как бях плакала и умолявала предишната нощ, когато изваждаха стрелата от рамото ми. Никога не се бях молила за каквото и да било в живота си. Унижението пареше повече от инфекцията в рамото ми или изгорената ми шия. Съжалението му ме прониза, карайки гордостта да се отцеди от мен.

— Съгласих се да те задържа, докато снеговете не се стопят. — Гласът му, когато най-сетне проговори, изпълни празното пространство.

— Да ме задържиш? — Думите ми бяха лед.

— Ако се опиташ да избягаш, няма да дойда след теб. Там навън ще умреш до ден. Може би два.

— Къде сме?

— Фела.

Чувала бях това име. Беше едно от няколкото селища на рики в планината.

— Утре ще те отведа у нас.

Аз подсмръкнах.

— И Ири ли живее там?

Той се поколеба.

— Да, семейството ни не знае нищо за теб. Ако искаш да запазиш живота си, това трябва да си остане така.

— Защо Ири не ме купи?

Той се облегна на стената.

— Риките не бива да научат коя си. Стой настрана от Ири.

Изгледах го изпитателно, опитвайки се да разчета изражението му. Свирепо, но умоляващо. Обичаше Ири — чувах го скрито под всяка дума.

— Защо се съгласи да ме вземеш?

Той прокара пръсти през косата си.

— Ири е мой брат.

— Ири е пленник, когото държите като домашен любимец — измърморих и начаса долових промяната в него, остротата. — Няма да избягам. Но ако си мислиш, че ще се държа като дюр…

Не ме изчака да довърша. Отвори вратата и си тръгна, оставяйки ме да седя пред огъня. Взирах се в затворената врата, докато той я заключваше, а после проследих силуета му на светлината, процеждаща се между гредите.

Когато си отиде, бръкнах в джоба си и извадих идола на Ири. Дървото беше гладко и излъскано там, където го бях държала в молитва под всяка луна, издигаща се в небето. Носех го до сърцето си, когато се биех. Спях с него до себе си. Заедно бяхме станали воини. А много преди това бяхме приятели.

Ири бе този, който ме държеше в прегръдките си в нощите, когато сънувах белоокия херя, прерязал гърлото на майка ни. Ири бе този, който ми помогна да остана цяла, когато болката от загубата й ме проряза до кости. Хвърлих се в първата си битка с брат си до себе си. Измих от ръцете му кръвта на първия му повален враг, преструвайки се, че не виждам блясъка на сълзите в очите му. Беше по-силен от мен във всяко отношение, ала ние се бяхме грижили един за друг. А след като го изгубихме, бях черпила сила от това да го почитам.

Пуснах идола в пламъците, задавяна от сълзи.

Отказах се от него. Изтрих го. Всеки спомен. Всяка капчица надежда.

Защото онзи Ири, когото обичах, си беше отишъл. Момчето, което някога познаваше всяко потънало в сенки ъгълче от живота ми, бе умряло в мига, в който бе проляло кръвта на хората ни. Онова момче си беше отишло, също като майка ни, ала душата му беше изгубена.

Гледах как изпепеляваща чернота обхваща крайчетата на дървото и го поглъща, докато идолът стана част от огъня. Превърна се в пушек и се изви над мен. Протегна се, увивайки се около себе си, издигайки се във въздуха.

Докато от него не остана нищо.