Адриен Йънг
Небе в дълбините (37)

Глава 37

Вървяхме един зад друг по брега, борейки се с поривите на вятъра, които идваха откъм скалите, докато отивахме на юг. Аз притисках туптящата си ръка до тялото, докато кръвта се процеждаше от нея и попиваше в туниката ми.

Хюли се смаляваше зад нас, а дърветата ставаха все по-гъсти, превръщайки се в крайбрежната гора, в която бяха сгушени повечето други селища на племето аска. С Мюра неведнъж бяхме минавали по този път, когато заедно с баща ми ходехме в Утан и Лунд, за да изтъргуваме уловената риба за нещата, от които Хюли се нуждаеше, като дървен материал и билки, които можеше да бъдат открити единствено в гората.

Тя не ме поглеждаше, докато вървяхме, раменете й бяха обтегнати в сурова линия. Едната й ръка беше върху дръжката на ножа, другата — върху тетивата на лъка й. Не би се поколебала да убие Фиск и не бях сигурна дали лоялността й към мен бе по-силна от омразата й към риките. Баща й беше умрял от треска, когато бяхме малки, а после бе изгубила сестра си в деня, в който аз изгубих Ири. Сега бе изгубила всички останали от ръцете на херите. И аз би трябвало да бъда там.

Не исках да си я представям как гледа изгарянето на телата, шепнейки ритуалните думи. Не исках да мисля за това как държи телата на последните си близки в ръцете си. Познавах Мюра толкова добре, колкото познавах себе си. Познавах начина, по който задържаше всяко късче от разбитото си сърце на мястото му, отказвайки да рухне. А тя бе посрещнала всичко това сама заради моята себичност. Изоставила я бях в Аурвангер. Така както бях изоставила Ири.

Тя можеше и да ми прости един ден, но аз никога нямаше да го направя.

* * *

Стигнахме до залива с форма на полумесец, вдаден в скалите. Плитчините покрай брега все още бяха покрити с лед, под който рибни пасажи се стрелкаха като струйки дим.

Фиск не бе проронил нито дума, откакто тръгнахме от Хюли. Вниманието му беше приковано върху хлъзгавата скалиста земя, по която ботушите му се мъчеха да намерят опора. Не беше теренът, с който беше свикнал, така както заснежената планина не беше онзи, с който бях свикнала аз. Вдигнах качулката си, когато вятърът започна да хапе, гледайки как наоколо се разлива мъгла, докато слънцето залязваше. Водата под нас се разбиваше в скалите и когато вече не можехме да я видим, спряхме и си направихме лагер близо до гората.

Мюра следеше с поглед Фиск, който събираше дърва за огъня в гората.

— Как можа да му кажеш за Вирки? — процеди с яростен шепот.

Аз извадих рибата от торбата, подбирайки внимателно думите си.

— Какво правеше в Хюли?

— Върнах се за нещата на семейството ми. Това, което е останало от тях.

Поех си дълбоко дъх.

— Ири е жив, Мюра.

Ръцете й замръзнаха върху дръжката на брадвата, очите й се откъснаха от гората и се впиха в мен.

— Какво?

— Жив е. През цялото това време е живял с рики.

Думите увиснаха между нас и аз се заслушах в начина, по който звучаха, докато Мюра обмисляше чутото. Да го кажа на Мюра, беше едно. Да го кажа на останалите аски — съвсем друго. Ири се радваше на всеобща обич и възхищение в Хюли, но щяха да поискат живота му заради онова, което беше сторил. А то хвърляше сянка и върху мен. Върху баща ни.

— Как? Защо?

Тя се изправи.

— Когато го изоставихме в онзи ров, не е бил мъртъв. Риките го открили. Спасили живота му. Фиск спасил живота му.

— Не. Аз го видях. Ние го видяхме.

Закрачи напред-назад пред мен, очите й бяха трескави.

— Вярно е.

— И какво? Сега е един от тях?

— Да.

Това беше първият път, в който наистина го повярвах.

— Не можеш да промениш кръвта си, Ийлин! Не можеш да изличиш всички аски, които риките са убили!

Гласът й беше дрезгав и аз знаех, че мисли за сестра си.

— Не можем да изличим нищо от това.

И то беше най-ужасното от всичко.

Фиск излезе измежду дърветата с наръч дърва под мишница и се залови да накладе огън, без да обръща внимание на яростния поглед на Мюра.

Тя препаса брадвата на гърба си.

— Аз ще остана на пост.

— Ти поспи, аз ще го направя — казах, изправяйки се.

— Та той да може да ми пререже гърлото? — изпуфтя тя, вадейки идолите на сестра си и баща си от ризницата си. — Глупачка си, ако мислиш, че ще заспя толкова близо до един рики.

Обърна се и се отдалечи в мрака, оставяйки ни сами.

Фиск продължи да се занимава с огъня, сякаш не я беше чул, лицето му беше огряно от пламъците.

— Няма ти доверие. — Подадох му друга цепеница. — Никой от тях няма да ти има доверие.

В мрака зад нас чувах далечния звук на молитвите на Мюра.

Фиск седна до едно дърво, сваляйки брадвата от гърба си, за да се облегне на него.

— Ти имаш ли ми доверие?

Лицето му беше кораво. Непроницаемо, както винаги.

— Да. — Очите му срещнаха моите и проникнаха дълбоко в мен. Така както го бяха сторили в Хюли. — Ала не знам дали аските ще поискат да ни чуят.

— Мислиш, че това е краят?

Той сведе поглед към ръцете си.

— Краят на какво?

— Краят на всичко. На племето рики. На аска.

Думите увиснаха във въздуха между нас, изгаряйки в огъня.

— Така ли мислиш?

— Не. Мисля, че ще успееш да ги убедиш.

Тишината на нощта се превърна в нещо крехко, заплашващо да се строши. Защото не бях сигурна.

— Откъде знаеш?

Усмивка повдигна крайчеца на устата му.

— Защото в кръвта ти гори огън.

Същото, което беше казала Инге за мен в нощта, когато ги гледах от тавана и той беше предупредил Халвард, че съм опасна.

— Вярваш ли ми, Фиск?

— Нали съм тук?

Споменът за устните му върху моите нахлу в главата ми. Ръцете му, открили ме в мрака, притеглили ме по камъка. Свих ръце в юмруци, потискайки порива да го докосна.

— Ами ако аските се съюзят с клана рики и заедно победим херите? Какво ще стане после?

Той разбърка огъня с брадвата си, побутвайки една цепеница по близо до пламъците.

— Тогава нещата ще се променят.

— Кои неща?

Той се облегна назад, обхождайки лицето ми с поглед, и гласът му омекна.

— Всичко.

* * *

Превалихме хълма, прекалено далече от морето, за да го виждаме отвъд гората. Бяхме легнали по корем на склона и гледахме към поляната в далечината. Беше притихнала. Нищо не помръдваше.

— Колко са стражите? — попитах, без да откъсвам очи от дърветата.

— Поне десет. Хаген би трябвало да е с тях — отвърна Мюра.

Познавах Хаген от малка. Била се бях заедно с него. И знаех как щеше да реагира на това да доведа един рики в лагера ни.

— Вземи му оръжията — кимна Мюра към Фиск.

Той се дръпна назад.

— Не.

— Ако ги видят, ще те прониже стрела, преди да си имал възможност да кажеш каквото и да било.

Протегнах ръка.

— Няма да вляза в лагера на аските без оръжия.

— Както направих аз, когато ме вързаха и завлякоха във Фела със стрела в рамото? — Повдигнах вежди насреща му. — Няма да те убият. Аз няма да им позволя.

— Поне не веднага. Първо ще те поизмъчват. — Смехът на Мюра беше мрачен. Обърнах се и видях злата усмивка върху лицето й. — Чак тогава ще те убият.

Протегнах отворената си длан към него.

— Баща ми е там долу. Мога да говоря с тях.

Той се вгледа в ръката ми за миг, преди да разкопчае ножницата и колана си, и да ми ги подаде, поклащайки глава.

— Аз ще отида първа.

Мюра огледа дърветата още веднъж, а после се изправи и потъна бавно в гората, сложила ръце на кръста си.

Притисках оръжията на Фиск до тялото си със здравата си ръка, изчаквайки я да направи няколко крачки, преди да я последваме.

Фиск ме улови през кръста.

— Ако те… — Очите му се плъзнаха по мен, пръстите му откриха меката кожа над хълбока ми и останаха там. Знаех какво щеше да каже. — Трябва да се върна при семейството си. Ако това означава да убия аска, за да се махна от Вирки, ще го направя. Разбираш ли?

Прокарах очи по него. Не се нуждаеше от оръжия, за да бъде заплаха за членовете на клана ми. А отидеше ли веднъж във Вирки, нямаше връщане назад. Би могъл да доведе всички рики срещу уязвимите аски. Те бяха като последните есенни листа, чакащи да окапят. Фиск щеше да направи онова, което трябваше да направи. Също като мен.

— Разбирам.