Адриен Йънг
Небе в дълбините (36)

Глава 36

Събудих се в леглото на баща ми, увита в одеяло; крясъците на морските птици се носеха над водата, а миризмата на мъртвите отново ме откри. Върна ме обратно в действителността. Обратно в Хюли.

Седнах и преметнах крака на пода; главата ми туптеше. Разтърках подутото си лице, оглеждайки се из малката къща. Беше празна.

Слънцето още не се беше издигнало високо в небето; косите му лъчи пресичаха къщата, замъглени от пепел и прах. Сложих си ножницата и колана и поех по пътеката към кея, обвила плътно ръце около себе си.

Пръстта отстъпи място на чакъл и когато стигнах до водата, познатото хрущене на ботушите ми върху кръглите черни камъни наруши тишината. Вдъхнах чистия въздух, прииждащ откъм водата, и приклекнах, за да наплискам лицето си с вода. Прокарах пръсти през косата си и зареях поглед към хоризонта.

Зеленото на водата, прегръщаща брега, се стопяваше в синьо навътре. Затворих очи и отново ги отворих. Всичко си беше същото. Същото море. Същият бряг. Ала после погледнах към селото. Истината изплува в ума ми. Нищо никога вече нямаше да бъде същото.

Плисък на вода се извиси над шепота на вятъра и когато погледнах натам, видях Фиск, застанал на кея в другия край на брега, да вади от водата мрежа, пълна с риба. Между зъбите си стискаше нож, мускулите на ръцете му бяха обтегнати под тежестта, тялото му беше извито назад, докато мрежата се плъзна върху кея. Рибите бяха като искрящи кристали, докато се мятаха под слънчевите лъчи.

Когато вдигна очи към мен, аз се изчервих, усещайки все още топлината му върху устните си. Помнейки как ме докосва. Как се чувствам толкова малка, че бих могла да изчезна в него. Беше като стрела в гърдите ми.

Тръгнах по брега, докато не стигнах до кея, и го видях как вади от мрежата четири риби, а останалите върна във водата. Тръгна, пресрещайки ме по средата на пътя, и спря пред мен с нож в едната си ръка и ведро в другата.

Косата се развяваше около лицето ми и аз я улових с ръка, задържайки я над рамото си.

— Съжалявам — казах, присвила очи срещу лъчите на слънцето.

Очите му се вгледаха изпитателно в моите.

— За какво?

Сведох поглед към водата, мъчейки се да открия думите.

— За миналата нощ.

Той се усмихна и по лицето ми отново се разля топлина.

— Аз…

— Колко време ще ни е нужно, за да стигнем до Вирки? — прекъсна ме той, спестявайки ми неудобството от това да довърша.

— Можем да бъдем там утре сутринта, ако тръгнем веднага.

Той кимна и погледна зад мен, към селото.

— Да вървим тогава.

Би трябвало да му кажа, че не е нужно да идва. Че беше изплатил дълга си към мен, и то двойно. Ала бях достатъчно слаба, за да мога да се скрия от себе си.

Не исках да бъда сама. Не исках да си отиде.

— Благодаря ти.

Той кимна и аз се обърнах срещу вятъра, гледайки как сянката му се движи до моята по земята, докато вървяхме. Изкачихме се по брега и стигнахме до пътеката. Влязохме в къщата и по гърба ми пробяга тръпка, когато прекрачих прага, за да се отправя към дисагите ни. Писъкът замръзна в гърлото ми, когато пред лицето ми изсвистя стрела. Червена коса, сияеща в мрака, и песента на опъната тетива.

Мюра.

Целеща се във Фиск.

— Не! — изхриптях и се хвърлих напред. Блъснах се в нея в мига, в който пръстите й пуснаха тетивата.

Стрелата се заби и аз се обърнах трескаво. Фиск стоеше на прага с широко отворени очи, вдигнал ведрото с риба пред себе си. То висеше от пръстите му, а стрелата беше забита в него.

Видях как мислите му препускат, ръката му се спусна към меча на кръста.

Мюра ме бутна настрани и аз се търкулнах в каменния обръч около огнището. Мускулите в рамото ми се отделиха от костта и аз простенах. Мюра скочи от земята с брадва в ръка, обгърната от облак прах, докато замахваше към врата на Фиск. Той се хвърли назад и се блъсна в стената. Къщата се разлюля около нас.

— Мюра!

Посегнах да я уловя за крака, ала не виждах почти нищо, давейки се от прахта.

Тя не ми обърна внимание, замахвайки отново, а после Фиск се хвърли в атака, като се оттласна от стената и я сграбчи за врата. Мюра пусна брадвата, мъчейки се да откопчи ръката му от шията си, докато той я притискаше към отсрещната стена. Дребното й тяло се съпротивляваше яростно срещу силата му.

— Спри. — Бутнах го, но той не помръдна. — Пусни я!

Фиск ме погледна с крайчеца на окото си, преди да свали пръсти от шията й и да ги замени с ножа си, стиснат в юмрук.

Мюра застина, местейки поглед между нас.

— Фиск.

— Кой друг е тук? — попита и се наведе над нея, все така притиснал острието до кожата й.

Очите на Мюра отново се стрелнаха към мен, челюстта й беше стисната.

Вдигнах бавно ръка и сложих длан върху неговата.

— Пусни я.

— Коя е тя?

— Моя приятелка.

Мюра ме зяпна с широко отворени очи, докато той сваляше ножа, и сълзите й рукнаха, преди да успея да стигна до нея. Обви ръце около мен, хлиповете й бяха заглушени в косата ми, докато я прегръщах, поглеждайки над рамото й към Фиск. Застанал полуосветен в сенките, той тъкмо прибираше ножа в колана си.

— Как така си тук? — Думите й се препъваха една в друга. — Какво правиш тук? — Побутна ме назад, за да ме погледне.

Избледнелият кол, с който бяха очертани очите й, се беше разтекъл по мокрите й бузи.

Прехапах устни, опитвайки се да реша колко да й кажа. Колко би могла да разбере.

— Плениха ме при Аурвангер. Върнах се, когато чух за станалото.

— Как успя да слезеш от планината, преди снеговете да са се стопили?

Кимнах към Фиск.

Тя прокара длан по лицето си, дишането й се забави.

— Защо?

Ала нищо от това нямаше значение. Приковах очи в нея, приготвяйки се да го посрещна, и изплюх думите:

— Мъртъв ли е?

— Не. — Тя стисна китката ми. — Жив е. Във Вирки е.

Погледнах към Фиск и по лицето ми се разля усмивка, докато се навеждах, подпирайки ръце на коленете си, за да се овладея.

— Колко? Колко оцеляха?

Лицето й стана мрачно и къщата притихна заедно с него.

— Повечето умряха. От нашето село оцеляха може би четиридесет души. Има и пленници.

Отпуснах се върху камъните, докато светът се завъртя около мен в неясни, безцветни линии. Поклатих глава, опитвайки се да откъсна думите й от истината.

— Семейството ти?

Тя не отговори, лицето й се вкамени.

Отново се изправих и излязох навън, отчаяна за въздух.

Тя се приближи до мен.

— Какво правиш с един рики, Ийлин?

— Трябва да отидем във Вирки.

— Какво прави той тук? — Бутна ме и аз потръпнах, простенвайки. — Какво има? — Тя ме придърпа към себе си и разтвори яката на туниката ми, за да погледне забиращата рана на рамото ми. — Стрела?

Аз кимнах.

Мюра погледна задната част на рамото ми и ръцете й изведнъж застинаха върху мен.

— Това да не би…? — Погледът й падна върху следите от изгорено около врата ми. — Те да не би…?

Отпуснах очи, срамът беше прекалено голям.

Тя мина покрай мен, изправяйки се срещу Фиск, който тъкмо излизаше навън. Ръцете й го блъснаха силно.

— Какво сте направили?

Той сведе поглед надолу с безизразно лице, а тялото му се извисяваше над нейното.

— Защо ти помага, Ийлин? — Мюра отново се обърна към мен.

— Демоните херя дойдоха в планината. — Облегнах се на дървото до къщата ни. Онова, по което с Мюра се катерехме като деца. — Те са навсякъде.

Гледах я как мисли. Вдигна ръце, притискайки долната си устна с палци.

— Добре — промърмори, стрелвайки Фиск с очи.

Той се напрегна, устните му се свиха в тънка ивица.

— Ще ни убият, Мюра. Всички ни. Трябва да отида при баща ми.

Очите й все още бяха приковани във Фиск, който стоеше безмълвно на прага.

— Ами той?

— Ще дойде с мен.

— Не. — Тя направи крачка назад, клатейки глава. — Няма да го заведа във Вирки. Ще се върне заедно с останалите рики и ще ни довършат!

— Не, няма. Риките са слаби. Не могат да се бият. — Преглътнах мъчително. — Не и сами.

Мюра ме зяпна.

— Не говориш сериозно. Аските никога няма да се бият заедно с тях. А Сигр никога няма да допусне мир с Тора.

— Дори ако това означава да оцелеем? Херите ще се върнат. Погледни това! — Махнах с ръка към селото наоколо. — Снеговете скоро ще се стопят, Мюра. И тогава те ще се върнат!

— Вегр йофир фюор. — Тя прехапа устни, ноздрите й се разшириха. — Не можем да им имаме доверие, Ийлин. Знаеш това.

Погледнах към Фиск. Дори ако му имах доверие, никога не бих имала доверие на събратята му. Не и наистина.

— Знам.

Фиск вирна брадичка и ме погледна.

— Добре. Доведи го. Аските, така или иначе, ще го убият, когато дойде във Вирки.

Тя ни изгледа, след което се завъртя, преметна лъка през главата си и пое по пътеката сама.