Адриен Йънг
Небе в дълбините (22)

Глава 22

Взирах се в планинския склон, докато Ири говореше.

Инге навиваше одеяла за него и Фиск. Утрото беше студено и огънят все още сгряваше къщата, ала Ири беше станал преди другите и ме чакаше, когато слязох долу.

Дойде близо до мен, закопчавайки калъфите на брадвите на гърба си.

— Ще се върнем утре.

Отиваха на лов заедно с неколцина мъже от селото. Оставяше ме. Отново. А когато се върнеше, аз нямаше да бъда тук. Щях да открия възможност да се добера до реката и щях да се възползвам от нея. Нямаше да погледна назад.

— Стой в къщата.

Той постави ръката си на рамото ми, но аз я отблъснах. Нямаше да го помоля да остане. Много отдавна се бях научила сама да се грижа за себе си.

Помогнах на Инге да напълни дисагите им, докато Халвард стоеше на прага и се цупеше.

— Защо не може да дойда и аз?

Протегна се, ловейки снежинки в ръката си.

— Следващата година. — Фиск го погледна укорително и Халвард се отпусна нещастно до стената. — Някой трябва да наглежда мрежите, докато ни няма.

Халвард кимна неохотно, доволен да има някакво задължение, но въпреки това скръсти ръце на гърдите си.

Ири вече беше подготвил конете, когато излязохме навън с торбите. Двамата с Фиск целунаха Инге, а тя прокара ръка по лицата им.

— Бъдете внимателни, свас.

Ири срещна очите ми за последен път, преди да се метне на коня, ала моите останаха студени. Сурови. Нямаше да си взема безмълвно сбогом с него, така както той нямаше да ме моли да го направя. Той обърна коня си и пое по пътеката към останалите. Когато изчезнаха зад завоя, аз разтърках гърдите си с длан.

Това бе последният път, в който го виждах. В този живот или в следващия.

Взех ведрото за мляко и отидох в кошарата на козите, изпънала рамене, срамувайки се от болката, която все още се гърчеше зад ребрата ми. Не се нуждаех от него.

Ири беше предател.

Само че бяхме свързани по начин, който дори аз не разбирах. А най-лошото бе да осъзная, че той вероятно с нищо не можеше да го промени. Исках да го забравя, но може би никога нямаше да успея. Исках да се откажа от него, но може би никога нямаше да съм способна на това.

Седях, без да обръщам внимание на болката в гърлото ми. Един козел промуши глава в кошарата, побутвайки ме, докато не прокарах ръка по челото му. Бях във Фела само от две седмици. Оставаха поне още шест, преди снегът да престане да вали и да започне да се топи. Бих могла да се прибера навреме, за да помогна на баща ми със сеитбата. Не беше нужно някога да научава за Ири. А ако Сигр се смилеше над мен, може би и аз щях да го забравя.

— Какво направи? — Гюда стоеше зад мен с наръч дърва в ръцете. — Какво направи, за да ги накараш да те оставят жива?

Обърнах се към козите и се заех да напълня ведрото. Не исках да си измислям обяснение. Не исках да лъжа. Жал ми беше за нея и Керлинг и се мразех за това.

— Тора ще излее отмъщението си върху теб — каза тя. — Заради всички нас.

Отдалечи се, стиснала полата си в юмрук, а аз погледнах към земята, чувствайки тежестта на нашийника, и си помислих, че може би вече го беше сторила. Може би Ири беше прав и Тора бе тази, която ме беше довела във Фела. Може би именно тя бе надянала желязото около врата ми.

Погледнах към гората. Ако успеех да се добера до реката, преследвана от рики в гора, която не познавах, нямаше да имам достатъчно време, за да сляза от планината, преди да ме заловят. Щеше да се наложи да изчакам момент, когато отсъствието ми нямаше да бъде забелязано незабавно. И тогава щях да се махна от тук.

След като Халвард заспа, аз седнах край тлеещия огън със свещеното дърво, придърпвайки бавно инструмента за гравиране, за да оформя краката.

— За кого го правиш? — тихичко попита Инге, седнала от другата страна на огъня.

Аз издухах праха от ръцете си.

— Майка ми.

Онова, което си спомнях най-добре за майка ми, беше косата й. Спомнях си как улавяше лъчите на слънцето и ми се струваше, че се движи, дори когато не беше така.

— Кога умря? — Инге се приведе напред, подпирайки брадичка върху ръката си, загледана в инструмента, който се врязваше в дървото.

За миг си помислих, че би трябвало да излъжа. Не знаех какво й беше казал Ири за майка ни. Ала не беше правилно да лъжа за нея. Исках Инге да знае за жената, която беше заменила.

— Бях на шест години. Тя не беше воин — отговорих на въпроса, който знаех, че задава в ума си. — Загина по време на нападение на демони херя.

Очите й се разшириха и тя застина.

— Херя?

— Да.

— Чувала съм истории. Мислех… хората мислят, че са просто легенда.

Прокарах бавно върха на метала по долната част на дървеното блокче.

— Не са просто истории.

Нощта, в която херите дойдоха, бе първата нощ, в която видях баща ми да се прекършва. Двамата с Ири побягнахме, защото той ни каза да го направим. Избута ни през вратата в мрака навън и ние се втурнахме по хълма право в гората. Не спряхме да тичаме, докато не съмна, а когато се върнахме, куцукайки, с окървавени боси крака, го заварихме да я държи в прегръдките си на брега. Ръцете му бяха заровени в косата й. Никога няма да забравя първичния рев, откъснал се от гърлото му и отекнал в цялото село.

— Съжалявам — каза Инге, наблюдавайки лицето ми.

— Не си я спомням добре — свих рамене аз.

Ала все още чувах писъците в мрака. Усещах миризмата, когато изгорихме телата. Също студа по кожата ми, когато за първи път видях херя.

— Помниш я. — Инге се изправи. — Дори ако не можеш да я видиш, когато затвориш очи, телата и умовете ни помнят неща, които ние не можем. Вкопчват се в тях. А един ден отново ще я видиш. Когато стигнеш в Солбьорг.

Спрях да резбовам, изненадана.

Тя се усмихна.

— Там отиват хората ви, когато умрат, нали?

Погледнах в очите й, чудейки се какво си мисли. Какво иска от мен.

— Не съм сигурна, че ще отида в Солбьорг.

Да го изрека на глас, накара страха в мен да се събуди отново и ми се прииска да си бях държала езика зад зъбите.

Тя наклони глава на една страна.

— И защо?

— Защото съм дюр. — Отново наведох очи към идола. Не исках да видя дали ме съжалява, или не. — Изгубих честта си.

Тя дълго мълча, гледайки ме как резбовам. Слушах припукването и съскането на огъня, опитвайки се да забравя за присъствието й. Представих си лицето на майка ми. Тъмните й, дълбоко разположени очи. Равните й зъби.

— Откриваме неща така, както ги губим, Ийлин. — Инге се изправи. — Ако си изгубила честта си, отново ще я намериш.

Останах с гръб към нея, докато тя отиваше до стълбата и се качваше на тавана. Не можех да се опитам и да й обясня, не можех да й кажа, че бях изоставила членовете на клана си на бойното поле, за да се втурна след един брат, който дори не ме искаше. Нито пък че аз бях тази, изоставила Ири в онзи Аурвангер.

Вдигнах идола пред себе си. Беше простичък, грубоват. Баща ми беше този, който можеше да резбова. И все пак това беше тя. И това беше нещо.

Вдигнах очи към тъмното таванско помещение, където Инге и Халвард спяха. Ако баща ми беше тук, щеше да ми каже да взема инструмента за резбоване, да се кача по стълбата и да убия и двамата. Вдигнах малкия железен нож за дялане, въртейки го на светлината на огъня, преди да го оставя и да докосна лицето на идола с пръсти.

— Сигр, пази душата на майка ми в Солбьорг. Закриляй баща ми. Не ме лишавай от благосклонността си. — Думите се извиваха една около друга. Аз ги преглътнах. — Не ме забравяй.