Адриен Йънг
Небе в дълбините (26)

Глава 26

В мига, в който си го помислих, отекна предупредителният звън на камбаната в ритуалната къща. Като един, Ири и Фиск се втурнаха към оръжията си на стената. Аз притворих вратата, оставяйки я открехната само колкото да надзърна навън. Единственото, което можех да видя, бе топлото сияние на огъня в къщата на Гюда насреща. Когато отново се обърнах, Фиск държеше оръжията ми в ръцете си. Те увиснаха във въздуха между нас. Мечът и брадвата ми. Ножът ми.

Взрях се в тях, отворила уста.

— Фиск? — долетя сънливият, разтреперан глас на Халвард от тавана.

Фиск тикна оръжията в ръцете ми и аз ги притиснах до гърдите си, докато тихо спокойствие се разливаше в мен. Сигурното, увереното усещане, което познавах така добре. Духът на битката в мен. Отново се разнесе изсвирване и ревът се усили, идвайки по-близо. Фиск погледна към вратата, а после отново към Халвард.

— Вървете. — Препасах ножницата си и я затегнах. — Аз ще остана с него.

Той погледна към мен и отново към Халвард.

— Идете у Гюда, когато е чисто — каза, изчаквайки ме да кимна.

Ири отиде до вратата, пъхвайки ножа в колана си, стиснал двете си брадви в ръце. Аз преглътнах мъчително, обръщайки се обратно към огъня, а те излязоха в мрака, докато откъм селото се разнасяха още викове.

Наместих брадвата на гърба си и това ме успокои. Отново бях аз. Познатата тежест на меча върху хълбока ми беше като котва.

Халвард надникна над ръба на тавана.

— Какво става?

В очите му блестяха сълзи.

Нямаше смисъл да крия от него. Знаеше какво е нападение.

— Къде са оръжията ти?

Той изчезна иззад ръба и няколко минути по-късно слезе по стълбата, препасал ножницата си. Отиде до сандъка край стената и извади колан с нож в него.

— Беше на баща ми — обясни, докато ми го подаваше.

Сложих му го, завързвайки кожата на възел, защото му беше прекалено голям. Но щеше да свърши работа. Можеше да го достигне и това бе единственото, което имаше значение.

Приклекнах пред него, взирайки се в очите му.

— Някога убивал ли си човек?

Той поклати уплашено глава.

— Знаеш ли как? Къде да нанесеш удар?

— Аз… така мисля.

— Покажи ми.

Малката му разтреперана ръка се вдигна, притискайки шията ми. Аз кимнах и той свали ръка до стомаха, до ребрата ми отстрани, до кръста ми.

— Точно така. — Опитах се да се усмихна. — С меча ли те бива повече, или с ножа?

Знаех, че не е добър с брадвата, защото го бях видяла.

— С меча.

Халвард вирна брадичка, опитвайки се да преглътне уплахата си.

— Добре. Поеми си дъх и чуй това, което ще ти кажа.

Той се подчини, поемайки си бавно въздух, застанал изпънат пред мен.

— След миг някой ще влезе през тази врата. Ще се опитат да ни убият или да ни отвлекат, но аз ще ги убия, преди това да стане.

Той кимна.

— Ако ме убият или отвлекат, ти си този, който трябва да ги убие. Разбираш ли?

— Да.

Изрекох думите, които на свой ред бях чула някога, в нощта, когато майка ми умря.

— Тичай в гората. Не спирай до сутринта. Каквото и да става.

Писъци отекнаха в главата ми, връщайки ме към онази нощ в Хюли. Тичах боса между дърветата, с Ири пред мен и дълбокия, дрезгав глас на баща ми зад нас.

Бягайте!

Очите на Халвард обходиха лицето ми.

— Добре.

— Не се опитвай да ми помогнеш. Не се връщай за мен, нито за Фиск, нито за Ири. Бягай. Остави ги далече зад себе си.

Нощта, в която Ири ме замъкна в гората, бе нощта, в която станах воин. Ако оцелееше, това щеше да бъде нощта, в която Халвард щеше да се превърне във воин.

Сълзи отново опариха очите му.

— Не плачи — наредих и се изправих. — Ако умреш тази нощ, ще видиш баща си във Фридр. Нали така?

Той се усмихна, подсмърквайки.

— Да.

Вратата изскърца и очите на Халвард се отвориха широко, а лицето му се разкриви. Обърнах се, за да го закрия с гърба си, вадейки бавно меча от ножницата.

На прага стоеше фигура.

Разбрах мигновено. Мечът едва не изпадна от пръстите ми, сърцето ми спря. Пожар от страх лумна в тялото ми и аз се опитах да си поема дъх. Мигнах.

Гладки, лъскави кожи. Блясък на сребро. Бели, мъртви очи.

Херя.

Очите ми се плъзнаха по него. Дълга клечеста коса се спускаше около безизразното лице, което се взираше в мен. Погледнах меча в ръката му и отстъпих бавно назад.

— Просто дюр — извика той през рамо, спирайки очи върху нашийника ми.

Зад него се появи друг мъж, надзърна вътре и отново изчезна.

— Стой назад, Халвард — казах спокойно, докато сърцето ми отново намираше ритъма си.

Той се подчини, отивайки до стената от другата страна на огъня, стиснал малкия си меч в ръка.

Херят направи стъпка към нас и кръвта потече по-бързо под кожата ми. Достигайки всеки мускул. Внимателно следях движенията му, стъпила сигурно на земята, намерила равновесието си. Той се огледа из къщата. Преценявайки какво иска да вземе. И кого иска да убие.

Гледах го и чаках.

Едно поемане на дъх.

Той извади ножа си.

Две поемания на дъх.

Той направи още една стъпка.

Три поемания на дъх.

Той скочи към мен и аз посегнах към тенджерата над огъня, сграбчих дръжката и я запратих към него. Съдът го удари в гърдите, запращайки го назад, и той изрева, когато горещата яхния изгори изцапаната му с пръст кожа. Плъзна се по мокрите камъни и ме погледна с лице, по което се разливаше слисване.

А после отново се раздвижи. Стиснах по-здраво меча и извадих брадвата си, замахвайки назад, преди да я запратя и да го улуча в ризницата. Той обаче остана прав, вдигнал меча си над главата ми. Замахнах отново, този път към краката му, и той рухна върху мен. Сгромолясах се на пода, изпускайки меча си, а после и брадвата ми се изплъзна, удряйки се в стената до Халвард. Запълзях трескаво след нея, докато от мрака се разнесоха още писъци.

Може би Руна. Може би Инге.

— Ийлин! — изскимтя Халвард зад гърба ми и аз се претърколих в същия миг, в който мечът се стовари върху камъка до мен, хвърляйки искри във въздуха. Грабнах брадвата и седнах, вдигайки я над главата си. Парещата болка в рамото ми изригна отново, когато оръжието полетя, забивайки се в бедрото на мъжа. Мечът му издрънча на пода.

Скочих на крака, стигайки до оръжието преди него. Замахнах и го пронизах под ребрата, надавайки вик. Мъжът се сгърчи и изкрещя и другият херя отново се появи на вратата, местейки поглед от мен към мъжа, гърчещ се на пода.

Втурна се към нас с меч в ръка и аз извадих брадвата от крака на другаря му и я хвърлих. Тя се завъртя във въздуха и се заби между ребрата му. Не беше добро хвърляне, но го улучи. Той рухна на едно коляно и аз изтичах до него, вдигайки меча от пода, за да го посека през средата.

Кръв избликна от устата му и той се вкопчи в мен, дърпайки туниката ми с възлестите си пръсти, докато политаше върху мен. Халвард изтича до вратата и я затвори, а после дойде и ми помогна да изтърколя тялото на мъжа настрани. Изправих се; гърдите ми се повдигаха и спускаха учестено, кръвта му капеше от ръцете ми.

Вдигнах брадвата и меча си.

— Добре ли си? — Халвард ме погледна с широко отворени очи.

Кимнах и отидох до вратата. Селото беше огряно от светлината на пламъците, поглъщащи къщите под нас. Отсреща вратата на Гюда все още беше затворена. Гората тънеше в непрогледен мрак, но все пак успях да различа редицата дървета в началото й. Опитах се да помисля. Бих могла да се втурна между дърветата и да се добера до реката. Беше тъмно, но си струваше да опитам. Никой нямаше да ме преследва. Никой нямаше дори да забележи.

Халвард пребледня от ужас, когато погледна към пламъците, обгърнали къщите надолу по пътеката. Вероятно би могъл да стигне до Гюда. Беше дребен и беше трудно да бъде различен в мрака. Може би дори нямаше да го видят. Ала от тази мисъл езикът залепна за небцето ми, а по гърба ми пробяга тръпка. Изръмжах, стискайки още по-здраво дръжката на меча си. Дори ако Халвард успеше да отиде там, Керлинг нямаше да е в състояние да ги защити.

Не можех да си тръгна сега.

— Хайде.

Обвих ръка около него и го притиснах до себе си, докато отварях вратата. Изскочихме навън с извадени мечове.

Светлината от огъня в къщата се разля върху снега пред нас и от дърветата се отдели сянка. Аз се откъснах от Халвард, побутвайки го към светлината, идваща от къщата на Гюда, а после замахнах и забих меча си в жената херя, събаряйки я на земята, без да преставам да държа Халвард под око.

— Ийлин! — изпищя той, докато зад гърба ми се разнасяха стъпки.

Обърнах се, вдигнала брадвата си и тя покоси друга жена, която рухна на земята, а лунните лъчи се отразяваха в сребърните й доспехи. Освободих оръжието си и го стоварих върху гърба й в същия миг, в който Халвард едва не се блъсна в мен.

Завтече се напред и аз го последвах, а когато един мъж се появи по петите ни, спрях рязко, навеждайки се, така че да се препъне в мен. Той се претърколи по снега, изпускайки меча си, а друг мъж се блъсна в мен отзад. Замахнах с меча си назад, улучвайки го в корема, но първият вече се беше изправил на крака. Нямах достатъчно време.

Той се хвърли срещу мен и аз затворих очи, приготвяйки се да поема удара.

Но такъв не последва. Чух как мъжът се строполи на земята пред мен и когато отворих очи, го видях да лежи по лице, а от тила му сгърчеше нож. Халвард стоеше зад него, ръката му беше все още вдигната за удар.

— Бягай! — извиках и скочих на крака.

Халвард се обърна и в същия миг една фигура се блъсна в него. Херят обви ръце около тялото му, вдигна го и затича, а Халвард се мяташе в хватката му.

— Халвард! — изкрещях, а краката ми затъваха в дълбокия сняг, докато тичах.

Ала херят беше напред, движейки се бързо. Когато достигна дърветата, аз още повече ускорих крачка. Губех го в хаоса, докато още и още хери се втурваха в гората, отстъпвайки.

Обърнах се към селото, а очите ми се стрелкаха във всички посоки, докато покрай мен профучаваха тела.

— Ири! — изпищях. Не би могъл да ме чуе. Не би могъл да бъде достатъчно близо. — Фиск! — изпищях отново, имах чувството, че дробовете ми ще се пръснат.

Зад мен писъците на Халвард отекваха в мрака.

Нещо изкънтя дълбоко в гърдите ми. Нещо изстърга, разбивайки се в мен, като грохота на лавина. Нещо толкова отчаяно и яростно, че би могло да ме разкъса.

Две ръце ме сграбчиха и аз се обърнах, замахвайки с брадвата си, и Фиск се наведе, за да я избегне.

Преглътнах и я пуснах на земята, за да се вкопча в ризницата му.

— Халвард… отвлякоха го!

Той се взря в лицето ми, мъчейки се да разбере. Да сглоби чутото.

— Не.

Не ми беше останал достатъчно въздух, за да обясня, така че просто посочих към дърветата.

Той вдигна брадвата ми и я тикна обратно в ръцете ми. След това се втурна към гората, без да се поколебае, и аз го последвах. Тичахме между дърветата, снежната покривка под краката ни изтъня, когато поехме надолу по хълма. Зад нас не идваха още рики и аз знаех какво означава това — че каквото и да ставаше в селото, беше достатъчно лошо, за да ги накара да оставят херите да си тръгнат живи.

Настигнахме последните, придържайки се ниско към земята. Ножът на Фиск полетя във въздуха, улучи най-близкия от тях в гърлото и го повали. Аз се заех с другия, плъзгайки се по замръзналата земя, така че острието му премина над мен. Изправих се и го пронизах между лопатките. Той се изви, отметнал глава назад, и рухна на една страна. Докато се обърна, Фиск вече беше повалил следващия.

Няколко минути по-късно приближихме основната част от херите, които се спускаха по покрития с дървета хълм; останахме между дърветата, сливайки се с мрака. Вървяха в дълга редица, доспехите им бяха грейнали на лунната светлина.

Спряхме и приклекнахме заедно зад едно паднало, гниещо дърво, надниквайки зад него. Херите теглеха пленените рики за въжета, завързани около вратовете им. Изругах тихичко, опитвайки се да различа Халвард, ала имаше толкова много хери, че не можех да го видя. Изцвили кон и очите ми се обърнаха към животното в края на редицата. То теглеше три фигури, едната от които се влачеше безжизнено по земята.

До мен Фиск дишаше тежко.

— Виждаш ли го?

Пръстите ми се впиха в кората на дървото.

— Мисля, че е дребничката фигура зад коня. Не съм сигурна.

— Не мога да го видя. — Той преглътна думите. — Може би те…

— Ако искаха да го убият, щяха да го направят във Фела. Херите отвличат хора при набезите си. Знаеш го.

Знаеше обаче и защо. Ако историите бяха верни, те принасяха пленниците си в жертва. Открили бяхме обезкървените тела в гората, след като бяха дошли в Хюли.

Фиск ме погледна, същата мисъл бушуваше като буря върху лицето му. Дълга въздишка се откъсна от устните ми и той опря чело в дървото, затваряйки очи.

— Можем да го освободим, но не и останалите — прошепнах. — Твърде много са.

Той се взираше в снега, мислейки.

— Ще вземем Халвард. Ще се върнем за останалите.

Аз кимнах.

— И ще ги избием до последния.