Адриен Йънг
Небе в дълбините (31)

Глава 31

Яздехме в дълга редица през гората и аз най-сетне разбрах какво имаше предвид Фиск, когато ми каза, че никога не бих успяла да сляза от планината сама. Нямаше ясен път в снега. Вървяхме ту наляво, ту надясно по затрупани пътеки и покрай високи скали, лъкатушейки хаотично по начин, в който не виждах никакъв смисъл. Отне ми половин ден, докато осъзная, че избягвахме склоновете на планината, затрупани със сняг, който заплашваше да се превърне в лавина.

Всяко движение беше добре преценено. Движехме се бавно и безшумно всеки път щом напуснехме прикритието на дърветата. Далече пред нас Видр водеше групата, оглеждайки се наоколо, изучавайки планината.

Риките не обръщаха внимание на присъствието ми и това беше по-добре, отколкото да ме забелязват. Мнозина от тях ме бяха видели как избождам окото на херя. Потреперих, спомняйки си горещото меко топче в разтрепераната ми ръка. Може би знаеха, че бях спасила талата. Ала нищо от това нямаше значение сега. Исках единствено да се махна от планината. Просто трябваше да се прибера у дома.

Яздихме дълго след като се стъмни и аз седях изправена, мъчейки се да изпъна гърба и раненото си рамо. Все още болеше и пареше там, където заздравяваше, но пък аз непрекъснато го ранявах отново. Повдигнах бавно ръка, изпъвайки предпазливо мускулите си, и погледнах към Фиск, който яздеше зад мен.

Зимната луна се издигна рано в небето, огромна и безформена. Висеше над гората като шамандура, носеща се по водата, а студът около нас стана по-суров, когато слънцето залезе. С всеки завой на пътя ужасът, погребан под всяка мисъл в главата ми, се усилваше, въображението ми рисуваше най-страховити картини на онова, което ме очакваше във фиорда.

Пред нас се разнесе изсвирване, ниско и продължително, и конете спряха. Фиск скочи на земята и ме изчака да сляза и да задържа коня си до неговия.

— Ще поспим няколко часа и отново тръгваме.

Повдигна седлата и извади мечите кожи отдолу.

— Ще спим къде?

Наоколо нямаше нищо, освен дълбок сняг.

Той посочи склона зад мен, където останалите рики вече потъваха. Преметнах торбата си през здравото рамо и ние също се отправихме натам. Докато се мушвахме в широкия процеп в скалата, аз потръпнах, обзета от желание да извадя ножа си.

Искрата на огниво освети пещерата, когато някой запали огън, миг по-късно зад нас лумна още един. Разгоряха се един по един, докато цялата й вътрешност бе обляна в оранжева светлина. Беше огромна, с таван, от който се спускаха каменни шипове като пръсти, които сякаш искаха да ни сграбчат и да ни издърпат в корема на планината. Беше тихо. Толкова тихо, че чувах стъргането на всеки ботуш в пръстта под нас.

С Фиск се приближихме до огъня в дъното на пещерата и аз заобиколих онези рики, които вече се настаняваха, за да спят. Облегнах се на стената и се плъзнах надолу, докато седнах на пода, и се огледах наоколо. Другите рики се събраха около останалите огньове, оставяйки Фиск и мен в края на групата. Все още беше странно да ги видя такива — уморени и слаби. Съкрушени. Духът им спеше някъде дълбоко в тях, ала беше там. Беше като притихналия въздух, преди да се разрази яростна буря. И не ми беше приятна мисълта да спя насред него.

Яркочервена коса привлече погледа ми и аз потръпнах, разпознала Торп. Седеше до един огън в другия край на пещерата, придърпал вълнено одеяло до гърдите си. Лицето му беше покрито с рани и синини, едното му око беше подпухнало.

Фиск пъхна суха цепеница в огъня, за да го засили. По кокалчетата му все още имаше зарастващи ожулвания от раните, които беше нанесъл на Торп едва преди няколко дни. Когато улови погледа ми, той спря очи върху ръцете си, а после върху Торп.

— Ще иска ли да ти отмъсти за стореното? — попитах тихо.

— Никога вече няма да те докосне.

Отново погледнах към Торп. Бях го видяла на изгарянето на телата и той дори не ме беше погледнал.

Фиск побутна дисагите по-близо до мен и аз извадих хляба, който Инге ни беше сложила. Разчупих го надве и подадох половината на Фиск, свивайки колене до гърдите си. Вкусът ми напомни за дома им и аз преглътнах. Защото от мисълта за Инге и Халвард се чувствах странно. Нежно придърпване към Фела трепна в гърдите ми. Не беше като дома. Нещо различно.

— Вярваш ли на това, което Инге казва за теб и Ири? — Гледах го изпитателно, опитвайки се да го разчета.

Веждите му подскочиха, въпросът го беше изненадал.

— Сал фюртра?

Кимнах и отхапах нов залък.

— Не знам.

Фиск се облегна на стената, загледан в хляба в ръцете си.

— Какво се случи според теб?

Той помисли в продължение на един дълъг миг, преди да отговори.

— Струва ми се, че видях себе си в Ири.

— Какво искаш да кажеш?

— През целия ни живот ни учат, че сме различни. — Очите му срещнаха моите. — Но всъщност сме еднакви. Мисля, че това ме уплаши.

Отпуснах се в сянката, далече от светлината на огъня. Не исках да види нищо, което лицето ми би могло да издаде. Защото знаех за какво говори. Именно това се обвиваше около сърцето ми, когато погледнех Халвард. Мисълта, изплувала в ума ми, докато гледах как риките издигат плевнята на Керлинг. Звукът на гласовете им, слени в песен.

— Ако го вярваш, защо се биеше в Аурвангер?

Той прокара ръце през косата си.

— Защото независимо дали сме еднакви, или не, ние сме врагове. Събратята ми умират по време на бойния сезон. От ръцете на аските.

Ще ми се да не бях попитала. Защото мисълта, че сме еднакви, правеше толкова много неща възможни. Прокарваше пътеки там, където ги нямаше преди. Беше ужасяващо.

— Все още ли сме врагове? Ти и аз?

— Не — отвърна той простичко.

Вдигнах глава и видях, че ме гледа. Очите му се плъзнаха по косата, надолу по лицето ми, карайки ме да потреперя. Отново сведох поглед към огъня с пламнало лице.

Риките утихнаха и в пещерата се възцари тишина. Фиск постла мечата кожа върху влажната земя и аз се свих до стената, с лице към вътрешността на помещението. Огънят топлеше, но не исках гърбът ми да бъде открит и незащитен. Придърпах едно одеяло над себе си и го пъхнах под брадичката си, докато Фиск подреждаше стратегически цепениците около огъня, така че да горят по-дълго. Не се оплакваше от болката в ребрата, но придържаше ръката си близо до гърдите си и се опитваше да облекчи товара на тази половина на тялото си. Когато свърши, се настани до мен.

Гледах го как си поема дълбоко дъх и го изпуска, докато лягаше и придърпваше одеялото над себе си. Опитах се да си представя Хюли. Пътеките, които криволичеха около селото като ручейчета. Колко свежо изглеждаше всичко, когато слънцето се издигнеше високо в небето. Птиците, които летяха над фиорда и се стрелкаха рязко надолу, разперили крила и протегнали крака с остри нокти, за да си извадят риба от водата.

Дишането ми излизаше на накъсани глътки и аз пъхнах ръце между бедрата си, мъчейки се да притегля топлината към средата на тялото ми. Треперех. Не беше само студът. Бяха демоните херя. Беше Хюли. Несигурността какво ще открия във фиорда.

Усетих движение пред себе си и отворих очи. Фиск гледаше през рамото си, прокарвайки очи по одеялото ми. Плъзна се назад, в разстоянието между нас.

Изчаках дишането му да се забави, преди да дойда по-близо и да долепя тяло до неговото, усещайки топлината, струяща от кожата му. Зарових лице в топлото място, където гърбът му срещаше мечата кожа, и се взрях в плетената кожа на ризницата му, проследявайки шарките й с очи, докато клепачите ми натежаха толкова, че повече не можех да ги държа отворени. Заспах под звука от дишането му, напомнящ този на морската вода, целуваща фиорда, докато гърбът му се издигаше и спускаше до мен.