Адриен Йънг
Небе в дълбините (3)

Глава 3

Захапах силно кожения каиш на ножницата, докато лечителката зашиваше раната на ръката ми. Беше по-дълбока, отколкото ми се искаше да призная.

Каквото и да си мислеше Калда, лицето й не го издаваше.

— Все още мога да се бия — казах.

Не беше въпрос. А тя ме беше лекувала след битки достатъчно пъти, за да го знае.

До мен Мюра въздъхна, макар да изглеждаше така, сякаш й беше и леко забавно. Стрелнах я с очи, преди да успее да каже каквото и да било.

— Решението си е твое — отсече Калда и ме погледна изпод тъмните си ресници.

Не за първи път ме лекуваше и нямаше да е за последен. Ала единственият път, когато ми каза, че не мога да се бия, бе, когато си счупих две ребра. Чакала бях пет години, за да отмъстя за Ири през втория ми боен сезон, и прекарах цял месец от него в лагера, почиствайки оръжия и кипяща от яд, докато баща ми и Мюра отиваха да се бият без мен.

— Отново ще се отвори, ако използваш брадвата си.

Калда пусна иглата в купата до себе си, преди да избърше ръце в изцапаната си с кръв престилка.

Зяпнах я.

— Трябва да използвам брадвата си.

— Използвай меч в тази ръка.

Мюра ме изгледа сърдито, махвайки към мен.

— Не използвам меч — озъбих й се. — Държа меча в дясната си ръка, а брадвата — в лявата. Знаеш това. — Да променя начина, по който се бия, би означавало сигурна смърт.

Калда въздъхна.

— В такъв случай, когато пак се отвори, ще трябва да се върнеш, за да я зашия отново.

— Отлично.

Изправих се и придърпах ръкава над подутата си ръка, опитвайки се да не направя гримаса от болка.

Мъжът, който чакаше зад нас, се настани на столчето и Калда се залови с порезната рана върху бузата му.

— Чух, че днес Сигр те е удостоил с чест.

Беше приятел на баща ми. Всички бяха.

— Така е — потвърди Мюра с предателска усмивка.

Обожаваше да ме вижда смутена, в неловко положение.

Не знаех какво да кажа.

Мъжът вдигна юмрук и ме потупа по здравото рамо с масивните си кокалчета, а аз направих същото с неговото рамо.

Измъкнахме се от зловонието на шатрата и поехме през лагера, докато залязващото слънце стопляше небето, а коремът ми къркореше от миризмата на вечеря, приготвяна на открит огън. Баща ми ме чакаше пред нашия огън.

— Ще се видим утре — стисна ръката ми Мюра, преди да се разделим.

— Може би — отвърнах, гледайки я как се отправя към палатката си.

Не бях убедена, че риките нямаше да се върнат, преди слънцето да изгрее.

Баща ми стоеше със скръстени на гърдите ръце, загледан в огъня. Беше измил ръцете и лицето си, ала по останалата част от тялото му все още бяха полепнали пръст и кръв.

— Погрижиха ли се за ръката ти? — подскочиха рунтавите му вежди.

Кимнах и вдигнах ножницата над главата си. Той разкопча калъфа на брадвата на гърба ми и улови ръката ми, за да я огледа.

— Добре е — уверих го.

Не се тревожеше често за мен, ала виждах, когато го правеше.

Отметна непокорната ми коса от лицето. Може и да бях воин на аска, ала все още бях негова дъщеря.

— С всеки изминал ден все повече заприличваш на майка си. Готова ли си?

Отправих му уморена усмивка. Ако баща ми вярваше, че Сигр бе изпратил душата на Ири, за да ме спаси, аз също можех да го повярвам. Твърде много се боях от всяка друга истина, спотаила се дълбоко в ума ми.

— Готова съм.

Отидохме в другия край на лагера, вървейки един до друг. Усещах погледи върху себе си, ала баща ми не обръщаше внимание на членовете на клана, помагайки ми да се отпусна. Шатрата за срещи, която ни служеше за ритуална къща, се намираше в края на лагера, бял пушек се издигаше от средата й към вечерното небе. Еспен стоеше като огромна статуя под рамката й с нашия тала до себе си. Водачът на клана беше най-великият от бойците ни, най-старият лидер на аска от три поколения насам. Кимна, подръпвайки дългата си брада.

— Аги — повика той баща ми от мястото си.

Баща ми извади три монети от ризницата си и ми ги подаде. След това се приближи до тях, стискайки рамото на Еспен в поздрав. Еспен му отвърна по същия начин, преди да проговори. Не можех да чуя какво казва, ала очите му ме откриха над рамото на баща ми, карайки ме да се почувствам неуверено.

— Ийлин.

Аз подскочих. Хеминг ме чакаше до входа на кошарата.

Пъхнах монетите в шепата му и той ги пусна в тежката кесия, висяща на колана му.

Усмихна ми се, разкривайки дупката от липсващия преден зъб, избит от един кон преди две зими.

— Чух какво се е случило. — Прекрачи в ограденото място и улови един бледосив козел за рогата. — Този става ли?

Приклекнах, оглеждайки внимателно животното.

— Обърни го. — Хеминг го направи, придърпвайки животното със себе си, и аз поклатих глава. — Ами този? — попитах, посочвайки голям бял козел в ъгъла.

— Той струва четири пенингри.

Хеминг с усилие успяваше да удържи сивия козел.

Тежка ръка легна на рамото ми и когато вдигнах очи, видях баща ми да наднича над мен в кошарата.

— Какво става?

Хеминг пусна животното и се изпъна под погледа на баща ми.

— Той струва четири пенингри.

— Той ли е най-добрият?

— Да, Аги — кимна Хеминг. — Най-добрият.

— В такъв случай нека бъдат четири пенингри. — Баща ми извади още една монета и му я подхвърли.

Аз се покатерих в кошарата, за да му помогна да издърпа козела до портата. Баща ми го улови за единия рог, аз — за другия и двамата го подкарахме към олтара в средата на ритуалната шатра. Огънят бумтеше силно, пламъците облизваха дървата и топлината им проникваше през кожената ми ризница, докато студът се промъкваше отвън.

— Може ли да се присъединя? — разнесе се гласът на Еспен иззад нас.

Баща ми се обърна и очите му се разшириха леко, преди да кимне.

Талата също се приближи, гледайки към мен.

— Ти донесе чест на Сигр, унищожавайки враговете му, Ийлин. Той те удостои с честта си на свой ред.

Кимнах нервно, прехапвайки силно долната си устна. Талата никога досега не ми беше говорил. Като малка се страхувах от него и по време на ритуалните жертвоприношения и церемонии се криех зад Ири. Не ми харесваше мисълта, че някой говори от името на боговете. Страхувах се какво би могъл да види в мен. Какво би могъл да види в бъдещето ми.

Еспен застана до мен и ние поведохме животното към голямото корито пред бумтящия огън. Баща ми извади малкия дървен идол на майка ми, който беше напъхал в ризницата си, и ми го подаде. Аз извадих този на Ири, който носех със себе си, и ги поставих един до друг върху камъка пред нас. Жертвоприношенията ми напомняха за майка ми. Тя разказваше историята за богинята на риките Тора, която изригнала от планината като огън. Пламъците се спуснали във фиорда и Сигр се надигнал от морето, за да защити хората си. Ето защо на всеки пет години отивахме на бой, за да защитим честта му, тласкани от кръвната вражда между нас.

Не си спомнях почти нищо за майка ми, ала нощта, в която тя умря, се бе запечатала в паметта ми. Спомням си реката от безмълвни воини херя, изсипали се в селото ни в малките часове на нощта — мечовете им искряха на лунните лъчи, кожата им беше бледа като тази на мъртвец на фона на дебелите кожи, с които бяха наметнати раменете им. Спомням си как изглеждаше майка ми, лежаща на плажа, а светлината се отцеждаше от очите й. Също баща ми, облян в кръвта й.

Седях, държейки все още топлото тяло на майка ми, докато воините на аска последваха херите в зимното море, където те изчезнаха в тъмните води като демони. И преди бяхме виждали набези, ала никога нещо такова. Не бяха дошли, за да грабят, дошли бяха единствено за да убиват. Онези, които бяха отвлекли, принесоха в жертва на своя бог. И никой не знаеше откъде идваха, нито дори дали бяха човешки същества. Еспен беше провесил едно от телата на едно дърво на входа на селото и костите все още висяха там, потракващи на вятъра. Оттогава не бяхме виждали хери. Може би който и бог да ги беше изпратил, бе уталожил гнева си. Ала и до днес кръвта ни се смръзваше при споменаването на името им.

С Ири бяхме ридали на жертвоприношението, което баща ни направи на следващата сутрин, за да благодари на Сигр, че беше пожалил живота на децата му. Само след няколко години беше направил друго — когато Ири умря.

— Извади ножа си, Ийлин — нареди той, улавяйки и двата рога в ръцете си.

Зяпнах го неразбиращо. Досега само бях стояла зад него, докато той принасяше животното в жертва.

— Това е твоето приношение, свас. Извади ножа си.

Талата кимна до него.

Извадих ножа от колана си, гледайки как светлината на пламъците играе по буквите на името ми, гравирани върху гладката повърхност на острието. Това беше ножът, който бях получила от баща ми по случай първия ми боен сезон преди пет години. Оттогава той бе отнел повече животи, отколкото можех да преброя.

Отпуснах се до козела, улавяйки тялото му в ръцете си, и напипах пулсиращата артерия на врата му. Наместих ножа и си поех дъх, преди да подхвана думите:

— Почитаме те, Сигр, с това неопетнено приношение. — Това бяха думите, които бях чувала баща ми и останалите от клана да изричат през целия ми живот. — Благодарим ти за благоволението и закрилата ти. Молим те да бъдеш с нас и да ни закриляш до деня, когато настъпи краят на земния ни път.

Прокарах бързо острието по меката плът на козела, стискайки го по-здраво с другата си ръка, когато той зарита. Шевовете на раната ми се обтегнаха, изпращайки болка към китката. Горещата му кръв обля ръцете ми и рукна в коритото, а аз притиснах лице в бялата му козина, докато той не застина.

Останахме така, в мълчание, заслушани в кръвта, отцеждаща се в коритото; очите ми се вдигнаха към идолите на майка ми и брат ми върху камъка. Бяха огрени от кехлибарената светлина, сенки танцуваха по изваяните им лица.

Почувствала бях липсата на майка ми в мига, в който престана да диша. Сякаш с последния й дъх душата й беше напуснала тялото й. Ала с Ири не беше така. Все още го усещах. Може би винаги щях да го усещам.