Адриен Йънг
Небе в дълбините (11)

Глава 11

Твърде дълго бяха живели с един аска.

Взирах се в нара, който Инге ми беше приготвила до отсрещната страна, където бяха останалите. Очаквала бях да спя с животните. Може би искаха да ми покажат, че не ги е страх. Или пък искаха да съм достатъчно близо, за да ме държат под око. Така или иначе, бяха глупави. Аз не бях Ири.

Качих се горе в мига, в който те седнаха да вечерят. Не можех да седя на масата срещу брат си и да се преструвам, че не го познавам. Не можех да се преструвам, че всеки един миг не мисля за това как да ги избия до крак. Обърнах се на една страна и вперих поглед в стената, където студът се процеждаше през една пукнатина. Вдигнах ръка и пъхнах пръсти в нея.

— Видя ли Керлинг днес? — попита Ири, нарушавайки тишината.

— Да. — Деликатният глас на Инге бе единственото женствено нещо в къщата. — Видр е постъпил правилно, отрязвайки крака му. Раната ще заздравее и той ще се оправи. Гордостта му обаче…

— Изгуби крака си — намеси се Фиск укорително.

— Но не и честта си. — Гласът на Инге стана остър. — Гюда има нужда от него. Бебето ще се роди много скоро.

— Какво ще прави без крак? Вече не може да се бие. Не може да обработва земята — тихо се обади и Халвард.

— Ще отглежда кози — отвърна Фиск. — Ще се справят.

Възцари се дълго мълчание, преди Инге да проговори отново:

— Седни, свас, нека те погледна.

— Вече се погрижих — въздъхна Фиск.

— Седни — настоя тя и аз чух стъргането на стол по каменния под, последвано от звука на разкопчаване на кожена ризница.

Доколкото можех да преценя, съпругът й беше мъртъв и не беше трудно да се досетя как бе умрял. Повечето членове на един клан загиваха в битки, но имаше и такива, които срещаха смъртта си при набези или от болести. Очевидно Фиск беше мъжът в къщата, ала Инге не беше безпомощна, след като ръководеше дома си и работеше като лечителка, докато него го нямаше по време на бойния сезон.

Разликата в годините между Фиск и Халвард загатваше, че бе възможно да е имало още деца. Или пък Халвард не беше неин, също като Ири.

— Това следи от зъби ли са?

Завих се по-плътно в одеялото, спомняйки си как бях забила зъби в плътта на Фиск. Все още усещах кръвта му в устата си.

— Миналия път не се върна в толкова добра форма. — В гласа й се долавяше усмивка. — Сигурен ли си, че изобщо си се бил?

Халвард и Ири се разсмяха и аз преглътнах жлъчката, надигнала се в гърлото ми.

— Бих се предостатъчно — сопна се Фиск.

— От там ли дойде момичето аска? — попита Халвард и останалите притихнаха; къщата се изпълни с пращенето на дърво в пламъците, докато мъзгата припукваше в цепениците.

Вдигнах глава и безшумно се присламчих до ръба на нара, за да погледна между гредите на пода към мястото, където бяха седнали. Халвард пълнеше глинени буркани с мехлема, който приготвяха над огъня. Беше се обърнал към Инге за отговор.

Тя седеше на масата до Фиск, който си беше свалил туниката, и промиваше ръката му, където го бях ухапала. Останалата част от кожата му беше покрита с драскотини, порязвания и синини.

— Да — отвърна той.

Халвард го погледна, докато затваряше капака на един буркан.

— Защо не я уби?

Инге се приведе, за да избърше едно порязване на шията му. Изглеждаше съвсем дребна до голямата му солидна фигура. Фиск хвърли поглед към Ири, безмълвна размяна, която не убягна на Инге.

— Понякога ги вземаме с нас. Знаеш това.

— Е, радвам се, че не сте я убили. Хубава е.

По лицето на Ири, седнал в другия край на стаята, се разля усмивка и аз потръпнах, а челото ми се набръчка. Не исках да мисля за това, че виждах себе си в лицето му. Не исках да мисля за майка ни. За това какво би си помислила за Ири сега.

— Косата й прилича на твоята, Ири.

Сърцето ми прескочи един удар, а раменете на Ири се напрегнаха. Фиск се изправи, вземайки туниката си.

Инге го наблюдаваше.

— Стой настрани от нея, Халвард.

— Защо? — Той остави гърнето, сбърчвайки вежди. — Тя е просто дюр.

— Тя не е просто дюр. Тя е аска — поправи го Фиск.

— Ири също е аска — измърмори Халвард и раменете му увиснаха.

— Опасна е, Халвард. Стой настрани от нея.

Фиск изчака момчето да го погледне.

Халвард кимна неохотно.

Инге все така наблюдаваше Фиск, докато прибираше материалите си в кошницата върху масата.

— Ето защо е интересно това, че я доведохте тук.

Фиск не отговори. Просто нахлузи туниката през главата си и взе брадвата си, след което отвори вратата и излезе в нощта. Очите на Инге се преместиха върху Ири, но той също не вдигна глава. След няколко минути отвън долетяха удари на секира и пращене на дърво.

Отдръпнах се от ръба на нара и се излегнах, когато в огнището остана само тлееща пепел. Халвард се покатери по стълбата и аз се сгуших в одеялото, скрита в мрака. Той се тръшна в леглото, въртейки се в продължение на няколко минути, преди дишането му да стане по-равномерно и продължително. Заспа с ръка, провесена изпод завивките, връхчетата на пръстите му докосваха пода.

Няколко минути по-късно вратата долу се отвори и затвори и Ири се показа на ръба на таванското помещение, прескачайки Халвард. Приклекна, за да го погледне за миг, след което прокара ръка по косата му и отново се изправи, приближавайки се до мен.

— Тя излезе — прошепна, присядайки до нара ми. Сведе поглед към нашийника около врата ми, избягвайки да срещне очите ми. — Мислех, че разполагаме с повече време. Съжалявам.

Аз не отговорих. Последното, което исках от него, беше състраданието му.

— Само докато снеговете се стопят, Ийлин. След това ще открием начин да се прибереш у дома. При Аги.

Обърнах се по гръб, за да го погледна. Светлината от огнището беше твърде слаба, за да видя очите му.

— Хюли е домът и на двама ни, Ири.

Той извърна поглед.

— Сега Фела е моят дом.

Гърдите ми се свиха така, че едва не се задуших; радвах се, че не може да види лицето ми. Единственото по-ужасно от това да изгубя Ири беше да знам, че бе избрал да си тръгне. Беше умрял отново. Отново бях сама, но по различен начин.

— Какво се случи с теб? — прошепнах. — Какво се случи онзи ден в Аурвангер?

Изгледа ме в продължение на един дълъг миг, докато вратата не се отвори отново и той се изправи, отивайки до нара си. Аз придърпах завивките си, взирайки се в очертанията на лицето му, докато се излягаше по гръб. Извивката на челото и ъгълът на носа му бяха съвсем същите, както когато бяхме деца.

Фиск се качи по стълбата и се настани на нара до моя. Събу си ботушите и остана да седи в мрака. Пое си дълбоко дъх, разтърквайки лицето си с ръце, преди отново да свали туниката си и да прокара пръсти през косата си, връзвайки я на тила си.

Легна и дълго се взира в тавана, скръстил ръце на гърдите си. Гледах известно време как мислите преминаваха по лицето му, докато очите му не се затвориха.

Докоснах нашийника с връхчетата на пръстите си, мъчейки се да си представя как би изглеждало лицето на баща ми, ако можеше да ме види. Примигах и усетих как ме залива ужас, удавяйки тишината. Защото единственото по-лошо от това да знам, че съм станала дюр, бе мисълта баща ми също да го узнае.