Адриен Йънг
Небе в дълбините (29)

Глава 29

— Фиск.

Чувах предупреждението в гласа на Инге. Двамата стояха един срещу друг, скръстили ръце. Проследих приликата в лицата им с очи. Досега не бях забелязала колко много прилича на нея. Очи, обрамчени от тъмни ресници. Очертанията на лицата им.

Ири се подпираше на масата, загледан в Руна, която спеше до стената, с гръб към огъня.

— Ще я заведем в Хюли — повтори Фиск. — А после ще се върнем у дома.

— Имаме нужда от вас тук.

Тя погледна между двамата.

— Ще се върнем, за да се бием.

Инге дълго се взира в огъня, дишайки равномерно. Все още носеше изцапаната си с кръв рокля, липсата на сън се беше вдълбала в лицето й, косата й бе разчорлена.

Фиск чакаше, без да помръдва.

Тя вдигна ръка и докосна леко устните си с пръсти, както правеше, когато беше замислена. Не поглеждаше към мен, ала мислите й бяха върху мен. Задаваше въпроси. Чудеше се.

Минах покрай тях и се покатерих на тавана, оставяйки ги долу. Халвард все още спеше в леглото си, завит с меча кожа, и аз поспрях с ръце на най-горната пречка на стълбата. Гюда лежеше на една страна, заслонила с тялото си малко, шаващо вързопче, а Керлинг се беше долепил до гърба й и надничаше зад рамото й. Тя притискаше малкото създание до голата си кожа и го целуваше по главичката.

Лицето на Керлинг се беше променило. Пустотата в очите му си беше отишла, нямаше я тежестта, стаена в тях. Гюда вдигна поглед към мен и аз замръзнах, вдигайки крак, за да сляза. Ала вместо горчилката, която виждах в очите й преди, сега лицето й беше умиротворено. Тихо. Когато отново наведе поглед към бебето, прокарвайки връхчетата на пръстите си по меката му тъмна косица, Керлинг допря лице до гърба й, затваряйки очи.

Улових края на плитката си и го заувивах около кокалчетата на ръката си, докато ги гледах. Сякаш всичко това не се беше случило. Нападението. Битката в Аурвангер, в която бе изгубил крака си. Кръвната вражда към мен и моите хора, която гореше в сърцата им. В този миг, в тази стая нямаше място за нея. Тук имаше единствено ново начало. И неговата светлина заличаваше всичко останало. Беше толкова красиво, че болеше, докосвайки всяка отворена рана в мен.

Слязох тихичко по стълбата, оставяйки ги в сумрака на тавана, и излязох навън, за да измия кръвта от лицето и ръцете си. Чувах Инге и останалите да спорят вътре, приглушеният им шепот се промъкваше през пукнатините в стената.

Пъхнах ръце в бъчвата със стопен сняг, потръпвайки, когато водата опари кожата ми, и затърках, докато тя порозовя. Отражението ми потрепваше на повърхността й. Сенки под очите и все още незавехнала синина на бузата ми.

През открехнатата врата видях как Инге сложи дисагите върху масата и се залови да ги напълни. Лицето й беше обтегнато, беше прехапала устни. Беше победена и макар че именно това исках, част от мен потрепери.

— Дойдох да ти благодаря.

Обърнах се, стиснала ръба на бъчвата, от косата ми все още капеше вода.

Талата стоеше на пътеката, сключила ръце пред чистата си рокля. Косата й беше вдигната над раменете, зелените й очи грееха по-ярко насред зачервеното й лице. Кожата на врата й беше прежулена от въжето, също като тази на Халвард.

— Защо ми помогна? — Тя наклони глава на една страна, оглеждайки ме от горе до долу. Когато не й отговорих, пристъпи по-близо. — Знам, че ме видя онази нощ. Когато Торп те остави в гората…

Не знаех какво да кажа, защото не знаех отговора. Нямах причина да й помогна. Просто го направих. И почти ми се искаше да не бях. Никой не би научил, ако просто я бях оставила там.

Устните й се разтеглиха в усмивка.

— Тора има планове за теб, аска. Разбрах го още щом те видях за първи път.

— Аз не служа на Тора — напомних й. — Не ме е грижа за волята й и не искам благоволението й.

Тя се усмихна по-широко.

— Ири също не го искаше.

Отново погледнах към къщата, заемайки отбранителна позиция.

— Инге ми каза тази сутрин.

Усетих как отварям уста, сърцето ми се вгорчи. Беше обещала, че няма да каже на никого.

— Когато се върнахме от гората, го видях. Когато ти прекрачи прага. Чувствам се толкова глупава, задето не го забелязах по-рано. Толкова много си приличате, Ийлин.

Опитах се да разгадая тона й. Да го съвместя със спокойното изражение върху лицето й.

— Няма защо да се тревожиш за Ири. — Тя махна с ръка към мен. — Мисля, че вече сме го оставили зад нас. Ще говоря с Видр. Ти заслужи доверието ни. Може би сега ние ще заслужим твоето.

Очите ми се присвиха.

— И защо ви е моето доверие?

— Ти си воин. А нещо ми казва, че ще имаме нужда от всички воини от тук до фиорда на наша страна, ако искаме да попречим на херите да се върнат и да довършат започнатото.

— Племето аска? — изсмях се аз. — На ваша страна?

— В зависимост от това какво ще завариш в Хюли, може да се окаже, че вече няма две страни.

Погледнах през рамо към вратата.

— Откъде разбра, че отивам в Хюли?

— Те са твоите събратя.

Погледна ме и част от топлотата, която я бях виждала да дава на другите, докосна и мен.

Виждах го в очите й. Мислеше, че аските бяха избити. Или са на косъм от това.

— На сутринта ще изпратим душите на падналите рики във Фридр, а после потегляме към следващото село. Ако искаш да отидеш в Хюли, можем да те вземем с нас до Моор.

Сложи ръка на рамото ми и аз се напрегнах, свеждайки поглед към нея.

— Фиск и Ири ще ме заведат — вирнах брадичка.

Тя погледна към къщата и ми се прииска да не го бях казала. Някаква мисъл се завъртя зад очите й, докато не дойде на мястото си, и в погледа й се появи разбиране.

— Може би след като откриеш онова, което търсиш, ще намериш път обратно към планината.

Ръката й ме стисна леко, преди да се отпусне.

Яростта отново надигна глава в мен. Не можеше просто да ми се усмихне, да прояви доброта към мен и да очаква да отдам на клана рики лоялността си. Или доверието си. Аз не бях Ири.

— Разкажи ми. — Задържах погледа й. — Разкажи ми за съня, който си имала.

В зелените й очи припламна нещо и тя отново погледна към къщата.

— Видях те. — Намръщи се замислено. — С мечока в гората.

Отново наклони глава на една страна. Опитваше се да разчете какво става в мен.

Останах неподвижна, мъчейки се да не допусна върху лицето ми да се изпише каквото и да било. Нищо, което тя би могла да търси там.

— Ти не знаеш. — Тя бръкна в деколтето на роклята си и извади бронзов медальон на дълга верижка. Сложи го върху отворената си длан и го протегна към мен. Върху него беше гравирана главата на мечка като онази върху вратата на ритуалната къща. — Мечките са свещени за Тора. Преди да създаде хората си от разтопената скала на планината, създала тях.

Аз зачаках.

— Те са нейните пратеници.

— Ако вярваш, че Тора ме е удостоила с благоволението си, защо ме остави в гората онази нощ? Защо просто си отиде?

Тя вдигна поглед към небето, мислейки.

— Това бе единственият начин да се уверя със сигурност, че съм права за теб. И бях. Тора те опази.

— Фиск спаси живота ми, не Тора.

Тя се усмихна.

— Вярвай каквото си искаш, Ийлин. Мечката е поличба. — Думите се отрониха бавно от тънките й устни. — А поличбите често пъти носят промяна.