Адриен Йънг
Небе в дълбините (5)

Глава 5

Събудих се от шума на дървени колелета, трополящи по камъни в пръстта, и от светлина, пробягваща като сенки над затворените ми клепачи. Опитах се да разпозная миризмата. Зима. Бор и дим. Отворих очи и видях ивица синьо небе над себе си. Тропот на конски копита. Движението на каруца.

Седнах рязко и се опитах да подвия крака под себе си, но отново паднах назад. Ръцете ми бяха завързани около китките, раната ми кървеше през ръкава. Неколцина воини на рики, които яздеха наблизо, вдигнаха поглед и очите ми се разшириха, опитвайки се да се фокусират.

Намирахме се в източната долина. На път към планината. Планината на Тора.

Воините на рики крачеха в боен ред — огромно множество, простиращо се пред и зад мен.

Сърцето ми се заблъска в гърдите, трескавото ми дишане изпращаше бели облачета пред мен в студения въздух. Отново приклекнах назад, изучавайки покрайнините на гората от дясната ми страна.

Видях го зад мен, докато стисках ръба на каруцата, готвейки се за отчаян скок, и замръзнах. Ири яздеше сребрист кон, приковал очи в мен, напрегнат. Поклати глава почти незабележимо и погледна напред. Обърнах се и видях редица стрелци на коне един до друг, с лъкове на гърба и колчани, пълни със стрели, на коленете.

Прецених разстоянието между мен и дърветата; докато стигна до прикритието им, щях да съм получила пет-шест стрели в гърба. Ако преди това някой от тях не ме прегазеше с коня си.

Опитах се да помисля. Раната на ръката ми все още кървеше, подутината на лицето ми туптеше. Облизах устни и вкусих кръв. В каруцата пред мен лежаха двама мъже — единият беше изгубил крака си, лицето на другия беше омотано в окървавени превръзки. Отново седнах, свивайки колене до гърдите си.

Ири все така ме гледаше. На фона на тъмната кожа на ризницата косата му приличаше на леден водопад от окървавени плитки. Брада беше набола по острите скули, под кръглите сини очи.

Очи, които познавах цял живот.

Притиснах длани в челото си, спомняйки си последния път, когато го бях видяла. Преди пет години. Да се бие рамо до рамо с мен в затрупаната със сняг долина, стиснал по една брадва във всяка ръка. Снежинки в косата му. Кръв по ръцете му. Беше впримчен в битка с млад воин на рики, когато двамата паднаха от ръба на една дълбока пукнатина, зейнала в земята. Все още чувах писъка си, докато го гледах как изчезва. Пропълзяла бях на четири крака до ръба, където земята едва не беше поддала под мен. Лежеше по гръб, а вътрешностите му се изливаха от една зейнала рана. Очите му вече бяха празни, взиращи се в небето. Момчето рики до него беше полупогребано в снега.

Вдигнах поглед и очите на Ири се впиха в моите за още един безмълвен миг, сякаш и той си спомняше същото. А после пришпори коня си и препусна наляво, изгубвайки се от поглед.

Планината пред нас се издигаше над долината. Тъмни шистови скали, стопяващи се в зелена гора, под покритите със сняг върхове. Далече от фиорда. Далече от дома.

Не знаех къде живее кланът рики, но несъмнено отивахме към едно от селищата им. И нямаше да има връщане в долината, преди снеговете да се стопят. Ако успеех да се освободя, все още бих могла да се прибера във фиорда.

Каруцата подскочи и спря, когато аз се изправих на крака. Воините на рики навлизаха между дърветата, където една река криволичеше в гъстата гора. Спираха, за да напоят конете си. Виждах главата на Ири, проправяща си път между останалите.

Гневните очи на една жена, отиваща към водата, срещнаха моите. Все още не ме бяха убили, а аз воювах с рики достатъчно отдавна, за да знам защо. Нямаха особена полза от пленник аска. Щяха или да ме превърнат в дюр, или да ме продадат на някой друг клан, който щеше да го направи. Така или иначе, това щеше да ми коства мястото в Солбьорг.

Нечия ръка ме удари силно по тила и мъжът, който караше каруцата, изсумтя и се изплю пред мен, преди отново да се обърне към коня си.

— Седни или ще те завържа за краката и ще те влача след каруцата.

Подчиних се, гледайки от другата страна на каруцата. Ири стоеше заедно с коня си в сенките на гората. Два калъфа за брадва се кръстосваха на гърба му, нямаше ножница, каквато висеше от коланите на останалите. Очите му бяха приковани във Фиск, по-надолу между дърветата, преди отново да се обърнат в моята посока. Спряха за миг върху мен, преди да насочи вниманието си към коня си, проверявайки сбруята, прокарвайки ръка по петнистата му кожа. Мъжът без крак в талигата пред нас стенеше.

Каруцата, в която бях, се разлюля, когато коларят отново възседна коня си и се провикна към един от стрелците, който тъкмо излизаше от гората, отправяйки се към нас с кожен мях за вода в ръка, а конят му пристъпяше бавно след него. Дългата му червена коса имаше същия цвят като брадата му, сплетена небрежно на три плитки.

Помаха с ръка на коларя, докато се приближаваше и му подаваше водата. Аз се вкопчих в страничната ритла със схванати пръсти, гледайки ги как си приказват, докато конят вървеше до каруцата. Сърцето ми задумка, очите ми се стрелнаха от коня обратно към ездача му. Колчанът му все още висеше от седлото.

Понадигнах се само колкото да погледна над ритлата. Повечето от воините на рики бяха слезли от конете.

Събрах шепа сено изпод себе си и проврях ръка между дъските, протягайки я към коня. Когато я видя, той тръсна глава и направи крачка към мен.

Мъжете все още си приказваха, когато посегнах към юздите, затваряйки очи и промърморвайки тихичко една молитва. Погледнах към Ири за последен път и сякаш усетил погледа ми, той обърна очи към мен. Те се разшириха, когато прескочих ритлите на каруцата и се метнах на седлото. Подхлъзнах се, тялото ми поднесе на една страна и се улових здраво, когато конят се вдигна на задни крака.

— Аска! — изрева коларят.

Смушках коня с тока на ботуша си и се надигнах в стремената, като почти се долепих до гривата му, за да остана колкото се може по-ниско приведена, докато наоколо изригваше хаос. От дясната ми страна воини на рики вече тичаха напред с оръжия в ръка, потъвайки между дърветата, за да пресекат единствения ми път за бягство. Ако не се скриех между дърветата, стрелите щяха да ме достигнат.

Изкрещях, за да накарам коня да препусне по-бързо.

Конят на Ири галопираше без ездач напред, подплашен от врявата. Ири стоеше, отпуснал ръце до тялото си, със слисани очи. Фиск, който стоеше зад него, се метна върху своя кон и полетя в посоката, в която се носех и аз.

Стрела прелетя покрай мен с писък и се заби в дървото, покрай което тъкмо минавах, запращайки трески във въздуха. Опитах се да се наведа още по-ниско. Воините на рики бяха като камъни, търкалящи се по обраслата с трева земя, връхлитащи отгоре ми със същите лица, които бях видяла на бойното поле предишния ден. С думкащи по земята крака. Размахали оръжия.

Достигнах дърветата и когато хладината на гората ме погълна, погледнах назад.

Видях Фиск да препуска стремглаво, вдигайки лъка си, и изругах. Той забави коня си, докато вадеше стрела и опъваше тетивата. Нямах никакво прикритие.

Влажното изпукване в лявото ми рамо отекна в ушите ми и гората утихна около мен, когато сведох поглед и видях върха на една стрела да стърчи от кожената ми ризница. Конят се вдигна на задните си крака и аз политнах назад, приземявайки се толкова лошо, че сблъсъкът изкара въздуха от дробовете ми.

Претърколих се на дясната си страна, опитвайки се да подвия крака под себе си, ала все така не бях в състояние да дишам. Дърветата над мен се люлееха, привеждайки се едно над друго, докато стомахът ми бушуваше. Виковете спряха и аз притиснах лице във влажната пръст, кашляйки и дишайки тежко.

Ботушите на Фиск тупнаха на земята пред лицето ми, когато той скочи от коня си; звукът на още стъпки изпълни главата ми.

Той посегна и като сграбчи в шепата си кичур от косата ми, ме издърпа на крака. С крайчеца на окото си видях някой друг да улавя юздите на коня. Простенах, стрелата, забита в рамото ми, изпращаше пареща болка по ръката, врата, гърба ми. Опитах се да я преглътна, докато той ме теглеше обратно към просеката, стиснал плитките ми в юмрук.

Където чакаше Ири.