Адриен Йънг
Небе в дълбините (19)

Глава 19

В ума си чертаех пътеката до реката.

Седях в ъгъла и ядях, гледайки към стената.

Държах се настрани.

Изпълнявах задълженията си без напътствия от Инге. Подчинявах се.

Като дюр.

Ири стоеше близо до мен; рядко напускаше къщата, а аз все така не му обръщах внимание. Когато двамата с Инге заговориха за годежа, аз отидох да нахраня козите. Когато предложи да ми помогне да внеса дървата за горене, аз го подминах, правейки го сама.

Отпуснах се на колене в градината до къщата и се залових да копая с малка лопата, вадейки мъртвите корени на есента, все още пленени под земята. Студената, вкаменена пръст се трошеше под ударите ми и аз изгребвах останките от градината, растение по растение. Скоро щеше да дойде време за сеитба. Баща ми несъмнено правеше същото, насипваше тор в градината ни, приготвяше я за репите и морковите, които щеше да засади. Приседнах на пети, разтърквайки с палец мястото между очите си, и вдигнах поглед към белите облаци, пръснати по синьото небе. Струваше ми се невъзможно това да е същото небе, което бе надвиснало над фиорда. От дома сякаш ме делеше цял един свят. Между мен и Хюли имаше единствено сняг и лед.

Гюда отсреща простираше дрехи на оградата около градината им. От другата страна на оградата, Керлинг седеше върху един пън, сложил ръка на коляното си, над липсващата подбедрица. Бледото му лице беше вдигнато към небето и светлината позлатяваше русите нишки в брадата му. Седеше там цяла сутрин, загледан в дърветата. Едва сега, когато го видях със затворени очи и огряно от слънцето лице, си го спомних от пътуването ни насам. Беше един от мъжете, които лежаха в каруцата.

Сянката на Ири падна над разкопаната пръст, когато той застана над мен.

— Приятел ли ти е? — попитах го, без да откъсвам очи от Керлинг.

Ири проследи погледа ми.

— Да. — Когато не вдигнах глава, той приклекна и зачака, сплел пръсти. — Ийлин.

Аз забих лопатата в земята с две ръце и ръбът й издрънча, ударил се в един заровен камък.

— Погледни ме.

Извадих камъка и го метнах настрани, при което едва не го ударих.

— Знам, че си ядосана.

Само че аз не бях ядосана. Кипях от ярост. Изпълнена бях с нещо толкова тъмно, че то ме отравяше отвътре. Вдигнах лопатата и я насочих към него.

— Как можа да го направиш? Как можа да бъдеш тук през цялото време, живеейки нов живот, с ново семейство?

Той сведе поглед към земята между нас.

— Не мога да обясня…

— Знам за Фиск — сопнах се. — Знам, че е бил там онзи ден. Че е паднал заедно с теб.

Ири се огледа предпазливо наоколо. Ако наблизо имаше някой, щеше да ме чуе. Ала не ме беше грижа.

— Кажи ми какво се случи.

Очите ми отново се наляха със сълзи и това още повече ме разгневи. Защото колкото и да ми се искаше, не можех да се преструвам, че не ме боли. Не можех да скрия, че стореното от него ме беше ранило дълбоко.

Той се отпусна на колене до мен, взе лопатата и започна да копае.

— Онзи ден битката ни раздели. Фиск излезе от дърветата зад мен и ме прониза с първото замахване на меча си. Ти се биеше в далечината. Едва те виждах в мъглата.

Взирах се в земята, спомняйки си блясъка на кръвта му и гладката перлена кожа там, където белегът минаваше през половината му тяло.

— Изпуснах брадвата си и залитнах напред, притискайки раната с ръце. Преди да разбера какво става, политнах през ръба. Протегнах се и сграбчих ризницата на Фиск, издърпвайки го със себе си. Спомням си, че те чух да пищиш. Ала не бях в състояние да помръдна. Да издам звук. — Той извади друг камък от пръстта. — Когато се събудих, Фиск се мъчеше да се изкатери по скалата с една ръка и един крак. Използваше ножа си, пъхвайки го в пукнатините на скалата, за да се издърпа нагоре, но всеки път падаше. Мислеше, че съм мъртъв. Аз също. Усещах как душата ми умира. Спомням си всяка мисъл в главата ми, всяко чувство. Когато падна нощ и най-сетне затворих очи, мислех, че това е краят. — Той престана да се взира в пръстта. — Ала не беше. Събудих се отново и беше сутрин. Мислех, че сънувам. Или че съм стигнал в Солбьорг. Ала Фиск беше коленичил до мен и притискаше сняг до раната ми. — Той подсмръкна и избърса очи с опакото на ръката си. — Погледна ме с бледо лице и зачервени, подути очи и каза: „Няма да умреш, аска“.

Взрях се в него.

— В продължение на два дни той ме опази жив. Баща му ни откри и когато го повика от ръба на рова, Фиск ми се закле, че няма да ме изостави. И не го направи. Когато ни изтеглиха от дъното, ние бяхме братя. Сигр ме изостави в онзи ден, Ийлин. Тора спаси живота ми. Преродих се. Дойдох във Фела и дълго време не го осъзнавах, ала се превръщах в един от тях. Инге стана моя майка. Тора ме удостои с честта си. С благоволението си.

И макар да не можех да си го представя, може би разбирах какво казва, защото го виждах. Тук беше открил място, което бе почувствал като свое.

— Във вените ти все още тече аска кръв. Все още си част от моето семейство.

— Винаги ще бъда твой брат. Родих се аска. Ала сега съм нещо друго.

— Можеш да бъдеш или рики, или аска, Ири. Не можеш да бъдеш и двете. Казал си на Руна коя съм.

Той не срещна очите ми.

— Да.

— Колко време ще мине, докато тя каже на някого и те дойдат, за да убият и двама ни?

— Никога няма да го направи.

— Е, няма да остана достатъчно дълго, за да се убедя. Отивам си у дома. Със или без теб. Няма да чакам топенето на ледовете.

Той прокара пръсти през косата си.

— Значи, ще умреш.

— Вегр йофир фюор, Ири. Честта е над живота. — Гласът ми отслабна. — Не мислеше ли за мен?

— Мислех за теб всеки ден. — Гледаше как избърсвам сълзите от очите си. — Бащата на Фиск ми предложи да ме върнат на аските, Ийлин.

— Какво?

Почувствах как думите сякаш пробиват дупка в мозъка ми.

— Не можех да си тръгна. Не можех да оставя това място. — Той посегна да улови ръката ми. — Пътят на душата ми направи завой, също като този на твоята.

— Не е същото — изгледах го яростно. — Аз искам да се прибера у дома.

— Знам. Никога обаче няма да бъдеш същата. Никога няма да бъдеш онази, която беше някога. — Той замълча за миг. — Осъзнаваш истината. Виждам те да го мислиш. Всеки ден.

— Коя истина?

— Че те са като нас.

Зарових лице в ръцете си, опитвайки да се скрия от онова, което казваше. Защото то ме караше да се чувствам така, сякаш светът се беше преобърнал настрани. И всичко, на което ме бяха учили някога, не пасваше във формата на този свят.

— За какво си мислиш?

Тежестта се свлече от главата в останалата част на тялото ми. Думите ми бяха тихи, но верни:

— Мисля си, че ми се иска да беше умрял онзи ден.