Адриен Йънг
Небе в дълбините (4)

Глава 4

Събудихме се посред нощ от предупредителното изсвирване. Копитата на коня потропваха неспокойно пред палатката ни, баща ми беше на крака още преди да отворя очи.

— Ставай, Ийлин. — Беше неясно петно в мрака. — Права беше.

Надигнах се и посегнах към меча до нара ми, дишайки през болката, разгоряла се яростно в ръката ми. Нахлузих ботушите и навлякох ризницата си, оставяйки баща ми да я затегне. Той преметна ножницата през главата ми, намествайки я на гърдите ми, последвана от калъфа на брадвата, и ме потупа по гърба, за да ми покаже, че съм готова. Аз взех идола на майка ми от мястото му до неговото легло и го докоснах за миг до устните си, преди да му го подам. Той го пъхна в кожената си ризница, а аз мушнах този на Ири в моята.

Излязохме в нощта и се отправихме към брега на реката, която минаваше от едната страна на лагера ни. Беззвездното небе се сливаше с покритата от пелената на нощта земя отвъд огньовете, но аз ги усещах там.

Воините на рики.

Гръмотевици тътнеха над нас, вятърът носеше миризмата на буря. Баща ми положи целувка върху главата ми.

— Вегр йофир фюор.

С тези думи ме побутна към другия край на редицата, където щях да намеря Мюра.

Тя ме притегли към себе си и като извади брадвата ми от калъфа, ми я подаде. Аз затегнах превръзката около ръката си и тръснах длан, за да прогоня схващането. Този път не го каза, ала знаех, че го мисли, защото и аз го мислех. Сега лявата половина на тялото ми беше почти безполезна. И преди се бях била в мрака заедно с клана си, ала никога — толкова сериозно ранена. Тази мисъл ме изпълваше с безпокойство.

— Стой близо до мен.

Изчака ме да кимна, преди да ме поведе към началото на строя.

Битката се разрази още преди да бяхме заели местата си. Вляво, край водата, се носеха викове, ала тази част на редицата все още тънеше в мълчание. Изрекох молитвите си, оглеждайки се за движение, докато първите дъждовни капки се посипаха от небето. До мен Мюра беше затворила очи, а устните й се движеха, мълвейки древните думи.

Следващото изсвирване прозвуча като тихия крясък на птица и ние поехме напред като един, безшумни в мрака. Сложила бях ръка върху гърба на воина пред себе си, усещах на гърба си горещата ръка на онзи зад мен и така се придържахме заедно. Крачехме в ритъм, а финият скреж по тревата се трошеше под ботушите ни. Отляво беше звукът на реката, отдясно — приглушената смълчаност на гората, а между тях — познатият шум на битката.

Пред нас воините на рики приближаваха като риби под вода.

Продължихме напред, докато започнахме да ги чуваме, и лакътят на Мюра се притисна в мен, знак, че тя също ги е чула. Цъкнах с език и членовете на клана ми наоколо повториха звука, предавайки съобщението назад по колоната. Бяха близо. Мюра вдигна щита си и аз се приближих до нея, докато ускорявахме крачка. Под ризницата сърцето ми биеше неравномерно, карайки наранените ми ребра да се свиват в спазми.

Задавено гъргорене до нас ни даде да разберем, че воините на рики бяха достигнали нашия край на редицата, и в мига, в който зърнах движение, замахнах с меча си, срещайки твърдата повърхност на щит. Фигурата събори Мюра на земята и аз замахнах отново, вдигайки меча високо над главата си и настрани, за да посека противника пред нас. Този път чух как острието изстърга в кост и изритах безжизнената купчина настрани, освобождавайки оръжието си, преди да продължим напред. Дъждът се усили, а облаците се разтвориха достатъчно, за да пропуснат малко лунна светлина.

Беше по-силно от мен. Очите ми вече обхождаха редиците на риките по полето. Търсеха.

Мълния разсече нощното небе, обливайки всичко в бяла светлина, преди отново да угасне, и множеството воини се пръснаха като насекоми, покривайки земята. Гърмът изригна около нас, разтърсвайки земята.

Мюра заби ножа си в бедрото на един мъж и го повали с щита си, а аз го довърших с моята брадва, като простенах от изгарящата болка в ръката ми. Мюра ме улови, когато паднах, и ме бутна напред. Стиснах дръжката на брадвата си, докато прескачахме тялото, а отляво изскочи силуетът на крещяща жена. Замахнах и острието ми се заби в тялото й. Тя се свлече в калта, а аз се превих надве, за да не изгубя равновесие.

— Ийлин! — повика ме Мюра, въвлечена в битката, докато аз претърсвах земята за брадвата си.

Пръстите ми опипваха тревата, докато най-сетне намериха дръжката.

— Ето ме!

Втурнах се натам, откъдето беше долетял гласът й.

Мълния проряза отново небето, виейки и съскайки, и аз открих Мюра, застанала над друго тяло.

Отправихме се към дърветата, очите ми бяха приковани във фигурите напред. Посичахме ги една по една, всяка от нас — предугаждаща движенията на другата, докато не разчистихме път. Мюра настъпваше по-яростно, опитвайки се да компенсира слабостта в ръката и ребрата ми. Аз стиснах челюсти, оголвайки зъби, и затегнах хватката около меча си, заповядвайки на тялото ми да се стегне.

И тогава го видях. С крайчеца на окото. Блед пламък, движещ се между дърветата.

Заковах се на място, подхлъзвайки се в калта, а сърцето ми заседна в гърлото.

— Ири.

Втурнах се натам, без да го изпускам от очи, избягвайки воините на рики, докато се приближавах към редицата дървета. Той покоси един аска с брадвата си, след което повали друг. До него воин на рики размахваше меч, поваляйки членовете на клана ми наляво и надясно. Същият, който едва не беше отнел живота ми.

Движеха се заедно, потъвайки навътре в гората, и аз ги последвах. Зад мен, гласът на Мюра повика името ми отдалече.

Прескочих телата, осеяли земята, и се шмугнах под прикритието на дърветата. Прибрах меча си в ножницата и се приведох ниско над земята, тичайки с брадвата пред себе си. Стомахът ми се беше свил, знаех, че трябва да спра. Да се върна при Мюра.

Вместо това последвах познатата фигура, потъвайки още по-дълбоко в мрака. Светкавиците зачестиха, дъждовните капки трополяха по сплетените над нас клони. Една ръка ме стисна в мрака и аз опитах да се изтръгна, замахвайки с брадвата си. Пръсти се впиха жестоко в китката ми, принуждавайки ме да я изпусна. Паднах по гръб и ръката сграбчи ботуша ми и ме затегли в обратната посока. Протягах ръце към дърветата, докато те отминаваха покрай нас, опитвайки се да се уловя за нещо, докато се пързалях по мократа земя, а ребрата ми пищяха от болка.

Сянката посегна и ме изправи на крака, блъскайки ме в едно дърво.

Същият рики, който беше забил оръжието си в ръката ми, се взираше в мен. Синьото на очите му проблясваше като огниво, запалено в мрака. Косата, прибрана на тила му, се беше освободила и падаше около лицето му, широкоплещестата му фигура се извисяваше над мен, ръцете му стиснаха ризницата ми, за да ме задържат на място.

— Стига си вървяла след нас — извиси се гласът му над шума от дъжда.

Аз посегнах към ножа в колана ми.

— Къде е той?

Воинът на рики ме блъсна, преди да ме пусне и да се обърне, потъвайки между дърветата.

Втурнах се след него.

Той се обърна неочаквано и стовари дръжката на брадвата си в рамото ми.

— Върни се. Сега — изръмжа.

— Къде е Ири? — изкрещях.

Той отново ме блъсна, запращайки ме в друго дърво. Кората одра ризницата ми, когато се плъзнах надолу по дънера и тупнах на земята.

Изправих се на крака и отново го последвах.

— Къде е той? — изкрещях, за да скрия треперенето на гласа си.

Когато отново се обърна, той сграбчи лявата ми ръка и заби палец в прясната рана, която ми беше нанесъл предишния ден. Изпищях и се свлякох на колене, докато шевовете ми се късаха. Светлина изригна пред очите ми, стомахът ми бушуваше, сякаш плавах.

Той се надвеси над мен, лицето му остана скрито в сенките.

— Заради теб ще ни убият. Стой настрани от Ири.

Отворих уста, за да кажа нещо, но той ме стисна още по-силно, докато очите ми изгубиха фокуса си. Всеки миг щях да припадна. Гласът му още отекваше в главата ми, когато в далечината се разнесе изсвирването за оттегляне на аските.

— Фиск.

Гласът на Ири се разнесе някъде зад нас… глас, който познавах и в костите си.

Стоеше зад нас, стиснал по една брадва в двете си ръце.

— Да вървим.

Кимна към дърветата, избягвайки очите ми.

— Почакай! — Изправих се с усилие, но той вече се отдалечаваше. — Ири!

— Върни се, Ийлин. Преди някой да те види.

Напрежението в думите му беше скрито дълбоко под суровостта върху лицето му.

Лицето му.

Неволно отворих уста, докато му се дивях. Беше русокос като мен и майка ни, но приличаше на баща ни. В очите и линията на широките му рамене. Вече не беше момче, но това беше той. Моят брат.

— Истински си — прошепнах, мъчейки се да си поема въздух.

Прибрах брадвата в калъфа, взирайки се в него.

— Ири.

В гласа на Фиск прозвуча предупреждение.

— Върви си. — Ири отново ми обърна гръб. — Забрави, че си ме видяла.

Облегнах се на дървото, стискайки очи заради болката в ръката. Болката в гърдите. Защото Ири беше жив. И ако беше жив, това означаваше нещо ужасно. Нещо много по-страшно от това да го изгубя.

— Ири?

Разнесе се друг глас и краката ми се подхлъзнаха изпод мен в калта.

Ири се закова на място и бавно се обърна, плъзвайки очи наоколо.

Едър мъж пристъпи в отрязъка лунна светлина, проникваща между дърветата.

— Фиск?

Тримата се спогледаха в продължение на един миг и въздухът около мен се вледени, сетивата ми се изостриха и аз отново извадих ножа си, поглеждайки към реката. Не бях по-силна, но макар и ранена, вероятно бях по-бърза и от тримата.

Можех да го направя.

Ири стисна челюст, нещо ставаше в ума му, преди отново да погледне към Фиск. Кимна едва-едва, преди да наведе очи, и дъхът ми секна.

Фиск вече посягаше към мен.

Оттласнах се от дървото, изхвърляйки тялото си напред, ала той ме улови, издърпвайки ме към себе си. Пръстите му се обвиха около гърлото ми, палецът му притисна пулса на врата ми. Заритах, мъчейки се да се отскубна, но той затегна хватката си, докато вече не бях в състояние да поема въздух в дробовете си. Задращих по ръцете му, докато пелена от мрак се спускаше бавно пред очите ми. Зад него, напрегнатите очи на Ири бяха приковани в земята.

Тези на Фиск се взираха в моите, ръцете му бяха като от желязо. Сърцето ми забави ритъма си, тялото ми ставаше все по-тежко с всеки дъх, който не успявах да си поема. Примигах и очите ми се извиха нагоре, където звездите блещукаха между короните на дърветата. Думкането на сърцето ми отекваше в ушите ми. Един удар. Два.

А после — мрак.