Адриен Йънг
Небе в дълбините (24)

Глава 24

Във фиорда съм.

Виждам ледено синята вода. Отражението на облаците плава в нея. Под стъпалата ми има гладки черни камъчета. Ръцете ми са увити около тялото, за да се предпазя от вятъра.

Видението ме заля като студена вълна.

Канарата, издадена над водата като стена. Зеленият мъх, плъзнал по нея в дълги, ярки ивици. Виждам ги.

Оставих тежестта ми да се отпусне до дървото, мъчейки се да задържа образа на Хюли в ума си. Краят на гората до селото. Сянка, движеща се сред дърветата. Присвих очи, опитвайки се да фокусирам замъгления си поглед.

Фигурата дебнеше в далечината, гледаше ме. Дебели кожи и блясък на сребро. Белите празни очи на херя. Аз примигах.

— Ийлин.

Беше там, в дърветата. Гледаше ме. Херите взеха майка ми и сега бяха дошли за мен.

— Ийлин? — Нещо ме опари по бузата. — Ийлин!

Изведнъж слънцето изчезна. Мрак се движеше в мрака, нечии ръце ме дърпаха. Кожата ми беше безчувствена до снега. Затворих очи, опитвайки се да се махна от там. Да се върна във фиорда.

Лицето на Фиск се взираше в моето, ръцете му бяха върху мен. Но аз не ги усещах.

— Херя — изграчих, поглеждайки към дърветата.

Ала там нямаше никой.

Луната проблясваше между клоните над главата му.

— Какво?

— Искам да си отида у дома, Фиск.

Думите ми се блъснаха една в друга и аз чух слабостта в тях. Крехката тъга, трошаща се във всяка от тях.

А после падах. Светът се завъртя около мен, докато той ме вдигаше от земята. Чувах дишането му. Усещах кожата му. Ръцете му, обвити около отпуснатото ми тяло, задържайки ме да не се разпадна.

Отворих очи и видях дърветата да отминават над нас. Хрущене на сняг изпълни туптящата ми от болка глава. Свих се във Фиск и стиснах очи, докато отново не видях фиорда. Мъгла, докосваща скалите над морето. Мирис на морска вода. Ала херят си беше отишъл.

Отвори се врата и ето че бяхме вътре. Познатата светлина на огъня ме погълна, но не почувствах топлината й.

— Какво се е случило? — Халвард се втурна към нас.

— Стопли вода.

Фиск ме сложи върху пейката и ме огледа на мътната светлина.

Бях увита в наметалото му.

— Къде е Ири? — прошепнах.

— Търси те. — Той извади одеяло от сандъка и ме премести по-близо до огъня. — Върви да го намериш. — Подкара Халвард към вратата, избутвайки го навън. Когато се върна, приклекна пред мен. — Кой направи това?

Придърпах одеялото около себе си, обхождайки лицето му с поглед. Изглеждаше различен. В очите му грееше нещо, което не беше там преди. Или пък беше. Никога не ги бях виждала толкова отблизо.

— Кой? — попита отново.

Ала единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че все още е твърде близо до мен. Че исках да се отдръпне.

— Мъжът от Адалгилди — прошепнах.

— Какво направи?

Затворих очи, опитвайки се да изчезна.

— Той…?

Не можа да довърши, извръщайки очи от моите.

Поклатих глава, обвивайки ръце около голото си тяло. Фиск се изправи и ботушите му изтрополиха по каменния под, когато отиде до стената. Свали една брадва, която висеше там, и отвори вратата.

— Не им казвай къде отивам.

И с тези думи изчезна.

* * *

Повдигнах клепачи, когато вратата се отвори, и почувствах тежестта на още одеяла отгоре си. Ири спеше до огъня, облегнал глава върху едни дисаги.

Фиск влезе тихичко и аз отворих очи достатъчно, за да го видя как окачи брадвата на стената, свали ризницата и туниката си и отиде до купата с вода, за да измие лицето си, прокарвайки пръсти през косата си. Раните от бойния сезон заздравяваха, оставяйки гладка кожа по тялото му, широкоплещесто в раменете и тясно в кръста, като това на Ири. Подпря ръце на масата и се приведе напред, загледан в купата, а една капка се търкулна до върха на носа му и цопна във водата.

Аз се взирах в изцапаната с кръв туника върху пода.

— Фиск? — Инге слезе по стълбата; дългата й разплетена коса се спускаше над раменете й. — Къде беше? — прошепна.

Когато той не отговори, тя улови ръката му и го придърпа към себе си.

— Торп — каза и все така не я поглеждаше.

Гласът на Инге стана още по-нисък.

— Какво направи?

Фиск завърза косата си, отиде до огъня и седна, за да си събуе ботушите.

— Напомних му да не докосва онова, което не му принадлежи.

Инге го изгледа в продължение на миг, после кимна, ала върху лицето й беше изписана тревога.

— Утре ще говоря с талата.

— Аз ще говоря с талата.

В стаята се възцари мълчание.

— Фиск…

Той застина, вдигнал очи към нея.

Но тя не продължи. Просто го гледаше, плъзвайки очи от главата до петите му, след което отново ги вдигна и срещна неговите. Сякаш се опитваше да разбули нещо.

Фиск се изправи и мина покрай нея, за да отиде до стълбата. Тя го проследи с поглед, а после се обърна към огъня. Дълго време не помръдна, а когато най-сетне затвори очи, устните й се размърдаха в безмълвна молитва.

Сгуших се в одеялата. Защото Инге не знаеше, че бях част от миналото, което Ири бе оставил зад себе си. Аз бях онова, срещу което би трябвало да се моли.

И беше само въпрос на време, докато го направи.

* * *

Лежах на тавана, докато останалите вършеха задълженията си за деня.

Никой не говореше с мен.

Никой не ме караше да правя каквото и да било.

Свих колене към гърдите си и обвих ръце около тях, мъчейки се да почувствам топлината до дъното на замръзналите ми кости. Там, където беше празнината.

Когато слънцето се усили, придърпах одеялата над главата си и се заслушах в ударите на сърцето си. Ири се качи на тавана, застана над мен и тревогата му изпълни стаята. Престорих се, че спя, и си позволих да дишам отново едва когато той слезе долу. Взирах се в мрака на одеялата, мъчейки се да си спомня какво бе онова чувство, което протягаше хищни нокти към мен, докато стоях в мрака на гората, завързана гола до дървото.

Никога не се бях чувствала толкова уязвима. Така изпълнена със страх.

И никога до този момент не се бях ненавиждала.

Спомних си светлината, отразяваща се от снега. Звука на учестеното ми дишане в тишината. Как си мислех, че ако умра, няма да отида в Солбьорг. А после всепоглъщащия срам от това, че за първи път в живота си се страхувах да умра.

Виждах червеното и оранжевото, и жълтото на бойното поле. Усещах горещината и опарването на болката. Бойният вик, изгарящ гърлото ми. Виждах себе си. Жива. Силна.

Примигах.

И ето че останаха единствено белотата и студът, и тишината на онази гора. Единствено самота. Само една мъничка част от мен, чакаща да дойде краят. Той пълзеше към мен в мрака. Дойде за мен. И когато ме завладя, последната ми мисъл беше: Не искам да умра.

Не бях познавала истински страх до мига, в който видях Ири в Аурвангер. Не се бях замисляла дали в живота има нещо повече, освен най-простото обяснение — че боговете определят пътя ни. Че ни дават благоволението си и ни го отнемат.

Ала аз бях без клана си.

Бях сама в онази гора.

Сигр се беше извърнал от мен. Усещах го. И бях в състояние да мисля единствено за Ири, още само момче, умиращ бавно в студа. За майка ми и живота, отцедил се от плътта й. За борбеността й, отишла си завинаги.

Херят, който се рееше в мрака като зла прокоба, ме наблюдаваше.

На входната врата се почука и очите ми отново се фокусираха.

— Инге.

Топъл глас се издигна до мен и аз изпълзях до ръба на нара, за да погледна през цепнатините в пода.

Талата прекрачи прага и всички се изправиха. Инге взе ръцете й в своите и ги стисна. Ала тревогата все още беше там, надвиснала над нея. Караше я да изглежда несигурна на краката си.

— Нося добри новини. — Тя пристъпи навътре в къщата. — Бащата на Руна прие молбата на Ири да се ожени за нея.

Талата стисна ръката на Ири и се усмихна.

Облекчение се разля по лицето на Ири и той вдигна очи, за да срещне очите на Инге.

— Достоен си за това, Ири — усмихна се тя.

Талата кимна.

— От вас ще излезе прекрасно семейство.

Топлотата в очите на Ири проникна в мен и докосна отворената рана от това да го изгубя отново. Порив да заплача се надигна в гърдите ми.

— Благодаря ти — кимна той.

— Ще трябва да приготвим всичко, разбира се. Ще започнем подготовката веднага щом поискаш.

Талата отново се усмихна и аз я погледнах изпитателно. Изглеждаше искрено щастлива и останалите я гледаха с привързаност. Доверие. Ала всичко, за което бях в състояние да мисля аз, докато я гледах, бе начинът, по който ме беше наблюдавала в гората. Начинът, по който си беше тръгнала, оставяйки ме да умра.

Тя седна на масата, сключвайки ръце в скута си, и държанието й се промени мъничко; стаята притихна.

— Трябва да говорим за това какво се случи снощи. — Погледът й се обърна към Фиск, който стоеше от другата страна на огъня. — Има ли нещо, което би искал да кажеш?

Фиск не изглеждаше нервен като Инге. Стоеше изпънат, гледайки талата в очите.

— Отидох да говоря с Торп снощи, след като се прибрах от лова и научих, че се е опитал да убие моята дюр.

— Говорил си с него?

Лицето на Фиск беше безизразно. Седейки до него, Ири бе приковал очи в огъня, а ръцете му потрепваха върху колана.

Талата наклони глава на една страна.

— Торп злоупотреби със собствеността ти и нямаше право да взема онова, което ти принадлежи. Сам си навлече последиците на главата.

Такъв беше обичаят и на аските. Нарушиш ли закона, плащаш за това. Нямаше съдии или пазители на правилата. Талите бяха онези, които се опитват да поддържат мира в селото. Когато някой ти навреди, се оправяш сам. Не го ли сториш, се превръщаш в мишена и за други, които да се възползват от теб.

Фиск кимна.

— Благодаря ти.

— Благодаря ти — присъедини се и Инге.

— Бих искала обаче да те посъветвам, Фиск. Избра да вземеш първия си дюр. И не си взе какъв да е дюр. Взе аска. Мога ли да попитам защо?

Фиск вирна брадичка и изпъна рамене.

— Майка ми се нуждаеше от помощ вкъщи.

— Какво има? — Инге изглеждаше притеснена.

Талата изгледа Фиск в продължение на един дълъг миг.

— Яви ми се сън за нея. Не съм сигурна какво означава, но ми се струва, че Тора има планове за нея.

Ири стисна челюст.

— Изглеждаш много разстроен от отношението на Торп към нея.

— Имам нужда от нея, за да работи. Ако Торп я беше убил, щеше да се наложи да ми плати, така както би го сторил, ако убиеше овца или кон.

Празнината в стомаха ми зейна, разширявайки се, докато не се превърна в бездна, в която можех да пропадна. Бездна, в която да изчезна.

Талата вдигна очи към Инге.

— Бих ви посъветвала да я продадете в някое друго село, след като снеговете се стопят. Някъде, където няма да знаят каква е. Привлича твърде много внимание като аска, за да бъде полезна. Ще ти напомня също така, че се очаква да си избереш съпруга, като Ири. Надявах се да бъде тази зима, но изглежда, че няма да се случи.

Фиск се поколеба за миг, преди да поклати глава.

— Не.

— Добре. Следващата зима. Разбрахме ли се?

— Да — отговориха Фиск и Инге заедно.

— Наистина се радвам да го чуя. — Талата се изправи, приглаждайки полата си. — Инге, на драго сърце ще ти помогна да си избереш друга дюр. Знам, че имаш нужда от помощ.

— Благодаря ти.

Инге я прегърна, подпирайки брадичка на рамото й.

Двете отидоха до вратата, хванати под ръка, а аз се отпуснах на нара, потъвайки отново в завивките.

Затворих очи и приветствах мрака.