Адриен Йънг
Небе в дълбините (28)

Глава 28

Държах главата на Халвард в скута си, та Фиск да може да намести носа му. Когато по лицето му потекоха сълзи, аз ги избърсах с опакото на дланите си.

Ири му помогна да се изправи, издърпвайки туниката над главата му, а аз отидох до прага, броейки телата, докато от клана ги изтегляха на пътеката и ги разделяха. Имаше повече рики, отколкото хери. В това бях сигурна.

Надвесих се над онзи херя, когото бяхме довлекли от гората. Беше едър, корав на вид мъж; дрехите му бяха покрити с мръсотия и оръфани по краищата. Явно бяха на път от известно време, живеейки в движение. Ала кожите на аска не бяха захабени. Ако бяха минали през Хюли, то беше наскоро.

— Майка ми не го иска тук. Бои се.

Фиск се опита да разкопчае ризницата си, потръпвайки, с полувдигната над огъня ръка.

— Дай на мен — посегнах към него аз.

Фиск се обърна към мен и аз улових китката му, слагайки ръката му върху рамото си, за да го подкрепя. Дръпнах внимателно закопчалките, отваряйки едната страна на ризницата му, след което се наведох, за да вдигна туниката над ребрата му.

Той си пое накъсано въздух, когато се показа голям кръвоизлив под кожата. Вдигнах ръка и докоснах костите с връхчетата на пръстите си и той отметна глава назад, стисвайки очи. Прекарала бях цял месец, лекувайки същото нараняване в Аурвангер.

— Счупени са.

За моя изненада, той се засмя.

— Знам.

Изпънах се и го погледнах. Досега не го бях виждала да се усмихва. Лицето му се разтегли, разкривайки трапчинка в ъгъла на устата му, и аз извърнах очи, усещайки как бузите ми пламват. Свалих ръката му и разкопчах другата половина на ризницата, помогнах му да я съблече, без да вдигам очи от земята.

— Нощта, когато те открих в гората…

Гласът му се понижи до шепот.

Аз взех ризницата му в ръцете си.

— Какво?

— Ти каза „херя“.

Откъм вратата долетя пъшкане и очите ми се стрелнаха към ботушите. Движеха се.

Пуснах ризницата на масата и се отправих натам, вадейки ножа от колана си. Лъчите на слънцето се посипаха по лицето ми, когато пристъпих в снега и наведох поглед към него. Беше се изтърколил настрани и държеше онази част на главата си, която кървеше.

— Ири! — извиках към къщата и очите на херя се отвориха.

Ири излезе навън и издърпа мъжа за ризницата, принуждавайки го да седне.

Изчаках го да ме погледне. Главата му беше увиснала между раменете, очите му изучаваха обкръжението му. Спряха се върху нашийника около врата ми в същия миг, в който Фиск също излезе, сложил ръка върху наранените си ребра.

— Откъде взе доспехите на аска? — попитах го тихо, прикляквайки пред него.

Очите му минаха покрай мен, оглеждайки се наоколо. Преценяваше шансовете си.

Стиснах ножа си по-здраво.

— Откъде взе доспехите?

Той стисна устни, отмятайки глава назад. Усмивка повдигна ъгълчетата на устата му.

Вдигнах ръка над главата си и забих острието на ножа в бедрото му. Той изрева, гърчейки се, докато го вадех, и ме погледна, а от устата му хвърчаха слюнки.

— Защо имаш доспехите на аска? — изкрещях, изтръсквайки кръвта от острието на ножа.

Мъжът херя прехапа устни и ме изгледа яростно, дишайки накъсано.

Пронизах го отново, още по-дълбоко, в другия крак. Той изпищя по-силно и аз завъртях острието. Ножът се вдигна нагоре, разкъсвайки кожа и мускули, когато той посегна към мен. Ири стисна ризницата му, тръшвайки го по гръб, и аз коленичих над него. Ала свирепостта върху лицето му само се усили.

Сграбчих го за косата и натиснах главата му до земята, хвърляйки ножа си в краката на Фиск. Ири го държеше на място и той се загърчи под мен, ритайки. Заслушах се в звуците на сърцето си над шума от тежки ботуши зад гърба ми. Все повече рики се събираха на пътеката и гледаха с разкривени от ужас лица. Чували бяха историите, но до предишната нощ не бяха виждали хери. За риките те бяха просто легенда. За мен те бяха демоните, убили майка ми. Съсипали баща ми.

Преди херят да успее да се извърти отново, аз сложих палец във вътрешния край на окото му и натиснах, докато напипах топлия, мек мускул и тъканта. Той се загърчи и аз натиснах с цялата си тежест, докато очната ябълка не изскочи от орбитата си. Стиснах я в шепа и я извадих.

Устата му зейна, викът остана пленен в гърдите му.

— Откъде взе ризницата? — изкрещях, притискайки палец до другото му око.

— Нападнахме аските — изрева той, давейки се.

— Кога? — Изправих се над него. — Кога бяхте там?

Той седна, притискайки кървящата дупка на окото си с вързаните си ръце.

— Преди няколко седмици.

В гласа ми отново се прокрадна трепет.

— Какво стана?

Когато той се поколеба, взех ножа си и го прокарах по ръката му. Той политна, мъчейки се да изпълзи настрани, докато зад мен се надигаха гласове.

— Нападнахме шест от селищата им по протежение на фиорда.

Думите се врязаха в мен. Приковаха ме към мястото ми, спряха ударите на сърцето ми.

— Ами рики? Колко селища?

Талата. Стоеше до Видр, техния водач, а множеството зад тях непрестанно нарастваше. Небето над нас се олюля. Тръснах глава, опитвайки се да заглуша рева в нея.

Херят погледна към окървавените си ръце.

— Четири селища на рики. Фела е петото.

Талата погледна към Видр; по изражението й ясно личеше, че прекрасно осъзнава същинските мащаби на опасността. Ако бяха успели да нападнат толкова села само за няколко седмици, явно бяха много. Твърде много. Паниката, заляла ума ми, заглуши звука на дрезгавия му глас, изреждащ имената на селищата, които вече бяха нападнали, и онези, които все още не бяха.

— Изпратете ездачи. Предупредете останалите — нареди Видр рязко и стъпки се отдалечиха тичешком по пътеката. Той пристъпи напред и спря до мен. — Къде е лагерът ви? — попита, свел поглед към херя.

Изправих се, опитвайки се да мисля толкова бързо, колкото бяха в състояние да се движат мислите ми. Само че те бяха замръзнали. Неспособни да се откъснат от образа на баща ми. Облян в собствената си кръв. Тялото му, носещо се върху сиво-сините води във фиорда. Обърнах се към събралите се зад мен рики, които ни гледаха. Ръцете ми потръпнаха и си дадох сметка, че все още държа окото на херя. Беше топло и хлъзгаво в шепата ми. Пуснах го в снега, ножът се изплъзна от другата ми ръка. Ири го вдигна и се приближи до пленника.

Направих крачка назад, препъвайки се, и някой ме улови за лакътя. Вдигнах очи и видях Фиск — беше ме хванал за ръката и ме подръпваше лекичко към къщата. Студеният въздух пареше горещата ми кожа. Примигах и се опитах да се съсредоточа, потърквайки очи с вцепенените си ръце. Откъм събралите се навън рики се носеха викове. Гневни, кръвожадни, копнеещи за отмъщение. Досетих се, че Ири вероятно тегли пленника към ритуалната къща. Щяха да изкопчат къде се намира лагерът на херите, а после щяха да го обесят.

Фиск свали ножницата и калъфа си, докато аз се взирах в пламъците. Гледаше ме, карайки ме да се чувствам така, сякаш щях да се пръсна на парчета. Сякаш чакаше да го види.

— Трябва да се върна при аските — прошепнах. — Сега. Не мога да чакам, докато снеговете се стопят.

Виковете отвън се отдалечаваха.

— Трябва да се върна — повторих.

— Знам. — Той не извърна очи. Не мигна. — Ще дойда с теб.

Взрях се в него.

— Няма да можеш да слезеш от планината, преди снеговете да са се стопили, освен ако някой не ти покаже пътя. Аз ще дойда с теб. Ще те заведа в Хюли.

Имаше право. Исках обаче да му откажа. Да попитам защо. Да избягам колкото се може по-далече от Фела. Колкото се може по-далече от шепота, който прозвучаваше в мен, когато Фиск ме погледнеше по начина, по който ме гледаше сега. Начинът, по който ме гледаше край реката. Сякаш знаеше нещо, което аз не знаех.