Адриен Йънг
Небе в дълбините (32)

Глава 32

Първото тяло на пътеката лежеше полузаровено в наскоро падналия сняг. Дългата й коса беше разпиляна около главата й, лъскавите кожи бяха вкоравени на студения вятър. Беше херя.

Напред земята между дърветата беше осеяна с трупове. Фиск се обърна, за да улови погледа ми. Бяхме близо до Моор, първото и най-голямо село на рики.

Покривът на ритуалната къща се показа над склона на планината, докато слизахме надолу. Част от него беше рухнал и почернял от пушек, но постройката все още стоеше. Домовете не бяха имали този късмет. Почти всички се бяха превърнали в купчина овъглени дърва. Неколцина рики вече се бяха заели да ги построят наново, рендосвайки греди, за да поправят стените, и звукът от инструментите им, стържещи по дървото, се издигна до билото, където бяхме.

Спряха, когато ни видяха да се задаваме по пътеката, и няколко минути по-късно група от тях излязоха от ритуалната къща. Солидна двукрила врата, покрита с дърворезба, като тази във Фела, се отвори и белокос мъж ги поведе към нас. Дълбока, вече зашита рана, оставена от меч, пресичаше лицето му и минаваше над едното му око. Останалите мъже също бяха закърпени криво-ляво, телата и лицата им носеха следите от нападението. Моор беше понесъл много по-тежко поражение от Фела.

— Видр — извика белокосият мъж и спря, изчаквайки ни да се приближим.

— Латам.

Видр слезе от коня си и улови ръката на Латам, придърпвайки го към себе си, за да го потупа по гърба.

Останалите също скочиха от конете и аз се слях с тях, мъчейки се да остана незабелязана. Ако жителите на Моор се вгледаха по-внимателно, щяха да разберат, че не бях една от тях. Ала докато обхождах с поглед онова, което беше останало от селото, си помислих за първи път, че вече може би нямаше да има значение.

Фиск развърза торбата, която Инге беше напълнила с лекове и превръзки, и ние ги последвахме по пътеката към ритуалната къща. Мушнахме се под падналата носеща греда на вратата и пристъпихме в усойната опушена стая. Дъхът ми секна.

Върху целия под, от стена до стена, върху одеяла и столове бяха насядали децата на клана рики, тук-таме бяха пръснати оскъдни вещи. Приличаха на птички, сгушени в гнездо. Мръсни, с рани, които никой не беше превързал. Лечителят им или беше мъртъв, или се грижеше за по-сериозни наранявания.

Върху олтара, обляно от светлината, струяща през рухналия покрив, лежеше тяло. Мъж, обвит в синьо наметало, с желязна закопчалка на врата. Тялото беше измито, ръцете — сключени грижливо върху гърдите му, върху които висяха нанизи дървени мъниста. Техният тала.

— Кога дойдоха?

Видр се огледа из стаята; вероятно си мислеше същото, което и аз. Щастието се беше усмихнало на Фела.

— Преди пет дни. Посред нощ. — Гласът на Латам беше глух и дрезгав. — Дойдоха между дърветата като призраци.

Плътна тишина увисна в натежалия от дим въздух. Лицата им все още бяха пребледнели, гласовете им все още трепереха. Беше досущ като в Хюли след нападението на херите, когато бях дете.

Видр се взря в мъжа на олтара.

Латам кимна безсилно.

— Умря от инфекция вчера. — Взе едно столче, подпряно на стената, и седна, подканяйки Видр да се настани до него. Опитах се да дойда по-близо, за да ги чуя. — Ние сме петото селище на рики, нападнато през последните две седмици. Вие сте шестото. А те ще се върнат.

— Колко души изгубихте?

— Сто четиридесет и осем.

Мълчанието беше оглушително. Във Фела бяха изгубили едва петдесет и четири. Ала Моор беше много по-голямо. Ако останалите селища също бяха изгубили толкова много от хората си, риките нямаха никакъв шанс срещу врага. Мислите ми се върнаха към Хюли. Ако бяха успели да направят това в планината, какво ли бяха сторили във фиорда? Селата там бяха по-незащитени. По-леснодостъпни. Преглътнах мъчително, тръпки заплашваха да полазят тялото ми отново.

Видр седна, свали мечата кожа от раменете си и я разстла в скута си.

— Научихме, че са нападнали аските, преди да дойдат в планината.

— Аските?

Латам се изпъна, разкривеното му лице се обтегна от изненада.

— Все още не знаем какви поражения са понесли. Един от нас ще слезе до фиорда, за да види какво е станало с тях.

Той хвърли поглед към Фиск.

— Твърде много са, Видр. Не знам откъде дойдоха.

— Напротив, знаеш — каза Видр и го погледна; през групата им пробяга тръпка.

Открай време се носеха слухове за демоните херя. Никой не знаеше къде живеят, нито къде се оттеглят след нападение. Отдавна се говореше, че не са изцяло хора. Че са повече дух, отколкото плът, и че носят със себе си яростта на някакъв гневен бог. Ако беше вярно, може би беше невъзможно да ги победим.

— Останалите от оцелелите ще се срещнат с нас във Фела. Би трябвало да пристигнат през следващите ден-два.

— Когато го направят, ще решим как да постъпим. Заедно.

Видр се приведе напред, за да улови очите на Латам.

— Ще трябва да се бием.

Ала свирепото изражение, така типично за риките, все още липсваше от лицето на Латам.

Докато те говореха, аз заобиколих групичката и навлязох в импровизирания лагер, в който беше превърната ритуалната къща. Децата рики вдигнаха мръсни лица към мен, увити в одеяла; някои от тях стискаха купички студена храна. В средата на помещението бумтеше огън и пръскаше топлина наоколо. Аз спрях и Фиск застана до мен.

Напрежението в тялото му беше добре прикрито, но аз го виждах в очите му. Новината за загубата на толкова много рики беше удар. Да се изправят срещу херите, би означавало сигурна смърт. Мислеше си за Инге. Халвард. Ири.

— Кога тръгваме за Хюли? — попитах го.

— На сутринта. Дотогава ще се погрижа за всички, които успея. — Погледът му обходи стаята. — Ала аз не съм майка ми.

Минах покрай огъня и отидох от другата страна на олтара, където имаше чайник, пълен с вода. Сложих го върху въглените и огледах първо момиченцето, което беше най-близо до мен. То ме изгледа предпазливо, когато го настаних на една пейка до огъня. Когато водата се стопли, измих лицето му, избърсвайки пръстта и пепелта от светлата му, осеяна с лунички кожа, докато то се взираше в мен с очи с цвета на намазнените кожени ризници на риките. Дългата му руса коса падаше по гърба, оплетена и сплъстена.

Фиск улови крака му, за да разгледа раната, зейнала на прасеца му. Изглеждаше така, сякаш бе дело на брадва, все още беше отворена, зачервена и възпалена по краищата. Аз изчистих кожата и Фиск се залови да я зашие. Прокарваше бавно иглата, стиснал конеца между зъбите си. Момиченцето отказа да заплаче, гледайки как той придържа плътта с пръсти. Когато приключи, се прехвърли на следващото дете. Русокосо момче с ръка в импровизирана превръзка. Аз го последвах, бършейки лицата им, докато Фиск лекуваше раните им от нападението. През целия си живот никога не се бях замисляла за риките като за малки деца. Познавах единствено суровите лица на воините им в битка. Сега обаче те имаха минало. Имена. Души.

Ньорд.

Идун.

Айла.

Фриг.

Взирах се в очите им. Бяха малки и се страхуваха, но бяха силни, така както ги бяха учили да бъдат. Стискаха зъби и понасяха убождането на иглата и болката на възпалените рани. Зад мъглата на сълзите и зачервените нослета, те бяха като кремък.

Сресвах и сплитах косите им. Фиск се усмихна, без да ме поглежда, очите му бяха приковани в порязаното рамо на малкото момченце пред нас.

— Какво?

Той вдигна очи и махна с брадичка към тях.

— Приличат на аски.

Прав беше. Едва не се разсмях. Не ме биваше особено в това, но знаех как да сплета няколко плитки по обичая на аските. Правех го от малка. Децата се събраха около нас и ни загледаха, скръстили ръце на гърдите си.

Като малки воини. Каквито бяхме Ири и аз като малки. Каквито бяхме все още.