Адриен Йънг
Небе в дълбините (7)

Глава 7

Когато отворих очи, бях сама. Синкавата светлина на утрото се процеждаше между гредите на плевнята над мен. Седнах на масата и туптенето започна отново, карайки ме да затреперя. Пъхнах ръка под туниката си и докоснах предпазливо горещата възпалена дупка в рамото ми. Другата рана на ръката ми беше зашита наново. Разтърках китките си, усещайки как ожулената ми розова кожа смъди там, където беше въжето.

Босите ми крака напипаха студения под; плъзнах се от масата и станах. Ботушите ми бяха поставени грижливо върху бронята ми до празното огнище. Малкият идол на Ири, който бях напъхала в кожената си ризница, стоеше върху масата до мен. Взех го и прокарах палец по малкото лице. Примигнах, виждайки го отново в мъглата. Отново почувствах как онази мълния пронизва душата ми. Ири беше жив. И не просто жив. Беше ни предал. Всички нас.

Момчето, с което бях споделила детството си. Момчето, с което се бях била рамо до рамо. Беше по-лош от всеки враг. И кръвта, която деляхме, сега беше отрова във вените ми.

През пролуките между гредите на стените виждах притихналото село на клана рики, ширнало се по склона под тънка пелена от сняг. Наситеното зелено на боровете се издигаше зад къщите като дебела стена.

Обух се с усилие, стискайки зъби от болката, идваща от лявата половина на тялото ми. Ребрата ме пронизваха заради падането от коня. Може би отново ги бях счупила. Отидох до вратата и повдигнах предпазливо резето, но когато я побутнах, тя отказа да се отвори. Беше залостена отвън. Сгуших се в ъгъла и обвих ръце около себе си, притискайки ранената плътно до тялото си. След това зачаках.

Селото се събуди бавно за живот — с гласовете на домашни животни, подканящи да ги нахранят, и потракването на железни съдове над сутрешни огньове. Миризмата на печено зърно изпълни въздуха и стомахът ми се сви от болка. Затворих очи и се опитах да потисна желанието да повърна.

Гласът на Ири ме откри в тъмната стая, след като в продължение на часове бях седяла във влажния студ. Вратата се отвори, пропускайки дневната светлина. Сивокос мъж, облечен в проста черна туника, пристъпи вътре. Беше прекалено стар, за да се е бил в Аурвангер. Очите му се плъзнаха по мен, клекнала в ъгъла като уловено в капан животно.

— Има ли изобщо някаква полза от нея? — раздвижиха се устните му зад гъстата брада. — Руна каза, че вчера в тялото й е имало стрела.

Ири влезе след него, навеждайки се, за да мине през ниската врата, и остави на пода наръч дърва за горене. Беше чист — косата му беше сплетена наново, а дрехите му — изпрани.

— Изглежда силна. Воин на аска.

Каза още нещо, което не можах да чуя заради мислите, препускащи в ума ми, като вятър, бушуващ в главата ми. Ири с клана рики. Ири, държащ се така, сякаш ме беше пленил.

Очите на стареца се плъзнаха замислено по мен.

— Руна ми каза и как е получила стрелата.

В очите на Ири, когато най-сетне се спряха върху мен, имаше неприкрито раздразнение.

— Фиск я победи.

— Вероятно ще прекара цялата зима, опитвайки се да избяга. — Възрастният мъж поклати глава. — Никой няма да я иска. Според мен ще е най-добре да й вземем някоя и друга пара, когато търговците от Льос дойдат след няколко дни.

Изправих се, все така долепила гръб до стената. Болката в ръката ми се разля в гърдите ми, докато поглеждах от Ири към стареца.

Той излезе в снега навън и аз свих устни, впила яростен поглед в Ири.

— Да ме изтъргувате? С кого? — прошепнах.

Той пусна резето и остави огниво на масата.

— Друго от селата на клана рики.

— Не може да го направиш.

— Възнамерявах да те задържим тук през зимата, докато не ми се отвори възможност да те махна от планината. — Той разтърка лице с ръцете си. — Само че ти всичко обърка, Ийлин.

— Аз съм объркала всичко? Ти си този, който ме доведе тук!

— Тихо.

Той надникна през един процеп във вратата.

Кръвта в тялото ми кипеше, шуртеше през вените ми, разбуждаше ме.

— Ти си този, който изостави своя народ и своя бог, за да служиш на врага, Ири.

Очите му се върнаха рязко към мен и той се приближи само за миг, сграбчвайки ме за туниката и притегляйки ме към себе си.

— Аските ме изоставиха. Оставиха ме да умра. Риките спасиха живота ми.

Отблъснах го с ранената си ръка и грабнах идола от масата. Хвърлих го в лицето му.

— Скърбях за теб всеки ден през последните пет години. — Болката ме заля, заплашвайки да ме повали. — А ти през цялото време си бил тук! И дори не попита за Аги!

Ири замръзна. Напрежението се отцеди от лицето му, разкривайки нещо уязвимо, готово да се прекърши.

— Баща ми.

Направих крачка към него, гласът ми трепереше.

Той наведе очи.

— Нашият баща. — Стисна челюсти и в стаята легна мълчание. — Боях се от това, което би могла да ми кажеш.

— Той е жив, Ири. Би се в Аурвангер. И би се срамувал да те нарече свой син, ако знаеше истината.

Ири поклати глава, отказвайки да спори с мен.

— Мислиш ли, че ще дойде за теб?

— Ако не се върна, след като снеговете се стопят, ще дойде да ме търси.

Очите му се спряха върху идола на пода.

— Каза ли му, че съм жив?

Образът на баща ми, тичащ към мен през полето, с искрящи от страх очи, пробяга през главата ми.

— Опитах се. Не ми повярва. Реши, че Сигр е изпратил душата ти при мен.

Изведнъж Ири ми се стори толкова далече, очите му бяха извърнати към потъналия в мрак ъгъл на стаята.

— Може би наистина е така.

— Не Сигр направи това, Ири. А Тора. — Гласът ми стана равен, очите ми се присвиха. — Убивал си събратята си, Ири. Какво ще стане, когато умреш? Ще бъдеш разделен от нас завинаги!

Думите поддадоха под тежестта на смисъла им. Дори когато скърбях за Ири, винаги вярвах, че ще го видя отново. Че един ден всички ще бъдем заедно. Ала Сигр никога нямаше да го допусне в Солбьорг. Не и след онова, което беше сторил.

— Не разбираш.

Гласът му изгуби и последните останки от гнева си. Прокара пръсти по брадата, набола по челюстта му, преди да вдигне идола от пода и да го завърти между пръстите си.

— Видях те и…

Облегнах се на стената, опитвайки се да се задържа изправена, докато гледах как мислите се гонят върху лицето му.

— Видях те и си помислих, че съм на път да те видя как умираш. Имах чувството, че сърцето ми ще спре да бие в гърдите.

Преглътна с усилие, между веждите му се вряза бръчка.

Не това очаквах да каже. Топлина се разля по лицето ми, от очите ми бликнаха сълзи, парещи в студа.

— Мислехме, че си мъртъв, Ири. Опитахме се да се спуснем в рова при тялото ти. Опитахме се да… — Не можах да произнеса остатъка от думите. Станалото не можеше да бъде върнато назад. — Трябва да се върнем. Трябва да се върнем във фиорда.

Очите му се стрелкаха из стаята.

— Не мога.

— Защо? — Гласът ми отново се извиси.

— Трябва да намеря начин да ги убедя да те вземат като дюр.

— Не! — Гласът ми изпълни стаята, отеквайки в ушите ми.

— Тихо! Ако някой разбере, че говоря с теб по този начин… — Той въздъхна. — Ако те продадат, оставаш сама. Няма да можеш да се върнеш обратно при аските. Разполагаме с няколко дни преди пристигането на търговците от Льос. Ще измисля нещо.

Помислих си за баща ми, сините му очи, гледащи ме, натежали и разширени от срам. Усетих тежестта на нашийника на дюр около врата си.

— Знаеш, че не мога да стана дюр, Ири. Никога няма да ме приемат в Солбьорг. — Не можех да повярвам, че изобщо ми предлага нещо такова. — Бих отнела живота си, преди да допусна това да се случи.

На това ни учеха през целия ни живот — Вегр йофир фюор.

Той прикова очи в мен, понижавайки глас.

— Ако отнемеш собствения си живот, ще оставиш баща ни сам в този свят. Но ако преглътнеш гордостта си и изчакаш зимата да отмине, отново ще бъдеш заедно с него, когато снеговете се стопят. Ще се върнеш при аските и отново ще си върнеш честта.

Стиснах зъби, свивайки юмруци до тялото си. Защото беше прав.

— Мразя те.

Думите отприщиха цялата сила на онова, което бях сдържала досега. Яростта. Отвращението.

Ала той го пое. Остави го да изригне от мен и да се стовари върху него, без да се бори. Погледна ме за миг, а очите му обходиха лицето ми, сякаш ме виждаха за първи път.

— Знам.