Адриен Йънг
Небе в дълбините (38)

Глава 38

Огнено кълбо сияеше в мрака пред нас. Когато наближихме, от едно то се превърна в много, пръснати навсякъде, нощната мъгла прииждаше към нас като хищен дъх, докато краката ми не изчезнаха под гъстите й валма.

Мюра ни викна и ние спряхме и зачакахме. Не откъсвах очи от факлите, докато една от тях не се раздвижи. Мъж скочи от едно дърво, видял Мюра да стои пред нас. А после погледна зад нея, към Фиск и мен.

— Ийлин? — присви очи в мрака, вдигайки факлата между нас. — Аз съм — отвърнах.

— Кой е това?

Той направи крачка напред.

— Един рики, Хаген. — Изрекох думите толкова спокойно, колкото ми беше възможно. — Сам е и е тук, за да говори с Еспен.

Ала Хаген беше извадил меча си още преди да довърша, вперил поглед в дърветата наоколо. Останалите мъже излязоха от прикритието си, разнесе се звукът на още остриета, извадени от ножниците.

— Сами сме.

Аз вдигнах ръка към него.

— Проверете — нареди Хаген през рамо, гледайки ме сърдито. Останалите се подчиниха, пръсвайки се из гората и светлините на факлите им заблещукаха наоколо.

С меч в ръка, Хаген претърси Фиск за оръжия.

— Не е въоръжен.

Аз вдигнах ръце по-високо, когато останалите се завърнаха.

Фиск стоеше до мен, напрегнат, с бдителни очи, които не изпускаха нито едно движение.

— Чисто е, Хаген — извика един от мъжете.

Хаген ме изгледа продължително, челюстта му потръпваше. Най-сетне вдигна ръка и стисна дясното ми рамо. Аз сторих същото, срещайки очите му.

— На Еспен това няма да му хареса. Нито на баща ти, Ийлин.

Кимнах на Фиск да мине пръв и го последвах сред дърветата, където ромон на вода измести тишината. Факлите спряха да се движат, шумът на стъпки затихна пред стена от мрак.

— Трябва да слезем долу.

Мюра мина между мъжете и дойде при мен.

— Къде долу? — Последвах я там, където бяха спрели останалите, и едва когато стъпих на скалната тераса, разбрах, че пред нас има стръмен склон.

Тя ми подаде въже.

— Завържи го около себе си ето така — показа ми и аз последвах указанията й.

Когато възлите бяха достатъчно стегнати, Хаген закачи въжето си в металните куки, които лежаха на земята. Изгледа останалите, след което приклекна и без предупреждение се хвърли заднешком от скалата. Сърцето ми подскочи, докато гледах как въжето се опъна, а после отново се отпусна.

Мюра го последва — отиде до ръба на скалата, срещайки очите ми, преди да изчезне. Погледнах надолу, опитвайки се да я зърна, но видях единствено движението на вода под лунните лъчи. Мъжете издърпаха въжетата — халките в края им бяха празни. Друга двама се оттласнаха от ръба без колебание.

Фиск завърза сам въжетата си, а аз закачих метална кука във възлите около себе си. Той се приближи заднешком до ръба и ме подпря с ръка, а аз сторих същото, опитвайки се да закрепя неподвижно ранената си ръка до себе си. Щеше да боли, каквото и да направех.

— Готов ли си? — прошепнах и той кимна.

Приклекнах и изхвърлих тялото си назад, потъвайки във въздуха. Въжето се нагъна пред мен като змия на фона на нощното небе. Светлината на факлите изчезна над скалата над нас и въжето ни задържа под ъгъл в същия миг, в който останалите се появиха под нас, вдигнали ръце, за да ни уловят.

— Ийлин!

Звукът се обви около сърцето ми, докато политах към скалата, и нещо ме улови за ботуша, завъртайки ме, докато още ръце не ме забавиха. Когато спрях, видях баща ми да си проправя път през множеството.

Протегнах разтреперани ръце към него, все още висейки от въжето. От гърлото ми се откъсна вик и се вкопчих във въздуха, докато големите му ръце не ме откриха и не ме притеглиха към него. Заридах в рамото му, неговото тяло се разтърсваше до моето; хлип се изтръгна от устните му, докато останалите сваляха въжето от мен. Притиснах го още по-силно, той ме вдигна във въздуха и парченце от натрошения свят в мен си дойде на мястото. Когато се приближих до онзи ръб и видях Хюли, опожарен и опустошен, бях толкова сигурна, че никога вече няма да го видя. Ала той беше там, завърнал се от мъртвите, като Ири. Като мен.

Притегли лицето ми към себе си, за да ме погледне, прокарвайки ръка през косата ми. Сълзи капеха по гъстата му рунтава брада и падаха върху смеха, надигнал се от гърдите му. Виждала бях баща си да плаче само два пъти. Когато майка ми умря и когато Ири умря.

Истината ме изгаряше.

— Знаех, че си жива. Знаех, че отново ще те видя — каза той задавено. — Рики ли те отвлякоха?

Кимнах, преглъщайки остатъка от сълзите си. Отне му само секунди, за да види онова, което се бях надявала никога да не види. Пръстите му се спуснаха от лицето към шията ми, плъзвайки се по кожата, където изгарянията започваха да оставят белег.

Дишането му се учести, очите му обезумяха. Това се разби в мен, яростно и свирепо. Защото никога не бях виждала баща ми да ме гледа по този начин.

Откъм скалата отекнаха викове и аз откъснах очи от него, мъчейки се да открия Фиск. Ала във всички посоки имаше единствено аски, трупащи се около нас. Пуснах баща ми и се повдигнах на пръсти, бутайки се в телата. Когато си проправих път между тях, го видях, опрял гръб в скалата, заобиколен от всички страни. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, свити в юмруци. Надявах се, че убийственият инстинкт по закоравялото му лице е невидим за другите. Очите му се стрелкаха наоколо, опитвайки се да ме открият.

Баща ми излезе от множеството и аз посегнах към него, видяла изражението върху лицето му. Ала той се отскубна и се отправи към Фиск.

— Аги.

Втурнах се след него, опитвайки се да застана на пътя му, но той беше прекалено силен. Ботушите ми се подхлъзнаха по пясъка, когато ме измести от пътя си.

Сграбчи ризницата на Фиск в юмруците си и го блъсна в каменната стена. Ръмжене изскочи от устните му, докато вадеше меча си от ножницата.

Хвърлих се между тях, долепила гръб до тялото на Фиск и притиснала ръце в гърдите на баща ми.

— Недей.

Дъхът беше гневен в гърдите му, в очите му гореше омраза.

Еспен се появи зад него, с брадва в ръка.

— Какво прави той тук?

— Моля ви, изслушайте ме. — Фиск дишаше до гърба ми. Напрежението в тялото му струеше от него и се пропиваше в ризницата ми. — Не е тук, за да се бие. Помогна ми да сляза от планината.

Баща ми отстъпи назад.

— Какво прави тук, Ийлин?

Повтори думите на Еспен, ала от неговата уста те звучаха кръвожадно.

— Риките… — Опитах се да го изрека. Ала по лицата им виждах, че само чакат шанс да разкъсат Фиск на парчета. — Те също бяха нападнати. Като Хюли.

Множеството притихна, всички започнаха да се споглеждат. Еспен отпусна брадвата, подпирайки я на крака си, и погледна към баща ми. Не знаеха.

— Херите дойдоха във Фела. Селото понесе загуби, но не толкова, колкото останалите. Видях Хюли, преди да дойда тук. От него не е останало почти нищо.

— Ще се върнат, за да ни довършат.

Баща ми се обърна към Еспен.

Той беше приковал очи в пясъка, замислен.

— Изпратихме съгледвачи до лагера им. Наброяват най-малко осемстотин души.

Стомахът ми се сви.

— Имат група, която извършва набези в планината. Най-малко петдесетима, след понесените загуби.

Всички глави се обърнаха по посока на гласа на Фиск.

Еспен прехапа устни. Обърна се и множеството се разтвори, за да му направи път.

— Доведете го — нареди той и ние го последвахме, провирайки се между аските. Те ръмжаха и плюеха по Фиск, докато минавахме, ругаейки тихичко. Когато излязохме изпод канарата, най-сетне вдигнах поглед нагоре. Тя се спускаше рязко над песъчливия бряг, като покрив; забързана, разпенена вода течеше покрай нас. Последвахме скалната стена, докато не стигнахме до колиби, направени от извити клони и с чимове вместо покрив. До всяка от тях имаше огнище, издълбано в пясъка, свирещият вятър се блъскаше в каменната стена, носейки мирис на кал и мокри камъни.

Еспен стоеше заедно с баща ми и водачите на селата пред голяма дървена маса в края на малкия бряг и чакаше.

— Колко души оцеляха?

Ужасявах се от отговора.

Баща ми изглеждаше така, сякаш не искаше да отговори пред Фиск. Погледът му се местеше между нас.

— Двеста и деветдесет, които са в състояние да се бият. От всички села.

— Колко рики?

Погледнах към Фиск. Цифрата беше малка. Прекалено малка. Всички тези аски. Загинали.

Фиск срещна очите ми.

— Не съм сигурен. Когато тръгнахме, водачите на останалите села още не бяха дошли. Бих казал, че може би малко по-малко от триста от Фела и Моор. Може би петстотин, ако броим оцелелите от останалите села.

Веждите на баща ми подскочиха учудено.

— От името на риките ли говориш? — попита Еспен и се приведе над масата.

Фиск се отпусна мъничко, все така — без да откъсва очи от сенките по брега.

— Да. Водачите на клана рики искат да се присъедините към тях в битката с херите.

Еспен и баща ми се спогледаха.

— Твърде многобройни са, за да им се противопоставите сами, твърде много. Ала заедно бихме могли да победим.

— А после? — Еспен скръсти ръце пред масивните си гърди.

— Това трябва да решите вие и останалите рики. Не съм един от водачите им.

— Тогава защо са те изпратили? — Юмруците на баща ми лежаха върху масата пред него. — Откъде да знаем, че можем да ти имаме доверие.

— Няма откъде. — Пристъпих напред, срещайки погледа на баща ми. — Така както и те не знаят дали могат да ни имат доверие. Само че се нуждаем един от друг. Ако не се съюзим, с нас е свършено. С начина ни живот е свършено.

Всички мълчаха.

— Видях Хюли — добавих тихичко. — Нямаме шанс.