Адриен Йънг
Небе в дълбините (12)

Глава 12

Взирах се в мрака дълго преди останалите да се събудят, а гласът на Ири отекваше в главата ми. Гласът на мъж. Затворих очи, опитвайки се да видя момчето, с което бях тичала по брега като дете. Опитах се да си припомня как звучеше гласът му тогава, но не можах. Изведнъж спомените заприличаха на сънища, мигове между сън и будно състояние.

Когато чух Инге да се движи долу, слязох по стълбата, улавяйки се за всяка пречка със здравата си ръка, и застанах пред огнището. Очите ми се стрелнаха към къшея стар хляб върху масата.

— Добро утро. — Тя ми подаде огнивото, а после погледна шепата ми. Другата ми ръка все още беше привързана към тялото. — О! — Обърна се, дала си сметка. — Извинявай, предполагам, че не можеш да го направиш.

Посегна да си го вземе и аз свих пръстите си в юмрук, извръщайки се от нея и отправяйки се към стената до входната врата, за да донеса дърва. Тя повдигна вежди, а после отново се зае със зърното на масата. Аз подредих с една ръка подпалките в края на огнището, вместо в средата. Залових се да удрям едната част на огнивото в кремъка, докато не изскочи искра, ала подпалките не хванаха. Преместих ги по-близо и опитах отново. Този път те пламнаха и аз вдигнах горящия наръч и го поставих в огнището, преди да е угаснал.

— Ще ми покажеш ли как да го направя?

Халвард ме гледаше от ръба на таванското помещение със сънливи очи и щръкнала коса. Плъзна се по стълбата само по панталони и в ума ми изплува споменът за един по-млад Ири, с изцапано лице и босоног.

Разтрих гърдите си с долната част на дланта си, сякаш можех да го излича.

Извърнах очи, обръщайки се към Инге. Тя пресяваше зърно в една купа, присвила очи срещу мен.

— Ще стоплиш ли водата, ако обичаш?

Намерих чайника, а когато отново се обърнах, видях, че Халвард стои до мен, протегнал ръка. Подадох му чайника под погледа на Инге и той скочи от ръба на огнището. Пъхна пръсти в браздите върху един от гладките камъни, с които беше застлан подът, и го повдигна внимателно. Отдолу, под камъните, в канал, изкопан под къщата, течеше вода.

Никога не бях виждала нещо такова. Той ме погледна с гордост, напълни чайника с помощта на една чаша и ми го подаде с усмивка. Инге изсипа зърното върху голям нагорещен камък за готвене и го опече, разбърквайки го с дървена лопатка. Къщата се изпълни с топло ухание на ядки и стомахът ми се сви от глад.

Ири и Фиск се размърдаха над нас и Инге се усмихна, поклащайки глава.

— Като мечки през зимата — измърмори.

Халвард извади дървени купички и Инге ги напълни със зърно и наля гореща вода отгоре им. Ири и Фиск се спуснаха по стълбата с разрошени коси и сънени лица. Ири се почеса по челюстта, докато сядаше, сбърчил очи срещу светлината.

Халвард се плъзна на пейката, за да направи място, но Инге взе петата купичка и ми я подаде.

— Ей там — каза, кимвайки към ъгъла до вратата.

Аз забих очи в купата и бузите ми пламнаха. Ири я изгледа, но тя не му обърна внимание. Защо би оставила една дюр да седи на масата? Нямаше ми доверие. Не би трябвало да ми има доверие. И защо ме беше грижа? Не исках да седя с тях.

Взех един нисък стол, тръснах го върху каменния под и се настаних с купата в скута си, лапвайки лъжица от зърнената каша. Устната ми все още щипеше жестоко, но бях достатъчно гладна, за да не ме е грижа.

— Ще взема Руна и момичето аска, за да наберем белия равнец за Адалгилди. От вас искам да донесете пивото от зимника в планината — каза тя, поглеждайки към Ири и Фиск.

Фиск я зяпна, с лъжица в купата.

Тя ме погледна за миг, преди да срещне очите му.

— Мислиш, че не мога да се грижа за себе си?

— Ами аз? — обади се Халвард с пълна с храна уста.

Инге се усмихна.

— Може да дойдеш с нас, свас.

Слушах ги как правят планове за деня, разпределяйки си задачите. Когато най-сетне се изправи, Инге се наведе, за да целуне Ири по бузата, и прокара ръка през косата му. Аз настръхнах. Искра, заплашваща да подпали изсъхналата, гневната част в мен. Стори същото и с Фиск, докато минаваше покрай него — те и двамата се отпуснаха под докосването й, отдавайки му се. Фиск и Ири бяха пораснали мъже, закоравели в битка, но с нея бяха меки.

Довърших закуската, обърната към стената. Не можех да го преглътна. Не си спомнях майка ни толкова добре, колкото си я спомняше Ири. Прекарали бяхме по-голямата част от живота си само с баща ни, ала въпреки това не ми беше приятно Инге да го докосва. Не ми харесваше нежността между тях. Това, че Инге се държеше като майка на Ири, беше обида, но това, че Ири се държеше като неин син, беше богохулство.

Свих юмрук около лъжицата си, докато лапвах последната хапка, след което се изправих, измих купичката и я върнах там, откъдето я беше извадил Халвард. Ири срещна очите ми, докато излизаше навън след Фиск — предупреждение да се държа добре.

Облегнах се на стената и зачаках. Инге сложи две големи кошници с кожени дръжки върху масата и откачи две железни ножици от стената. Щом искаше да се храня в ъгъла като коза, аз пък нямаше да полагам кой знае какво усилие да й помагам.

Вратата зад мен се отвори и Руна прекрачи прага, отърсвайки снежинките от тъмната си коса и от полата си. Беше увита във вълнен шал, бузите й бяха порозовели.

Когато се усмихна, пълните й устни откриха равни бели зъби.

— Добро утро.

— Руна! — втурна се към нея Халвард, обвивайки ръце около кръста й.

Погледът й се обърна към мен, премествайки се от лицето към врата ми. В мига, в който се спряха върху нашийника ми, очите й се извърнаха.

— Изглеждаш по-добре.

Тя вдигна зелената вълнена наметка, която държеше в ръцете си.

Аз я зяпнах.

— За студа — каза и я протегна към мен.

Халвард я взе от нея и я тикна в ръцете ми.

— Няма ли да си я сложиш?

Инге се приближи, вдигнала качулката на своята наметка. Подаде ми едната кошница и подпря другата на хълбока си.

Те тръгнаха една до друга; Халвард тичаше напред, а аз вървях зад тях. Последвахме пътеката между къщите и аз оглеждах разположението на селището с крайчеца на окото си. Между дома на Инге и ритуалната къща от двете страни на пътеката се издигаха редица къщи, както и палатката на ковача, и нещо, което приличаше на зимник. Дървена врата, вградена в скалистия склон на възвишение.

До последната къща край пътеката един мъж стоеше заедно със сина и дъщеря си пред тялото на лос, окачено на едно дърво. Черните празни очи на животното сякаш ме следваха, докато вървях, езикът му беше провесен от устата. Мъжът вдигна ножа си, показвайки на момчето къде да реже. Жена зад тях събираше яйца в престилката си. При вида ми тя стисна по-здраво ръба на полата си.

Когато излязохме от селото, пътеката стана по-тясна, превзета от гората. Стъпвахме внимателно в следи, оставени от други крака в снега, катерейки се все по-нависоко. Отгоре селото изглеждаше малко — немного тъмни дървени постройки, сгушени една в друга, над чиито покриви се издигаше дим.

Пътеката се спусна рязко надолу и ние я последвахме, вървейки, докато снежната покривка не започна да изтънява. Когато слънцето се издигна над нас, топлината се завърна в тялото ми, може би за първи път, откакто бях дошла във Фела. Ала зимата едва започваше и дните като този бяха броени. Може би този беше последният.

Инге и Руна си приказваха тихичко, редувайки се да носят кошницата, а аз ги слушах, влачейки моята с една ръка, подпряна на натъртения ми хълбок. Говореха за старица с кашлица, дете с куц крак и няколко мъже, докарани от Аурвангер, които вероятно нямаше да се оправят от раните, получени в битката. Отново споменаха мъжа, на име Керлинг.

Оглеждах се внимателно, опитвайки се да запомня пътеката. Не бяхме далече от селото, но отново се изкачвахме нагоре, не вървяхме надолу. В един момент пътеката се стесни, минавайки между две високи скали, и аз трябваше да сложа кошницата пред себе си, за да се промъкна между тях. Когато излязохме от другата страна, се озовахме на голяма поляна, покрита с високите стъбла на жълт и бял равнец. Стигаха ми до кръста, полюшвайки се на вятъра.

Инге и Руна оставиха кошницата си и се настаниха на земята, посягайки към най-близките растения. Срязваха ги с ножиците си под ъгъл, освобождавайки ги от гъсталака.

— Подай ми я. — Инге посегна към кошницата, която държах, и аз я сложих до нея. — Махай листата. Ние ще ги приберем — каза тя, поставяйки внимателно отрязаните дръжки с цветовете в кошницата.

— Те са за Адалгилди. — Халвард си намери място на земята до мен. — Аските имат ли Адалгилди?

Не му обърнах внимание и се заех да свалям листата от стъблата равнец и да ги трупам между нас. Той правеше същото с тези от кошницата на Руна, където цветята се кръстосваха като паднали дървета. Прекърши едно от стъблата, откъсна цвета, внимавайки да не смачка малките листенца, и го сложи между нас. Когато аз не помръднах, той го протегна към мен.

— За теб е.

Улови китката ми и обърна дланта ми, така че да постави цветето в шепата ми като яйце в гнездо, и се усмихна.

Инге се изправи, навлизайки по-навътре в поляната и Халвард я последва. Аз сведох поглед към цветчето в ръката ми, докато не почувствах очите на Руна върху себе си. Взираше се в мен, плъзгайки бавно поглед по лицето ми.

— Какво?

Не можах да скрия остротата в гласа си, прибирайки цветето в наметката си.

— Нищо. — Тя примига. — Просто… с тази зелена наметка и косата ти… досущ приличаш на Ири.

Нещо печално се спусна над гласа й като воал, крайчетата на устните й се извиха надолу.

Значи, знаеше коя съм. Или най-малкото подозираше.

Наведох очи и отново се залових за работа. Не ме беше грижа дали си мисли, че приличам на Ири. Не ме беше грижа за даровете и обичаите им. Домът ми бяха аските, които сега оплакваха своите мъртви, а ето че бях във Фела и берях цветя за богинята на риките.

Погледнах ножицата в ръката на Руна. Стига да исках, бих могла да убия и тримата още тук сега.

Бих могла да подпаля полето с равнец и да изгоря с него.