Адриен Йънг
Небе в дълбините (45)

Глава 45

Онези, които нямаше да се бият, главно възрастните и децата, потеглиха към Вирки в две отделни групи. Халвард беше поверен на Гюда, която беше препасала бебето си на гърба си. Вървеше след коня на Керлинг, поглеждайки назад към нас, докато прекосяваха долината. Не възрази, но това не й харесваше, нито пък на Керлинг. Искаха да се бият. Желанието им гореше като огън върху лицата им.

Помогнах на Инге да приготви превръзки, чакайки Фиск да се прибере, ала той не идваше. Когато риките се прибраха в палатките си, излязох навън и отново зачаках. Миризмата на олтарен огън изпълваше въздуха, довявана от другия край на реката, където аските правеха жертвоприношения и молеха Сигр да благослови битката.

Беше се стъмнило, когато Фиск най-сетне се зададе по пътеката. Застана на прага на палатката с обтегнато и уморено лице, наблюдавайки ме.

Сплетох косата си за битка, оставяйки я да се посипе по гърба ми на дълги, преплетени нишки. Проверих доспехите и оръжията си за последен път, а после загледах как Фиск прави същото. Колко пъти го бяхме правили преди, приготвяйки се да се изправим един срещу друг?

Прибрах косата му на стегнат възел и изрисувах очите му с кол с палци. След това седнах на нара и вдигнах лице към него, за да може да стори същото. Отметнах глава назад и затворих очи, докато мазолестите му пръсти се плъзгаха по кожата ми.

— Ще се получи ли? — попитах го.

Ръцете му застинаха и аз отворих очи.

— Да — отвърна.

Само че аз не бях сигурна. Прекалено много пъти се бях намирала на крачка от смъртта. Каквото и благоволение да ми беше дарил Сигр, вероятно вече се изчерпваше.

— Ако утре умра… — преглътнах, — ти ще се грижиш за Ири.

Фиск кимна. Нямаше да каже, че това няма да се случи, защото бяхме виждали достатъчно от членовете на клановете ни да падат, за да знаем, че е възможно.

— А ако не умреш?

— Какво искаш да кажеш?

Той наведе очи към лицето ми, намествайки думите в ума си, преди да ги изрече.

— Ако се върнеш в Хюли, искам да дойда с теб.

Пръстите ми стиснаха крайчеца на одеялото.

— Ами семейството ти?

— Ще отида там, където си ти.

Този път думите му бяха непоколебими.

Кимнах, опитвайки се да си поема дъх през сълзите, напиращи в гърлото ми. Не исках да плача. Посегнах към него и той коленичи пред мен, между краката ми, въздъхвайки, докато се притискаше в тялото ми. Посрещнах тежестта му, прегръщайки го силно.

— Не исках да те моля да правиш това — казах с накъсан шепот.

Той отпусна глава върху рамото ми.

— Нямаше нужда да ме молиш.

Усмихнах се, притиснала устни до ухото му. Защото Фиск живееше, следвайки неизменно сърцето си. Правеше онова, в което вярваше. Това беше причината да не изостави Ири в Аурвангер, причината да ме отведе у дома.

Приседна на нара до мен и преплете крака в моите. Придърпах завивките над нас и загледах как потъва в сън, лицето му се отпусна, линиите, издълбани в челото му, се изгладиха.

А после го последвах в съня.

* * *

Разнесе се далечно изсвирване и аз отворих очи. Фиск вече ставаше, разтърквайки лице и нахлузвайки ботушите си. Надигнах се бавно, откривайки моите в мрака, и станах, за да препаша ножницата си. Скръстих ръце на гърдите си, слагайки пръсти над раменете си, и оставих Фиск да се погрижи за закопчалките. Той пъхна идола на майка ми до гърдите ми. Надявала се бях, че рамото ми ще е по-добре.

Останалата част от лагера се приготвяше, докато аз се заемах с доспехите на Фиск, проверявайки всичко по два пъти. Когато понечих да го направя за трети път, той улови ръцете ми и изчака да го погледна.

— От лявата страна, близо до кея. — Гласът му все още се събуждаше. — Ще бъда там с Ири.

Кимнах. Оказала се бях права за плановете на Видр. Фиск щеше да оглави един от отрядите.

Той вдигна ръцете ми, отвори юмрука ми и притисна устни до дланта ми и усещането от него пробяга през мен, вдъхвайки ми опора. А после устните му откриха моите в мрака, меки и топли, и се сляха с тях.

— Онд елдр — прошепнах бойния вик на неговите събратя до устните му.

Бълвай огън.

Той се усмихна, улавяйки тила ми в шепата си, и ме целуна по бузата.

— Онд елдр.

Излязохме от палатката в мрака преди зазоряване. Той стисна ръката ми за последен път, преди да се отдалечи по пътеката, заставайки в редицата заедно с останалите рики, заемащи местата си. Не погледнах назад, докато се втурвах в обратната посока към аските. Двата клана имаха различни задачи и ако успеехме, щяхме да видим риките в Хюли.

Онези от нас, които оцелееха.

Стигнах до редиците на моето племе, оглеждайки се за Мюра. Първо видях баща ми; очите му уловиха моите, когато се приближих. Наведе се, за да ме целуне, а после ме побутна към отреденото ми място, без да каже нито дума.

Мюра вече ме чакаше и ние проверихме отново доспехите си.

Очите й се спуснаха към рамото ми.

— Как е?

Раздвижих го — болеше.

— Мога да го използвам. Но е слабо — признах.

Тя кимна, стисвайки устни.

— Тогава стой от дясната ми страна.

Щеше да се наложи да води с лявата, а тя не беше силната й страна. Ала в миналото аз бях правила същото за нея. Това правехме една за друга. Така оцелявахме. Да бъда отново на фронтовата линия заедно с нея, беше като да се прибера у дома. Дом, който никога не можеше да бъде сринат и опожарен.

Обърнах се към почернената източна долина. Не можехме да видим гората, която ни разделяше от херите, но тя беше там. И ние я познавахме. Цял живот бяхме воювали в нея.

Бръкнах в ризницата си за идола на майка ми и пръстите ми напипаха нещо друго. Извадих го от мястото, където беше втъкнато до сърцето ми, и го вдигнах пред себе си. Усмихнах се широко, сълзи заплашваха да рукнат от очите ми. Беше тауфр, талисманът, който риките използваха, за да защитят онези, които обичат. Фиск го беше пъхнал в ризницата ми заедно с идола. Камъкът беше гладък и черен. Думите бяха вдълбани в повърхността му.

Ала сал. Носител на душа.

Прибрах го обратно в ризницата си.

Мюра вдигна щита пред себе си, а аз извадих меча и брадвата, изпробвайки тежестта им до себе си. Воините на аска подеха молитвите си и аз се присъединих към тях, приковала очи в мрака, докато сърцето ми биеше по-бързо. Всеки мускул се събуди около всяка кост, призовавайки тялото ми към живот.

Молех се на Сигр за баща ми и Мюра. Молех се на Тора за Ири и Фиск.

Разнесе се изсвирване и ние се затичахме с равна стъпка. Краката ни докосваха земята почти в синхрон и много скоро потънахме в гората, без да разваляме редиците си, докато криволичехме между дърветата. Когато се натъкнахме на съгледвачи, воините от дясната ни страна ги посякоха един по един. Когато стигахме до другия край на гората, в ясното хладно небе над лагера все още имаше звезди. Онези хери, които стояха на пост, бяха точно там, където ги искахме.

Приведени ниско над земята, ние се спуснахме по хълма, разпръсквайки се около източната страна на лагера. И не спряхме. Движехме се като ято птици и аз дадох знак на Мюра, когато си набелязах палатка. Тя вирна брадичка в отговор и ме последва, когато свърнах наляво. Спряхме от двете страни на входа и аз улових очите й на лунната светлина, преди да се плъзна вътре. Стъпките ми върху влажната земя бяха напълно безшумни.

Имаше два нара, един мъж и една жена. Не се поколебахме. Всяка от нас застана над едно от спящите тела с нож във въздуха и като задържах дъха си, запуших устата на жената с една ръка и прокарах острието през гърлото й. Тя зарита и аз се наведох над нея, заглушавайки писъка й, докато се гърчеше под мен. Изчаках я да застине.

Мюра вече ме чакаше до входа.

Изтичахме до следващата палатка, докато останалите аски притичваха из мрака наоколо. Успяхме да убием още седмина спящи хери, преди първият силен вик да разцепи тишината. Замръзнах над все още топлото тяло в леглото, заслушана в звука на учестеното си дишане.

Сподавени гласове.

Нещо съборено.

Изсвирването. Знаеха, че сме тук.

Обърнах се рязко, докато лагерът изригваше във викове и един мъж изскочи от отвора на палатката до нас с брадва в ръка. Вдигнах моята над главата си и тя полетя във въздуха. Улучи го в рамото и той рухна на колене, а после се свлече по очи, затискайки брадвата с тялото си.

Изтичах до него, подхлъзвайки се в пръстта, и тъкмо го обръщах, за да измъкна оръжието си, когато зад нас се приближи друг мъж. Мюра го прониза с меча си и изцъка с език. Време бе да се махаме. Скочих на крака, забивайки пети в земята, за да се оттласна обратно към гората заедно с останалите аски. Прибрах оръжията си и се затичах.

Паниката в лагера бързо се разпростря зад нас, викове и дрънчене на метал изпълниха въздуха, докато командирите на херя даваха нареждания. Прескочих едно тяло на земята и се огледах наоколо. Все още бяхме много. Можехме да се справим.

Потънахме между дърветата и не спряхме. Носехме се към Хюли с лека стъпка, прескачайки корените и камъните, оплетени като в лабиринт по земята. Чувах познатия звук от стъпките на Мюра близо до себе си, докато тичахме все по-бързо.

Тътенът на прииждащите демони херя се разнесе, когато стигнахме до източната долина. На светлината на първите лъчи на слънцето ги видяхме в далечината. Идваха след нас.