Адриен Йънг
Небе в дълбините (34)

Глава 34

Не спирахме. Защото не можехме.

Вървяхме през гората в нощта, докато небето потъмняваше и изсветляваше, когато над главите ни минеха облаци. Луната изчезна отвъд долината, докато слънцето се изкачваше над планината зад нас.

Вървях пред Фиск, всяка следваща стъпка — малко по-бърза от предишната, колкото повече наближавахме фиорда.

Дърветата оредяха, когато достигнахме долината, отдалечавайки се едно от друго все повече, докато земята се показваше изпод снега. Сянката на короните им отстъпи място на окъпана от слънцето свежа трева, толкова яркозелена, че неволно примигах. Това бе първият отпор срещу зимата, който през следващите седмици щеше се изкачи и в планината.

Вървяхме покрай гората, настрани от долината. Усещах мириса на морето. Хладният му солен вкус докосваше езика ми, умолявайки ме да забравя къде съм и какво правя. Да забравя нощта, в която видях Ири, болката в рамото, нападението. Да забравя за херите. Вървях по пътеката, по която бях вървяла през целия си живот, през долината и към фиорда, и имах чувството, че нищо от това не се беше случило.

Ала спомените се прокраднаха обратно, пропълзяха в ума ми, когато земята се издигна пред нас, водейки към канарата, надвиснала над селото ми. Тревата отстъпи място на скала, сгряна от слънцето, и когато стъпалата ми я докоснаха, се заковаха на място. Останах там, докато синьото море изникваше пред очите ми. Беше се ширнало под сивото зимно слънце, спокойно и ясно. Фиск спря до мен и зачака.

Наведох поглед към ботушите си, поех си дъх, а после се отправих към ръба. Ускорих крачка, когато стигнах до хребета, и ето че вече можех да видя брега. В главата ми отекна сигнал за тревога. Беше прекалено тихо.

Още една стъпка и пред мен се разкри изглед към селото. Домът ми. И дъхът бе изтръгнат от гърдите ми.

Под нас от Хюли беше останала само пепел. Разруха и сеч.

Очите ми обхождаха рухналите покриви, докато тичах, подхлъзвайки се по камъчетата, осеяли склона. Селото изглеждаше пусто, в далечината черен ореол белязваше земята там, където някога се издигаше ритуалната къща.

Разперих ръце, за да запазя равновесие, преди да запуша носа си, мъчейки се да потисна миризмата на разложение. Стигнах до края на пътеката, препъвайки се, и се втурнах, прескачайки телата, които се разлагаха под лъчите на следобедното слънце.

— Аги! — изпищях, ала едва чувах собствения си глас над тътена между ушите ми.

Носех се напред покрай опожарените рушащи се постройки. Когато стигнах до нашия дом, се превих надве, подпряла ръце на коленете си. Постройката едва се крепеше, на няколко места стените й стърчаха от земята. Гърдите ми се повдигаха и спускаха под ризницата, очите ми горяха.

На прага се търкаляше счупена глинена купа.

Пристъпих вътре, докато Фиск се приближаваше по пътеката, и се огледах наоколо, дъхът ми все така беше заложник в мен. Подът около огнището беше осеян със строшени съдове, нарът ми беше преобърнат на една страна, одеялото бе полуизгоряло и мокро от водата, капеща през дупката в покрива. Мухи бръмчаха над едно преобърнато котле с разсипана, вече развалена храна.

— Ийлин — разнесе се гласът на Фиск зад мен, но аз не му обърнах внимание.

Изправих масата, а после събрах глинените парчета от пода и ги подредих в ръката си, докато мислите ми препускаха.

— Ийлин — повика ме той отново, по-силно. — Инструментите и оръжията ги няма, а телата отвън са на херите. Аските са си тръгнали.

Оставих внимателно парчетата в котлето, разпъждайки мухите, и вдигнах нара. Взех одеялото в ръцете си. Майка ми го беше изтъкала, когато е била почти на моите години. Сега то се разплиташе, червено-оранжевите шарки бяха разнищени.

— Ако е било толкова лошо, че са си тръгнали, той е мъртъв. — Задавеният звук раздра гърлото ми и аз зарових лице в одеялото, ридаейки. — Те са мъртви. Всички са мъртви.

Топлината му ме обгърна и аз рухнах в нея, оставяйки ръцете му да поемат тежестта ми. Олюлях се, притиснала юмруци в гърдите си, и усетих как надеждата се откъсва от мен. Мъничката, крехката надежда, която бях таила, докато слизахме от планината. Вярата, че аските се бяха оказали достатъчно силни.

Ала тях ги нямаше.

Фиск ме прегърна по-здраво и краката ми се подкосиха при представата за тялото на баща ми. Изгарящо на олтара. Брадата му, обхваната от пламъци. Почернялата му плът. А ако той беше мъртъв, те всички бяха. Защото той беше най-силният от нас и без него светът ми губеше онова, което го държеше заедно.

Мекият глас на Фиск се разнесе в ухото ми:

— Телата на аските са били изгорени, къщата е разчистена. Има оцелели, Ийлин.

Не можех да си позволя да го повярвам. Не можех да допусна тази възможност в ума си. Нямаше място за нея в съкрушението, завладяло всяка част от тялото ми. Скръбта от загубата на дома ми. На събратята ми.

— Помисли. Къде може да са отишли? — Пусна ме, отдръпвайки се назад, за да ме погледне. Ръцете му отметнаха косата от лицето ми. — Къде има безопасно място? Друго селище на аски?

Затворих очи, опитвайки се да помисля. Знаех къде биха отишли, но не биваше да казвам на никого, който не беше аска. И никога не бях ходила там. Погледнах в очите му и те се взряха в моите. Изпитателно. Заповядвайки ми да овладея трескавите си, отчаяните си мисли. Бяха като факли, лумнали в мрака.

— Вирки. — Избърсах лице с ръкавите си. — Отишли са във Вирки.