Адриен Йънг
Небе в дълбините (23)

Глава 23

След като Халвард заспа, Инге напълни кошницата си и си сложи наметката.

— Искам да отидеш в зимника в планината. Трябва да приберем салвията, освен това искам да ми донесеш малко оцет от бурето. — Тя свали наметката ми от стената и ми подаде празен буркан.

— Няма ли да дойдеш с мен? — Веждите ми подскочиха.

— Има болни, за които да се погрижа. Избата е под ритуалната къща. Ще видиш вратата й в скалата.

Инге взе малка факла иззад вратата и я запали от огъня. Преди да прекрачи прага, спря и ме погледна. Устните й бяха стиснати, зад очите й пробягваха мисли.

— Довиждане, Ийлин.

Обърна се още преди да беше изрекла името ми, излизайки в притъмнялото село.

Аз стоях, загледана във вратата, а умът ми скачаше от мисъл на мисъл. Оставяше ме да си отида. Даваше ми шанс. Сърцето ми изпревари ума и аз се втурнах към ботушите си. Нахлузих ги тромаво, а после се увих в наметката.

Отворих вратата, която изскърца, и погледнах към празната пътека, въртейки буркана в ръцете си. Пулсът ми се ускори. Можех да се запася с храна от зимника и да потъна в гората. Слънцето все още не беше залязло и ако побързам, бих могла да стигна до реката. Никой нямаше да забележи, че ме няма, чак до сутринта.

Грабнах връзките салвия и се огледах. Селото беше тихо, ала риките все още бяха будни зад затворените си врати. Запалих другия фенер, прекрачих прага и забързах. Инге стоеше на обляния от светлината на свещи праг на Гюда.

Отправих се към ритуалната къща, като се придържах встрани от пътя и избягвах погледите на всеки, който минеше. Ковачът беше в палатката си и удряше по наковалнята така, че в сгъстяващия се мрак край него хвърчаха оранжеви искри. Потръпнах при звука на въглените, цвърчащи в снега, спомняйки си как нашийникът бе изгорил врата ми. Той вдигна очи за миг, докато минавах покрай него, и отново ги сведе към работата си.

Зимникът беше издълбан в склона на планината, затворен с голяма дървена врата. Стиснах салвията в едната си ръка и дръпнах студената желязна дръжка с другата, изтласквайки снега назад. Пъхнах тялото си в отвора, разширявайки го, докато успях да се провра през него. Беше тъмно и влажно, звукът от капането на топящия се сняг отекваше наоколо. До стените бяха натрупани бъчви и щайги — храна, пиво, церове. Селото беше добре запасено за зимата; торби, пълни със зърно, бяха натрупани върху дървени поставки, за да не се докосват до земята.

От метални куки на задната стена висеше осолено месо. Оставих факлата в поставката на стената, изсипах малка купчинка зърно в торбата си и пъхнах чисти превръзки. Посегнах към месото и едва не се подхлъзнах, хващайки се за кошница с корени от джинджифил, които се разпиляха по пода. Изругах под носа си и се повдигнах на пръсти, докато не успях да сваля дълго парче еленско месо.

Изскърцването на вратата ме накара да спра, ръцете ми замръзнаха върху торбата. Мъж с червена брада и брадва в ръка стоеше на прага, облегнат на каменната стена. Мъжът от Адалгилди.

— Какво правиш тук, аска?

Едва видях движението на устните му под гъстата брада.

Пъхнах месото в торбата си и извадих буркана. Бъчвата с оцет беше отворена зад мен, на стената до нея висеше дървен черпак. Обърнах му гръб, свалих капака на буркана и го напълних догоре.

— Попитах те какво правиш тук. Крадеш?

Пуснах буркана обратно в торбата си и отидох да взема факлата от стената, чакайки го да се отдръпне.

— Фиск да не ти е отрязал езика? — Мъжът пъхна пръст под нашийника ми и ме дръпна напред.

— Не ме докосвай.

Отскубнах се от него.

Той се усмихна, повдигайки вежда.

— Искам нещо от теб, преди да си тръгнеш.

Протегна се и сложи ръка на кръста ми, пръстите му легнаха върху извивката на хълбока ми, очите му срещнаха моите.

Познавах тези очи. Виждала ги бях в битка, както и на други места.

Гласът му, когато проговори, беше спокоен.

— Ти си дюр, аска. Ще правиш каквото ти кажа или ще бъдеш наказана.

— Принадлежа на Фиск. Ако ти трябва нещо, поискай го от него.

Думите бяха като нещо гнило в устата ми.

Зачаках гнева му. Да стане по-настоятелен. Ала той ме изгледа с нещо, което приличаше на облекчение. В момента, в който осъзнах какво предстои, ръката му се вдигна. Изплющя върху бузата ми и аз политнах към стената, изпускайки факлата. Торбата на рамото ми се отвори и аз я улових, грабвайки буркана и замахвайки с него. Рамото ми изпука, когато го улучих в лицето. Стъклото се строши, оцетът изригна и той изрева, дращейки очите си с ръце. Прескочих го и се втурнах към вратата, но той ме сграбчи за крака. Сгромолясах се на земята, опитвайки се да изпълзя настрани, докато другата му ръка се сключи около глезена ми.

Той изруга и ме издърпа назад. Заритах и петата ми откри брадичката му, но той продължи да дърпа, докато не се озовах под него. Улови лицето ми в ръка и го стисна. Очите му бяха червени, замъглени от оцета.

— Ще си платиш за това, аска.

Пръсти се пъхнаха под нашийника ми и ме затеглиха по пътеката. Задрасках по ръцете му, задушавайки се, докато краката ми се плъзгаха зад мен. Той ме повлече покрай ритуалната къща и ме замъкна в гората. Дълбоко. Далече. Когато най-сетне спряхме, опитах да се изправя, но той ме блъсна на земята, улови нашийника ми и прокара дебело въже през него.

— Стани! — Изплю се, дърпайки ме напред.

Огледах се наоколо, ала беше прекалено тъмно. Не знаех колко далече сме от селото. Дори ако някой ни видеше, нямаше да ми помогне. Ако започнех да пищя, никой нямаше да дойде.

Изправих се, разтреперана; косата ми беше мокра и студена и изведнъж толкова отчаяно закопнях за Ири, че вътрешностите ми се свиха от болка. Видях го как се отдалечава, възседнал коня си. Опитвайки се да срещне очите ми. Да ме достигне.

Мъжът ме замъкна до дънера на едно голямо дърво и обви въжето около него, стягайки го здраво. Бях прикована на място, лицето ми беше притиснато към грапавата кора.

— Какво правиш?

Опитах да се отдръпна.

Той вдигна ръцете ми над главата и ги завърза здраво, след това стори същото с горната част на краката ми, така че не можех да помръдна. Заваля сняг. Той извади ножа си от колана и аз се загърчих, съпротивлявайки се срещу въжетата.

— Недей! — изкрещях.

Той се дръпна назад и по лицето му плъзна усмивка, докато гледаше как се боря. Когато пристъпи напред, аз изохках, усещайки как кожата около китките ми, която все още заздравяваше, се отвори под въжето. Той притисна върха на острието до гърба ми и остана така, гледайки ме. Опитах се да не дишам, сърцето спря в гърдите ми.

— Не сме в Аурвангер, аска. Тук не си воин.

Ножът му се вдигна нагоре по туниката ми, разкъсвайки плата от горе до долу, а после стори същото с ръкавите. След това дръпна парчетата и ги пусна на земята пред мен, оставяйки ме гола от кръста нагоре.

Аз задърпах въжето, стиснала зъби, ала едва бях в състояние да помръдна, дращейки по дънера на дървото.

— Ще умреш от измръзване. Бавно. — Не можех да видя лицето му на лунната светлина, когато той отстъпи назад и ме погледна. Стоеше там, безмълвен, дишането му се забави. — Ще затвориш очи и никога вече няма да се събудиш. А ако го направиш, ще копнееш да бъдеш мъртва.

Той пусна края на въжето и се отдалечи по пътеката, потъвайки в мрака.

Аз се задърпах още по-силно, мъчейки се да освободя краката си, ала въжето само се впи още по-жестоко в тях. Отказваше да поддаде. Изпъшках, борейки се с възлите, докато не видях нещо да помръдва между дърветата и замръзнах, опитвайки се да го различа. Зачаках очите ми да свикнат, дъхът ми образуваше бели облачета около мен. Жена. Гледаше ме, подръпвайки гердана си.

Талата стоеше неподвижна в мрака.

Зачаках да каже нещо. Да стори нещо. Ала тя просто ме гледаше в очите, така неподвижна, сякаш бе издялана от лед. Престанах да се боря и се облегнах на дървото, срещайки погледа й. Струйка кръв се стичаше по бузата ми. А после тя мигна. Изражението й не се промени, когато се обърна и пое обратно по пътеката. Оставяйки ме завързана за дървото в сипещия се сняг.