Адриен Йънг
Небе в дълбините (35)

Глава 35

Фиск накладе огън в огнището, докато аз събирах парчетата от дома ми и се опитвах да ги сглобя. Ако някога отново живеем тук, къщата трябва да бъде построена наново. Почти всичко беше разрушено. Трябваше обаче да сложа нещата по местата им, дори ако никога вече не се върнем.

Когато приключих, взех кожата от леглото на баща ми и я помирисах. Подправки, пръст и море. Очите ми запариха и аз примигах, стискайки устни, за да овладея сълзите си.

Приседнах на камъните пред огнището. Фиск седна до мен, подавайки ми последното парче от хляба ни, и аз го взех, въртейки го между пръстите си. Той се приведе над пламъците, разпервайки пръсти към топлината, само за да ги свие в дланите си след миг. Винаги се променяше на светлината на огъня. Изражението му беше сурово. Такъв, какъвто си го спомнях, когато го видях за първи път в Аурвангер. Ала това ми се струваше толкова отдавна. Изражението, което някога разпалваше борбеността ми, сега ме сломи. Оголи ме.

— Какво би се случило според теб, ако онази нощ ме беше убил?

Пръстите ми чоплеха коричката на хляба в ръката ми. Фиск откъсна очи от огъня и ме погледна, дъвчейки.

— Не знам. Не знам дали Ири би научил някога. Може би никога нямаше да разбера коя си.

— Ами ако той научеше? Ако не беше стигнал навреме?

— Не мисля, че някога би бил в състояние да ми прости.

Дълбочината на гласа му го накара да прозвучи така, сякаш се страхува.

— Той е като теб.

Обърнах се с лице към него, изведнъж отчаяно закопнях да чуя нещата, които не изричаше.

Очите му отново се промениха, навеждайки се към късчето камък между нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Семейството е всичко за него.

Той отхапа друг залък.

— Колко души си убил?

Обърна се, за да ме погледне, и аз едва не се дръпнах назад.

— Не знам. — Свали калъфа на брадвата през главата си и го сложи върху масата зад нас. — Колко души си убила ти?

Замислих се, макар да знаех отговора. Нямах представа. Поклатих глава.

— Кой беше първият?

Въздухът между нас се промени, пространството изведнъж стана тясно.

— Един мъж през първия ми боен сезон. — Той се почеса по брадичката. — Биех се заедно с баща ми и той го повали. Задържа го неподвижен и ми каза да му прережа врата. Така че го направих.

Отново ме погледна.

— На колко години беше?

Гласът ми се понижи в мрака.

— На дванайсет. Ти?

— На единайсет.

Не ме попита кой е бил или как е станало и аз му бях благодарна. Това бе единственият път, когато помнех как убивам някого, изпитвайки нещо друго, освен инстинкт за оцеляване. Бях се страхувала. И бях изпитала истински срам от страха си.

Онази нощ бях заспала в палатката ни с обляно от горещи сълзи лице, а баща ми не беше казал нищо. Беше се помолил заедно с мен за душата на майка ми, а после беше седял до нара ми, докато не заспах. На следващия ден убих четирима души. В деня след това — трима. И никога повече не заплаках за това. Ала сега отново ги усещах — същите онези сълзи, стичали се по лицето ми, когато бях малко момиче. Бяха нови и неприкрити, извиращи от същото място вътре в мен. Горещина срещу студа.

— Какво има? — попита Фиск и ме погледна.

Една сълза се търкулна по бузата ми.

— Странно чувство е — прошепнах.

— Кое?

— Да бъда толкова сама. Никога не съм се чувствала по този начин. — Огледах се из притъмнялата къща. — Дори във Фела все още имах аските. — Подсмръкнах. — Изкарвах някак всеки ден, за да се върна при тях. Ала те просто… са си отишли. Чувствам се така, сякаш…

Преглътнах хлипа, опитал се да изскочи от гърдите ми, внезапно засрамена.

Той се приведе към мен.

— Сякаш какво?

Очите ми обходиха лицето му. Брадата, набола по челюстта му. Тъмните мигли, обрамчващи сините му очи.

— Сякаш съм пламък, който всеки миг ще догори. — Гласът ми беше толкова тънък, че бих могла да се протегна и да го прекърша с пръсти. — Сякаш ще изчезна.

Стаята притихна, пространството между нас като че ли всмука всичко в себе си. Очите му се спряха върху устните ми и парещото чувство в гърдите ми се разля по цялото ми тяло. Откри всяко тъмно, скрито кътче и го възпламени.

Опитвах се да дишам, ала не успявах. Бях под вода, пленена в онова замръзнало езеро. И в мига, в който Фиск се раздвижи, то се строши и дишането ми отекна в ушите ми толкова силно, че всичките ми мисли се разбягаха като отстъпваща армия. Почувствах топлината му миг преди устните му да докоснат моите и замръзнах, опитвайки се да го почувствам. Онзи изгарящ, туптящ пулс под кожата ми.

Вдигнах бавно ръце и отворих очи, за да го погледна. Връхчетата на пръстите ми докоснаха очертанията на лицето му и той отдръпна устни от моите, поглеждайки ме така, сякаш не беше сигурен дали все още съм там.

Дъхът му ме докосна.

Някъде, където не знаех, че мога да чувствам.

Място, което не знаех, че съществува.

— Фиск.

Изрекох името му с глас, който не беше моят, и увисна между нас в мълчанието.

Той стисна устни.

— Какво?

Стоях на ръба на мисълта. Мисълта за Фиск, погребана жива дълбоко в ума ми. Погледнах над ръба й, взирайки се в мрака. Тя ме викаше. Крещеше името ми.

И аз скочих.

Открих устните му със своите, сега дъхът ми бе като вълни в буря — разбиваше се в мен и се опитваше да ме издърпа надолу. Вкопчих се в ризницата му, а ръцете му се притиснаха в мен, притегляйки ме напред. Плъзнах се по камъка, мъчейки се да дойда по-близо до него.

Гърчещата се кървяща дупка, зейнала в мен, се затвори.

Оставих го да я заличи. Да я накара да изчезне.

Устните му се спуснаха към ямката на врата ми и когато той спря, дишайки, така че гърдите му се повдигаха и спускаха до мен, тишината се завърна. Достатъчно дълго, та тя отново да изригне. Онази болка.

Рухнах върху него, товарът й бе толкова смазващ, че не можех да си поема дъх. Ръцете му се обвиха около мен и аз зарових лице в рамото му и заридах. Тъмен, свещен плач, изтръгнал се от мен. Фиск ме задържа да не се разпадна на късчета и те да се посипят около нас. А аз плаках, докато не бях в състояние да чувствам. Докато не бях в състояние да мисля.

Луната се издигна над опустошения ми дом и аз бях опустошена с него.