Адриен Йънг
Небе в дълбините (2)

Глава 2

Изскочих от мъглата и се втурнах към реката толкова бързо, колкото можеха да ме носят краката ми, следвана от Мюра с развяващ се меч. Очите ми не се откъсваха от дърветата в посоката, в която беше поел Ири, обхождайки сенките, търсейки лененожълта коса в притъмнялата гора.

Една жена се появи измежду дърветата, ала писъкът й бързо секна, когато Мюра връхлетя отстрани, вдигнала нож. Преряза гърлото й и остави тялото й да се свлече на земята, втурвайки се отново след мен.

Разнесе се изсвирването за оттегляне на риките и телата, все още вкопчени в битка, се откъснаха едно от друго, разкривайки зеленото поле, сега поаленяло от кръв. Аз не спирах, проправяйки си път между отстъпващите рики, сграбчвайки всеки русокос мъж, на когото се натъкнех, за да погледна лицето му.

— Какво правиш?

Мюра ме дръпна назад, острото й лице беше обтегнато от объркване.

И последният от тях изчезна между дърветата зад нея и аз се обърнах, търсейки с поглед синята вълнена туника, която баща ми носеше под ризницата си.

— Аги!

Главите на всички аски на полето се обърнаха към мен. Мюра улови ръката ми, притискайки долната част на дланта си към раната, за да спре кървенето.

— Ийлин. — Придърпа ме към себе си. — Какво има? Какво не е наред?

Открих лицето на баща ми в другия край на полето, където мъглата все още се вдигаше като отдалечаващ се облак.

— Аги!

Името му одра гърлото ми.

Той вирна брадичка, чул задавения звук, и очите му обходиха осеяното с тела поле. Когато ме откриха, тревогата в тях отстъпи място на страх. Пусна щита си на земята и се втурна към мен.

Свлякох се на колене, виеше ми се свят. Той се отпусна до мен, прокарвайки ръце по тялото ми, пръстите му се плъзнаха по кожата ми, обляна в кръв и пот. Огледа ме внимателно, докато по лицето му се разливаше ужас.

Сграбчих го за ризницата, принуждавайки го да ме погледне.

— Ири.

Думата се изтръгна от мен като хлип.

Все още го виждах. Светлите му очи. Пръстите му, докосващи лицето ми.

Погледът на баща ми се вдигна към Мюра, преди да изпусне дъха, заседнал в гърдите му от паника. Улови лицето ми в шепите си и ме погледна.

— Какво стана? — Зърна кръвта, която все още се процеждаше от ръката ми, и като ме пусна, извади ножа си и отряза парче от туниката на един мъртъв рики наблизо.

— Видях го. Видях Ири.

Той уви парчето плат около ръката ми и го завърза здраво.

— За какво говориш?

— Чуй ме! — извиках, отблъсквайки ръцете му. — Ири беше тук! Видях го!

Ръцете му най-сетне застинаха, а в очите му припламна объркване.

— Биех се с един мъж. Той беше на път да… — Потреперих, припомняйки си колко близо бях стигнала до смъртта… по-близо, отколкото когато и да било. — Ири се появи от мъглата и ме спаси. Беше заедно с воините на рики. — Изправих се и като го улових за ръката, го изтеглих към редицата дървета. — Трябва да го намерим!

Ала баща ми стоеше като скала, вкопана дълбоко в земята. Вдигна лице към небето, примигвайки срещу слънцето.

— Чуваш ли ме? Ири е жив! — изкрещях, притискайки ръка към тялото си, за да успокоя яростното туптене около раната.

Очите му отново се спряха върху мен, сълзи заблещукаха в ъгълчетата им като малки бели пламъчета.

— Сигр. Изпратил е душата на Ири, за да те спаси, Ийлин.

— Какво? Не.

— Ири е отишъл в Солбьорг. — Думите му бяха плашещи и деликатни, издаващи нежност, каквато баща ми никога не показваше. Пристъпи напред и се взря в очите ми, с усмивка. — Сигр ти е отдал благоволението си, Ийлин.

Мюра стоеше зад него, зелените й очи бяха широко отворени под разплитащите се кестеняви плитки.

— Но… — изрекох с усилие. — Аз го видях.

— Така е.

Една сълза се търкулна по грубата буза на баща ми и изчезна в брадата му. Той ме притегли към себе си и аз затворих очи в прегръдката му; болката в ръката ми беше толкова силна, че едва усещах дланта си.

Примигах, мъчейки се да разбера. Видяла го бях. Беше там.

— Тази вечер ще принесем жертва. — Той ме пусна и отново улови лицето ми в шепи. — Не мисля, че някога съм те чувал да ме викаш по тази начин. Уплаши ме, свас.

Дълбоко в гърдите му се таеше смях.

— Извинявай — промълвих. — Просто… помислих си…

Той ме изчака да вдигна очи към неговите, преди да каже:

— Душата му е в покой. Днес брат ти спаси живота ти. Радвай се. — И ме потупа по здравата ръка, при което едва не ме събори.

Избърсах мокрите си бузи с опакото на дланта си, извръщайки се от лицата, които все още ме гледаха. Много рядко бях плакала пред останалите от клана и това ме накара да се почувствам толкова малка. Слаба, като ранната зимна трева под ботушите ни.

Преглътнах сълзите си с подсмърчане, овладявайки изражението си, и баща ми кимна одобрително. Именно на това ме беше учил — да бъда силна. Корава. Обърна се към полето и се залови за работа, а аз го последвах заедно с Мюра, опитвайки се да успокоя накъсаното си дишане. Да укротя вълните, разбиващи се в главата ми. Отправихме се към лагера, събирайки оръжията на падналите воини аска. Наблюдавах баща си с крайчеца на очите си, неспособна да пропъдя лицето на Ири от ума си.

Краката ми спряха до една локва и аз погледнах отражението си. Кал беше опръскала ъгловатото ми лице и шията. Очите ми бяха като тези на Ири — замръзнало синьо. Поех си дъх и вдигнах поглед към ефирните бели облачета, разстлани по небето, за да попреча на още една сълза да се отрони.

— Ела — повика ме Мюра, приклекнала до една жена от клана, която лежеше по гръб, с широко отворени очи и разперени, сякаш протегнати към нас ръце.

Разкопчах внимателно колана и ножницата й и ги сложих при останалите, преди да се заема с ризницата й.

— Познаваше ли я?

— Малко. — Мюра протегна ръка и затвори очите й с връхчетата на пръстите си. Отметна внимателно косата от лицето й, преди да подхване меко: — Аска, ти достигна края на своето пътуване.

Със следващия дъх аз се присъединих към нея, изричайки ритуалните думи, които знаехме наизуст:

— Молим Сигр да приеме душата ти в Солбьорг, където предшествениците ти държат факли на пътеката на сенките.

Гласът ми заглъхна, оставяйки Мюра да го каже първа.

— Отнеси обичта ми на баща ми и сестра ми. Помоли ги да ме чакат. Кажи им, че душата ми идва след теб.

Затворих очи, докато молитвата намираше познато място на езика ми.

— Отнеси обичта ми на майка ми и брат ми. Помоли ги да ме чакат. Кажи им, че душата ми идва след теб.

Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми, преди да отворя очи и отново да погледна към умиротвореното лице на жената. Не бях имала възможност да изрека думите над тялото на Ири така, както го бях сторила, когато майка ми загина, ала Сигр въпреки това го беше приел.

— Някога виждала ли си нещо такова? — прошепнах. — Нещо, което не е истинско?

Мюра примига.

— То беше истинско. Душата на Ири е истинска.

— Но той беше по-голям… мъж. Говори с мен. Докосна ме, Мюра.

Тя намести няколко брадви на рамото си.

— Бях там онзи ден, Ийлин. Ири умря. Видях го със собствените си очи. Това беше истинско.

Беше по време на същата битка, която отне и сестрата на Мюра. Бяхме приятелки и преди онзи ден, но дотогава не се бяхме нуждаели наистина една от друга.

Спомнях си го толкова ясно, образът му — сякаш отражение върху лед. Безжизненото тяло на Ири на дъното на рова. Проснато върху девствено белия сняг, а изтичащата му кръв образуваше разтопена локва около него. Виждах русата му коса, разпиляна около главата му, празните му очи — широко отворени, взиращи се в нищото.

— Знам.

Мюра стисна рамото ми.

— Тогава знаеш, че не беше Ири… не и плътта му.

Кимнах, преглъщайки мъчително. Молех се за душата на Ири всеки ден. Ако Сигр го бе изпратил да ме защити, значи, наистина беше в Солбьорг — последния залез на моя клан.

— Знаех, че ще бъде приет.

Поех си дъх през свито гърло.

— Всички го знаехме — каза и малка усмивка пробяга по устните й.

Отново погледнах към тялото на жената, лежащо между нас. Щяхме да я оставим така, както бе — както беше умряла, — с почест. Както правехме с всичките ни паднали воини.

Както оставихме Ири.

— Толкова хубав ли беше както преди?

Усмивката на Мюра стана шеговита, очите й срещнаха моите.

— Беше красив — прошепнах.