Адриен Йънг
Небе в дълбините (16)

Глава 16

Препъвах се, мъчейки се да не изоставам от него, но Фиск не забавяше крачка. Стискаше ръката ми така, че от пронизващата болка в рамото ми се зави свят. Когато навлязохме достатъчно навътре в гората и ритуалната къща вече не се виждаше, спря и ме пусна.

— Искаш да умреш ли? Стой настрана от останалите рики.

Притиснах ръката си към тялото си и го изгледах яростно.

— Щом искаш да стоя настрана от тях, защо ме накара да дойда тук?

Той погледна натам, откъдето бяхме дошли, и понижи глас.

— Какво ти каза талата?

Стиснах зъби.

— Възхити се от това, което ти направи с лицето ми. Трябваше да сваля роклята си и да й покажа останалата част от работата ти.

Думите ми го накараха да потръпне и той направи крачка назад.

— Ако не започнеш да се държиш като дюр, ще продължиш да привличаш внимание към себе си. Към двама ни.

— Какво имаш предвид да се държа като дюр? — Подръпнах нашийника около врата си и го пуснах да се върне до кожата ми. — Аз съм дюр. Няма да се преструвам, че ми харесва. Ако искаш да ме накажеш, за да не те излагам, можеш да ме завлечеш за косата в ритуалната къща и да ме пребиеш до смърт. Сигурна съм, че на останалите от клана ти ще им хареса. Би било по-добър край за мен, отколкото знанието, че ще прекарам цяла зима, чистейки кръвта на членовете на моя клан от доспехите на един рики, защото брат ми е глупак — прошепнах дрезгаво; гърдите ми се повдигаха и спускаха под роклята.

Той ме изгледа яростно, виждах как вената на врата му пулсира там, където ритуалната кръв засъхваше върху кожата му. Сините му очи искряха на бледата светлина.

Завъртях се в кръг; наоколо не се виждаше друго, освен отрупани със сняг дървета.

Усилващата се ярост в мен изригна и аз го блъснах с юмруци в гърдите. Той не помръдна. Ударих го отново, по-силно и той сграбчи китките ми с две ръце, задържайки ме пред себе си, докато се мъчех да се отскубна.

— Не трябваше да слушам Ири — измърмори. — Загрижеността му за теб ще му коства живота.

— Така да бъде. Той ме предаде и опозори племето аска. Заслужава да умре — заявих и се изплюх.

Лицето му се промени, тъмнина припламна в очите му. Пръстите му се свиха по-здраво около китките ми, докато ме буташе назад, приковавайки ме към едно дърво. Брадвата изскочи от калъфа и студеното острие се опря в гърлото ми.

— Заплаши семейството ми още веднъж и ще те убия — изръмжа той. — Ще те убия и ще изчакам снеговете да се стопят. Ще отида във фиорда и ще убия баща ти.

Очите ми се разшириха, устата ми се отвори от изненада. Вгледах се в лицето му, опитвайки се да преценя омразата върху него. Ала там имаше нещо друго. Нещо по-яростно от омраза.

Беше обич. Обич към Ири.

— Ири никога няма да ти прости — процедих.

— Повече ме е грижа да го опазя жив, отколкото за прошката му. Ще те оставя мъртва в гората и ще му кажа, че си избягала.

Той дойде по-близо до мен.

— Направи го тогава.

Притиснах се в острието, срещайки очите му, докато от думите ми се откъсна хлип. В продължение на един миг си помислих, че наистина ще го направи. Почти копнеех да сложи край на раздиращата гърдите ми болка.

Вирнах предизвикателно брадичка, докато по бузите ми се стичаха сълзи. Нямаше да го моля да пощади живота ми. Ала в следващия миг очите му изгубиха пламъка, горящ в тях, и се плъзнаха по лицето ми. Задържах погледа му, без да помръдвам, когато той се наведе по-близо. Дъхът му докосна кожата ми, карайки ме да потреперя. Аз не мигнах.

— Не е нужно. — Острието се отдръпна неочаквано от гърлото ми и той отстъпи назад. — Сама ще намериш края си, преди снеговете да са се стопили, защото гордостта и гневът ти са по-важни за теб от собственото ти оцеляване.

Дръпнах се назад, жегната от думите му. Защото бяха верни. По-верни, отколкото ми се искаше да призная.

— Ще си отида, преди снеговете да са се стопили.

— Добре.

Изгледа ме подозрително, сбърчил вежди, преди да се обърне и да ме остави. Продължаваше да стиска брадвата си, докато се катереше по хълма през дълбокия сняг натам, където пушекът от ритуалната къща се издигаше над върховете на дърветата.

Успокоих дишането си, опитвайки се да преглътна сълзите си, преди да го последвам, стъпвайки в следите, оставени от краката му, докато не застанах пред вратата на ритуалната къща. Тора ме гледаше с хищни очи.

Влязох вътре с кошницата, пълна със счупени съдове, и отидох до каменното корито, където работеха останалите дюри. Купите се изтърколиха във водата и робинята, застанала до мен, вдигна очи. Отдръпна се, оглеждайки се предпазливо наоколо.

Фиск седеше до Ири и Руна в другия край на стаята. Талата се беше изправила зад нея и разресваше косата й с пръсти. Мъжът с червената брада стоеше до огъня под окачените на стената рога и ме наблюдаваше. Беше притиснал пръст до струйката кръв, стичаща се по врата му.

Извърнах се от него и потопих ръце в топлата вода, търкайки съдовете. Фиск беше прав. Нямаше да издържа в това село цяла зима. Не можех да изчакам топенето на снеговете, за да намеря начин да се прибера у дома.