Адриен Йънг
Небе в дълбините (42)

Глава 42

Мюра вървеше далече зад нас, докато Фиск ни водеше нагоре в планината. Не беше изрекла нито дума, откакто слънцето беше изгряло, Фиск — също. Аз вървях между тях, държейки я под око, докато снегът под краката ни ставаше все по-дълбок.

Баща ми се придвижваше трудно в затрупаната от сняг гора. Масивното му тяло се олюляваше пред мен, докато се изкачвахме по склона. Тишината, спуснала се над него, беше като товар, който влачехме след себе си. Нямах представа какво изпитва. Щастлив бе, че Ири е жив, знаех го, но воинът у него вероятно искаше да го убие. Ала най-вече — вината щеше да ни следва до края на живота ни. Бяхме изоставили Ири и нищо не можеше да промени това.

Пътят нагоре в планината беше различен от този надолу. Фиск ни преведе през сини ледени пещери, докато навън отново заваля сняг. Снегът се издигаше около нас като вълни, замръзнали във въздуха, звукът от стъпките ни отекваше наоколо, докато вървяхме.

Разбрах, че наближаваме, когато дърветата отстъпиха място на покрита с трева поляна, осеяна с високи, заскрежени стъбла равнец. Листата им бяха пожълтели от студа, а главичките на цветовете бяха станали крехки в сравнение с последния път, когато бях тук. Прокарах ръка по тях, докато минавахме през стръковете, спомняйки си начина, по който Халвард се промушваше между тях, наблюдавайки ме тайно, докато работех на ръце и колене в пръстта. Улових един цвят между пръстите си, откъснах го и го мушнах в наметката си.

Пътеката, отвеждаща в селото, изникна пред очите ни, преди гората да потъне в мрак. Фиск вдигна ръка, давайки ни знак да спрем.

— Ще им дам сигнал. Знаят, че идваме.

Мюра погледна покрай него по пътеката.

— Ще задържим оръжията си. — Пръстите на баща ми стиснаха колана му.

Фиск кимна, но притеснението върху лицата им не изчезна. Същото притеснение, което се надигаше и в мен. Водех семейството си в бърлогата на врага.

— Ири е там? — каза баща ми, взирайки се към селото.

— Да.

Опитах се да заглуша гласа на съмнението.

— Искам да го видя. Искам първо да видя него.

Фиск кимна и пристъпи напред, подсвирвайки между дърветата. Сърцето ми думкаше в гърдите, докато чакахме мълчаливо. Най-сетне в отговор се разнесе друго изсвирване.

— Ще се срещнем в ритуалната къща.

— Не.

Тонът на баща ми стана остър.

Аз поклатих глава към Фиск. Баща ми беше суеверен. Нищо не би го убедило да стъпи в ритуалната къща на Тора.

— У нас тогава — съгласи се Фиск.

Баща ми и Мюра извадиха брадвите си и продължиха напред с по-тежка стъпка. Аз сторих същото, напипвайки брадвата на гърба си.

Когато селото най-сетне изникна пред нас, едва не се препънах, а очите ми се разшириха. Беше тъмно, но домовете грееха като малки огньове около лъкатушещата пътека, а върху всяко свободно късче земя лагеруваха още рики. Покриваха всеки сантиметър от селото.

Въоръжени. Готови за битка.

Забавих крачка, Мюра и баща ми извадиха мечовете си. Инстинктивно сложих ръка върху дръжката на моя, защитната ми реакция беше пробудена в мен. Не бях виждала толкова много рики заедно, откакто ме плениха в Аурвангер.

Останахме в края на селото, придържайки се към дърветата, опитвайки се да останем незабелязани. Фиск мина от другата страна на баща ми, сваляйки брадвата от гърба си. Поехме в редица, рамо до рамо, с оръжия в ръце. Глави се обръщаха към нас, като вълничка, пробягала по вълна, когато дойдохме по-близо. Бяха притихнали. Очите им бляскаха.

Ледени погледи и гневен шепот ни заобикаляха, затваряйки ни като в капан, докато поемахме нагоре по възвишението, и възбудата на битката лумна в костите ми, готова бях да се обърна и да размахам брадвата си. Срещах погледите им, докато минавахме покрай тях, казвайки им онова, което не изричах на глас.

Че не се бояхме.

Че бих ги убила.

Че всичко, което бих могла да изгубя, беше тук, в това село.

Фиск ни поведе към познатата дървена къща в края на селото и отново подсвирна. От комина излизаше пушек, вратата се отвори.

Инге стоеше, притиснала ръце с долепени длани до гърдите си. Косата й, дълга и разплетена, се спускаше по раменете й като гарванови крила.

— Фиск! — пронизителното гласче на Халвард наруши мълчанието.

Показа се на прага и се хвърли към Фиск, блъскайки се в него и обвивайки ръце около кръста му. Фиск го прегърна с една ръка, без да престава да се оглежда наоколо. Халвард отвори очи, пусна Фиск и се втурна към мен. Аз вдигнах брадвата си във въздуха и го притиснах към себе си с другата си ръка, неспособна да потисна усмивката си. Извадих цветчето на равнец от наметалото си и му го подадох. Той го взе, усмихвайки се още по-широко, и се втурна обратно в къщата при Инге.

Мюра и баща ми ме гледаха потресено. А после лицето на баща ми се измени, поглеждайки покрай мен в къщата, където Ири стоеше в сенките до задната стена. Раменете му бяха прегърбени, тялото му беше приведено ниско, за да види през прага.

Баща ми дори не се замисли. В следващия миг вече се носеше през снега и Инге се отдръпна, за да му направи място. Последвах го, опитвайки се да не изоставам, ала той мина през портата много преди да успея да го настигна. А после прекрачи прага, минавайки покрай Инге. Влязох в къщата и спрях със заседнало в гърлото сърце.

Баща ми беше обвил ръце около Ири като въжета и ридаеше, заровил лице в рамото му, тялото му беше превито и разтърсвано от хлипове. Звукът изпълваше къщата и се разливаше в селото. С Ири беше същото, лицето му изглеждаше пръснато на късчета, докато баща ми го прегръщаше. Затворих вратата в мига, в който Фиск и Мюра влязоха, оставяйки останалите рики навън. Руна беше до огъня и ги гледаше, пъхнала длани в сгъвките на лактите си. Инге стоеше до стената и също ги гледаше.

Преглътнах хлипа, напиращ в гърдите ми. Баща ми беше горд мъж и се бях чудила кое ще се окаже по-силно — кръвта на аска във вените му или обичта му към Ири. Заля ме облекчение, което отпусна всеки напрегнат мускул и успокои сърцето ми. Вече знаех, че предателството на Ири беше нищо, сравнено с истината, че той ни принадлежеше, ала да видя, че и баща ми го знаеше, го направи по-истинско.

Говореше нещо в ухото на Ири, ала косата му го заглушаваше. Ири кимна и избърса лицето си, опитвайки да си поеме дъх. Беше по-едър от баща ми, но не и по-висок. Мюра стоеше малко зад мен и гледаше с очите на воин, стискайки оръжията си в ръце.

— Ийлин. — Мекият глас на Инге се разнесе до мен и тя ме докосна по гърба с усмивка. — Радвам се, че се върна — прошепна.

Вдъхнах миризмата, която се бях научила да свързвам с това място. Печено зърно и сушени билки.

— Това е баща ми. Аги — казах. — А това е Мюра. Моя приятелка.

Инге им кимна за поздрав, а Халвард ме заобиколи и вдигна изпитателен поглед към Мюра. Баща ми избърса лице в ръкава си, вземайки се в ръце, и аз начаса се почувствах по-сигурна. Плашещо бе да го видя как губи контрол. Очите му се плъзнаха из малката къща, спирайки се най-сетне върху Инге. Двамата се гледаха мълчаливо.

На вратата се потропа и Инге пристъпи напред, вдигайки резето. Видр стоеше на прага заедно с талата, чиито очи се спряха първо върху мен. Пристъпиха в къщата и ние се отдръпнахме до задната стена, когато след тях влязоха още рики, които не познавах. Баща ми ме погледна и аз видях как пръстите му стиснаха по-здраво дръжката на брадвата. Мюра ги гледаше изпод вежди от ъгъла. Върху техните лица също се четеше подозрение.

Видр стоеше начело, преценявайки баща ми от глава до пети.

— Радваме се, че дойдохте.

Баща ми ги огледа внимателно един по един. Стоеше до мен, отпуснал меч до себе си. Бузите му все още блестяха от сълзи, ала той беше опасен мъж. Всеки можеше да го види.

От другата ми страна Халвард все още се взираше любопитно в Мюра. Вдигна ръка, за да докосне косата й, и тя се дръпна, идвайки по-близо до стената, за да се отдалечи от него.

— Добре дошли във Фела. — Талата пристъпи напред, нарушавайки мълчанието. Пръстите й си играеха с нанизите мъниста около врата й. — Разбрахме, че аските са били нападнати от демоните херя. Както виждате, ние също понесохме тежки загуби.

Баща ми не отговори.

Видр го гледаше с каменно лице.

— Това са водачите на останалите ни села — Фрейдис, Латам, Торин и Хилди — посочи той всяко лице в препълнената стая.

— Кланът рики има седем селища — поправи го баща ми.

— Водачите на другите селища са мъртви — отговори Фрейдис.

Наметката падаше над едното й рамо, едната й ръка беше ранена и се подаваше изпод нея.

— Какво искате от нас?

Баща ми пое контрол над разговора така, както го бях виждала да прави толкова пъти преди. Той винаги държеше нещата под контрол.

— Имаме общ враг. Враг, който вероятно ще означава край и за двата ни клана. — Видр направи крачка напред. — Искаме да се съюзите с нас срещу херите.

— А после? — Баща ми разкри истинската си тревога. Много скоро щяха да открият, че аските са по-слаби от тях. — Какво ще попречи на воините рики да се обърнат срещу племето аска, след като победим врага?

Водачите на останалите селища погледнаха към Видр, сякаш искаха да научат отговора толкова, колкото и ние.

— Примирие. Никой от нас няма да е в състояние да се бие, след като се изправим срещу херите. И дори да сме, няма да се бием един с друг.

— И водената от поколения война ще свърши просто така? — попитах аз, присвивайки очи срещу талата.

Тя остави тишината да се проточи, преди да отговори:

— Може би боговете имат нов път за нас.

— Нов път?

Съмнението в гласа на баща ми отразяваше изражението върху лицето на Мюра. Тя беше като скала до мен.

— Невинаги разбираме божиите пътища, нали? Онова, което знаем, е, че херите отново излязоха, от който и пъкъл да идват. Не знам какво е положението с аските, но те избиха повече от половината от клана ни само за няколко седмици. Още месец и с нас може би ще е свършено. А после ще слязат от планината и ще сторят същото с вас. — Талата ни изгледа един по един. — Или пък можем да се обединим.

Баща ми не беше убеден. Виждах съмнение в очите му. Не им вярваше да удържат примирието. Нито пък аз. Не и наистина.

— За аските дадената дума е свещена — заяви той.

Гласът на Видр се извиси отбранително.

— Както и за риките.

— Онзи рики, който уби сестра ми, вероятно е някъде там навън — процеди Мюра.

— Двама синове — изръмжа Фрейдис. — Изгубих двама синове в Аурвангер през последните десет години. Не искам да стоя с аски край един огън. Не искам да се доверявам на един от тях да пази гърба ми в битка. Ала имам още двама синове. — Тя вдигна ръка и посочи към вратата. — Там навън.

Инге притегли Халвард към себе си.

— Можеш ли да забравиш кръвната вражда, Фрейдис?

— За да ги спася? Да.

— Ще могат ли обаче да го направят и останалите? — Погледнах към талата, преди да спра очи върху Мюра. — Ще можем ли да го направим ние?

Талата извади ножа на Видр от колана му и с едно бързо движение го прокара по дланта си. Шепата й се изпълни с кръв.

— Тала? — Видр посегна към нея, ала тя пристъпи напред, поглеждайки към баща ми, преди да протегне ръка към мен.

Аз се притиснах до стената.

— Какво правиш?

— Предлагам кръвна клетва.

Ръката й увисна в пространството между нас, кръвта капеше по пода.

Всички се взираха в нея, ала нейните очи не се откъсваха от мен. Това бе най-скъпоценното, което можеше да предложи, и тя го знаеше. Не можеше да наруши кръвна клетва, без да пожертва задгробния си живот. А ако някой искаше да се опълчи на талата, щеше да се наложи да я убие. Да убиеш един тала, означаваше същата ужасна съдба.

Извадих ножа си и преди който и да било да успее да възрази, порязах плътта си и улових ръката й. Тя се усмихна, допирайки длан до моята.

Видр ни гледаше, видимо разтревожен. Беше се поставила в уязвима позиция, обвързвайки се с мен. Ако беше имал някакви тайни кроежи по отношение на аските, тя ги беше развалила.

Талата се обърна към баща ми.

— Направим ли това, ще имаме един към друг дълг… дълг, който никога няма да може да бъде изплатен.

Застанал мълчаливо зад масата, отрупана с пресни връзки салвия, заедно с Ири и Руна, Фиск ме погледна.

Не исках да мисля какво означава всичко това. Какво би могло да означава едно такова бъдеще. Същият товар, който носех със себе си от деня, в който погледнах в очите на мечока край реката, ме притисна още по-плътно към земята. Изпънах раненото си рамо назад, за да го раздвижа. Да почувствам нещо друго, пък било то и болка.

Изведнъж стаята ми се стори твърде малка. Въздухът беше прекалено горещ. Не можех да дишам.

Пристъпих настрани и се приближих до вратата, излизайки тихичко навън, поглъщайки жадно въздуха, докато вървях към градината, където Инге беше изорала бразди за сеитба. Свалих брадвата от гърба си и разтворих яката на туниката си, опитвайки се да охладя кожата си. Върху дървото в началото на гората имаше резки от хвърлени брадви. Вдигнах ръка над главата си и замахнах с всичка сила, запращайки брадвата си във въздуха. Тя се заби в дънера с тъп звук.

Резето на вратата изщрака, но аз не се обърнах, за да погледна. Достатъчно бе да го усетя. Беше нещо, което вече разпознавах. Взирах се в брадвата си, забита в дървото.

— Тръгват обратно към Вирки утре на зазоряване — обади се Фиск зад мен.

Отидох до дървото и извадих оръжието си, докосвайки острието с палец.

— А после какво?

— Ще доведат останалите аски. Ще се срещнем в Аурвангер след два дни.

Още по-силно притиснах метала с палец.

— А после всички ще умрем?

— Може би. — Той се държеше на разстояние от мен. — Ще отидеш ли с тях? Обратно във Вирки?

Погледнах към къщата, където баща ми все още говореше с риките. Как стигнахме дотук? Как бихме могли да се върнем обратно? Прииска ми се да притисна лице в снега. Да запищя.

Той пристъпи към мен и взе порязаната ми ръка в своята. Обърна я и уви парче плат около нея, завързвайки го върху дланта ми. Аз дишах през чувството, което се разливаше в мен като разтопен восък.

— Недей.

Думата беше като удар в гърдите ми, когато я изрече.

Прехапах устни, докато в очите ми не избиха сълзи. За да не проговоря. Боях се от онова, което щях да кажа, ако го направех.

— Остани с мен и ела с нас в долината. Ще се срещнем с аските там.

Затворих очи и по пламналото ми лице се търкулна сълза. Мъчех се да избягам. Да избягам от този миг и да се престоря, че не бях избрала пътя, довел ме дотук. Не беше заповед. Беше молба. Молба, на която не мислех, че съм в състояние да откажа. Той беше оставил семейството си и бе слязъл заедно с мен от планината, докато събратята му се съвземаха от последиците на нападението. Беше ме завел у дома. Беше ми помогнал да открия баща си. Сега беше мой ред да направя избор.

Да го избера така, както той беше избрал мен.

Обърнах се към дървото, докато той се отправяше към вратата, а снегът хрущеше под ботушите му; резето отново изщрака. Приклекнах и зарових лице в ръцете си, усещайки как селото се завърта около мен. Опитах се да си спомня коя бях.

Силна. Смела. Свирепа. Сигурна.

Опитах се да я повикам при себе си… онази Ийлин, която би избрала своя клан пред всичко останало. Потърсих я в себе си, ала сега тя беше различна. Аз бях различна. И това вече се беше случило. Нещо, което не можех да променя.