Адриен Йънг
Небе в дълбините (46)

Глава 46

Напрегнала мускулите си до краен предел, аз тичах все по-бързо, размахвайки ръце, докато се носехме през долината. Зад нас херите ни следваха в хаотична маса. Пред нас риките чакаха в Хюли.

Фиск и Ири чакаха.

Дишах равномерно, вперила очи към морето. Усещах миризмата му, носена от вятъра. Миризмата на дома. Тя се обвиваше около мен и ме тласкаше напред. Носеше ме.

Шумът от прииждащите хери се усили зад нас, мечът, висящ до бедрото ми, започваше да насинява крака ми. Ала аз тичах все по-бързо. Потърсих дълбоко в себе си и отново я открих. Онази Ийлин, която се беше хвърляла в бой и бе оцелявала повече пъти, отколкото можеше да преброи.

Изрових всеки спомен за битка и го оставих да се разиграе в ума ми. Ири до мен, с брадва във всяка ръка. Мюра, тичаща пред мен, с рев в гърлото. Напомних си коя бях — воин на аска, изгубила всичко. Момиче с огън в кръвта. Казах й да продължи да тича.

Те бяха бързи, настигаха ни. Опожарените покриви на Хюли изникнаха пред очите ни и над хълмовете отекна изсвирване. Аските свърнаха рязко надясно, към скалите, над които се рееха морски птици, носещи се по вятъра. Отметнах глава назад, опитвайки се да открия последните останки от силата си, за да ме отведе само още малко по-напред.

Не забавихме крачка. Носехме се към канарата, където синьото небе срещаше скалите в сурова линия, а водата се пенеше отдолу. Инерцията на продължилия цял час бяг ни носеше към нея. Докато членовете на клана ми изчезваха през ръба пред мен, забелязах глави, показващи се от местата си в селото. Стрелци. Първите стрели изсвистяха във въздуха, описвайки дъги високо над нас, когато с Мюра достигнахме канарата.

Брояхме крачките си, хвърляйки тежестта си напред, когато земята пред нас пропадна изведнъж. Приземих се на една страна, хързулвайки се с краката напред, а ръката ми се влачеше зад мен. Тялото ми се изпързаля по ронливите камъни, докато скалата под нас не свърши, и ето че падахме. Вятърът свистеше около мен и аз изпънах тялото си, стиснала меча до себе си, и си поех дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си, докато искрящото синьо море се приближаваше все повече.

Блъснах се силно във водата, около мен изригнаха пътеки от мехурчета, докато още и още тела падаха в морето, а после изскочих над повърхността, оглеждайки се за Мюра. Тя се носеше към брега, мъчейки се да плува с една ръка. Заритах с крака към нея, дробовете ми горяха, уморените ми мускули заплашваха да се схванат от студената вода.

Плувах напред, подмятана във всички посоки от течението. Мюра се изтегли върху скалите и се преви надве, докато още и още аски скачаха във водата от скалата над нас. Много скоро на тяхно място във въздуха щяха да полетят хери. Близо до селото кеят влизаше навътре във водата и аз обходих лицата с поглед, търсейки Фиск и Ири. Когато ги открих, очите им вече бяха върху мен. Стояха, готови да стрелят по херите във водата. Въздъхнах продължително, когато ги видях, а после си заповядах да овладея мислите си. Острият ръб на един камък ме одраска по гърба, докато се изкатервах на брега, където Мюра се опитваше да се изправи на крака.

— Мюра! — повиках я и тя рухна на колене, стиснала ръката си.

Погледна ме с пребледняло лице.

— Изкълчих я. Ръката ми.

Коленичих до нея, отмествайки щита настрани, и бръкнах под ризницата й, за да опипам костите на рамото й. Пръстите ми натиснаха кожата, докато не напипаха мекото вдлъбване в горната част на ръката й, и тя потръпна, простенвайки. Права беше. Рамото беше излязло от ставата. Извадих ножа си и срязах каишките на ризницата под ръката й. Нямаше време. Издърпах я над главата й и тя изкрещя, извила гръб в дъга.

Навсякъде около нас аски излизаха от водата и се отправяха към селото. Седнах на земята и застопорих петата на ботуша си в ребрата под ръката й, докато вълните се разбиваха около нас.

Улових китката й в двете си ръце и срещнах очите й, изчаквайки я да кимне. Тя си пое рязко дъх.

— Давай!

Бавно се наведох назад и дръпнах ръката й, при което от гърдите й се откъсна ръмжене. Държейки я здраво и сигурно, аз изчаках ставата да се плъзне на място и Мюра изохка и отвори рязко очи. Погледна над мен и очите й се разшириха.

— Ийлин!

Пуснах я и грабнах ножа си от пясъка. Една херя идваше към нас, разплисквайки водата, докато тичаше. Скочих от земята и се хвърлих насреща й, повличайки я под водата. Тя се съпротивляваше, докато ножът ми не се заби в корема й и водата почервеня от шурналата кръв. Тялото й беше отнесено от следващата вълна, а аз вдигнах очи и видях как от канарата падат още хери; от телата на някои от тях стърчаха стрели. Падаха във водата като камъни, махайки с ръце и крака.

Докато се върна на брега, Мюра вече се беше изправила. Без да губя нито миг, аз грабнах ножницата й от скалите и я нахлузих през главата й, закопчавайки я напряко през гърдите й, така че да крепи ръката й неподвижно. Пъхнах меча в другата й ръка и заедно се втурнахме към Хюли, докато още и още врагове падаха във водата.

Над главите ни прелетя нов рояк стрели, намирайки целта си зад нас, докато поемахме по гладката част на брега, която водеше към ритуалната къща. Очите ми отново се обърнаха към кея. Все още беше пълен с рики, но Фиск и Ири не се виждаха. Отправихме се към главния път, минаващ през селото, и онези хери, които не ни бяха последвали, скачайки от канарата, се спуснаха по хълма, точно както баща ми беше предвидил.

Разнесе се ново изсвирване и първата редица рики настъпиха към тях. Сблъскаха се на склона със силен грохот и двете с Мюра се втурнахме между изоставените къщи към празното място, където някога се издигаше ритуалната къща. Демоните херя щяха да дойдат. А ние щяхме да бъдем там, за да ги посрещнем.

Небето посивя от прииждащите облаци. Не откъсвах очи от Мюра — тичаше, притиснала десница до тялото си, с меч в лявата ръка; когато стигнахме до мястото си сред другите аски, тя се отпусна на пети, дишайки през болката.

Проправих си път между телата и отидох до нея.

— Добре ли си?

Тя кимна, стискайки зъби.

— Добре съм.

Погледнах назад към брега и заливчето, което знаех, че беше скрито зад скалата.

Когато отново се обърнах към Мюра, тя ме изгледа яростно, а очите й горяха като въглени.

— Да не си посмяла да го кажеш — излая.

Никога нямаше да ми прости, ако й кажех да се скрие. Знаех го, защото аз изпитвах същото. Никога не би се оттеглила. Особено ако аз все още се биех. Издърпах я за лявата ръка и й помогнах да застане до мен. Тя се изпъна и си пое дълбоко дъх, приготвяйки се за битката.

На брега воини рики се биеха с воини херя. Преплетени тела покриваха почти всеки сантиметър от земята, остриета хвърчаха над главите, писъци се издигаха над шума на вълните. Зърнах талата, завъртяла се с вдигната над главата брадва; години на битки личаха в движенията й. Наведе се над един паднал херя, дръпна главата му и като го стисна за косата, му преряза гърлото. Изправи се и изтръска кръвта от острието, оглеждайки се за следващия.

Останах на мястото си в очакване и когато над склона се зададоха нова група хери, ние се втурнахме към тях.

Тичайки рамо до рамо с Мюра, аз си набелязах първата цел. Русокос херя, върху чиито сребърни доспехи на гърдите се виждаха дълбоките следи от меч. Когато ме видя, той прикова очи в моите, променяйки посоката си, за да се сблъска с мен. Завтекох се право към него с ръмжене, а после се завъртях, размахвайки брадвата над главата си, та инерцията й да ме запрати настрани. Краката ми се повдигнаха от земята и аз свих ръце; острието намери хълбока му, а аз се приземих и се претърколих.

Ботуш се стовари в рамото ми и аз изкрещях. Видях го да лежи по гръб, разперил ръце, загледан в небето, докато покрай него притичваха крака. Приближих се и издърпах брадвата си от плътта му и кръвта шурна, отцеждайки светлината от очите му.

Мюра измъкна меча си от едно тяло наблизо, накуцвайки на една страна. Други двама воини идваха към нас. Взех щита от едно тяло на земята и се отпуснах на пети, вдигайки брадвата си. Зачаках първата жена да се приближи и приклекнах, поваляйки я. Тя прелетя над щита, а аз замахнах и забих брадвата си в гърба й.

Мюра беше на земята, затисната под другия херя, който беше на път да я прониже с меча си.

— Не!

Паника лумна в мен, сякаш земята се беше отворила под краката ми.

Прескочих жената, чиято кръв изтичаше на земята, и покрих Мюра с щита. Тя се сви под него, а аз се обърнах към херя. Мечът му се спусна между нас и аз вдигнах брадвата си, за да го посрещна. Той се стовари с такава сила, че брадвата се изплъзна от пръстите ми и падна на земята до крака ми.

Ножът в другата му ръка замахна към мен и аз понечих да се отдръпна, но острието потъна под ребрата ми. Вдигнах очи от кръвта, шурнала изпод ризницата ми, и като разперих ръце, го сграбчих през кръста, събаряйки го на земята. Затъркаляхме се, докато той не изпусна меча си. Когато се озовах по гръб, Мюра стоеше над нас с щита. Вдигна го и го стовари върху главата на мъжа с гърлен вик. Костите му изхрущяха под тежестта и тялото се отпусна безжизнено до мен, а аз изпълзях до брадвата си.

Воините, които още се държаха на крака, се бяха отправили към брега, където последната група от хери беше притисната до скалите, между селото и водата. Ние също поехме натам. Не обръщах внимание на болката в ребрата ми, кръвта течеше през тялото ми толкова забързано, че едва я усещах. Мюра се разправи с първия херя, изпречил се на пътя ни, аз се погрижих за следващия. Очите ми се отправиха към водата, покрита с тела, които се бутаха едно в друго в океан от кръв.

Аска. Херя. Висок, широкоплещест рики с тъмна коса, разпиляна от развързалия се възел.

Оглушителен вятър отвори бездна в гърдите ми и аз се втурнах във водата, сграбчих тялото и го обърнах. Не беше той.

Посегнах към друго.

И друго.

Сърцето спря да бие в гърдите ми, звукът на битката наоколо утихна. Не усещах мириса на кръвта, с която беше пропита ризницата ми. Търсех трескаво, обръщайки тяло след тяло във водата, докато от гърдите ми не се изтръгна хлип.

Мюра си запроправя път към мен.

— Не мога да го открия — избъбрих. Един херя изникна зад нея и аз избърсах лицето си, за да виждам по-ясно. — Наведи се!

Тя се подчини, а аз извадих ножа от колана си и го хвърлих. Острието потъна във врата му. Продължих да газя във водата, оставяйки го вкопчен в гърлото си.

— Ийлин!

Чух гласа му и всичко спря. Водата. Битката. Вятърът. Погледнах към брега, опитвайки се да го открия, но първо видях Ири. Описа дъга с брадвата си, стоварвайки я върху един херя на брега.

— Ийлин!

И тогава го съзрях. Фиск стоеше до ръба на водата и ме гледаше, а гърдите му се повдигаха и спускаха. Мечът висеше тежко до тялото му, искрящата алена кръв на херя капеше от острието. Очите му срещнаха моите и аз отпуснах меча си във водата. Тялото ми изведнъж стана немощно. Тежко. Облекчение отпусна всеки напрегнат, болезнен мускул. А после очите му се промениха. Устните му се отвориха, лицето му се разкриви. Познавах това изражение. Помнех го. От деня, когато видяхме Халвард, завързан за онзи кон с нос, от който течеше кръв.

Тежестта на нечие тяло се блъсна в мен и ме събори, мечът ми потъна на дъното. Бях под водата, слънчевите лъчи пробиваха облаците и оцветяваха червената вода, превръщайки я в розов воал около мен. Крака изникнаха до мен и две ръце се потопиха, сграбчиха ме за гърлото и стиснаха. Мехурчета изригнаха около мен, когато изкрещях. Мъжът беше размазан силует над повърхността, с разкривено лице и оголени зъби. Мятах се под тежестта му, ритах, мъчех се да намеря опора. Ала такава нямаше. Пясъкът и камъните се изплъзваха изпод мен, докато пръстите ми дращеха ръцете му. Усетих как силите ми отслабват.

Загърчих се, мъчейки се да се отскубна, ала този херя беше прекалено силен. Хватката му беше изключително здрава. А после спрях да се съпротивлявам и ръцете ми се издигнаха пред лицето ми, златните нишки на косата ми се разстлаха пред очите ми. Мислите бавно напуснаха ума ми, лицето ми се отпусна и аз зареях поглед в небето, покрай лицето на мъжа, докато студената морска вода нахлуваше в дробовете ми.

Сребърните му доспехи искряха на слънцето и ярката светлина се разшири и нарасна, докато не се превърна във всичко. Погълна ме.

Нещо ме разлюля във водата и хватката на херя се разхлаби, ръцете му ме пуснаха. Примигах бавно и той изчезна. Над мен остана единствено трепкащото небе. Надигнах се над водата и видях лицето му. Фиск. Силната му челюст се обтегна, докато викаше, впил поглед в очите ми. Не можех да го чуя.

А после водата изригна от мен, изригна солта, изгаряща гърдите и гърлото ми. Притегли ме към себе си и звуците се завърнаха. Водата, селото, воините. Той ме улови през кръста и ме повдигна, докато аз кашлях и се давех. Обвих ръце около врата му, вкопчвайки се в него толкова силно, че раната в ребрата ми пламна от болка.

Пусна ме и ръцете му се вдигнаха към лицето ми, обръщайки го първо на едната, а после на другата страна. Плъзнаха се надолу по ръцете ми, преглеждайки кожата ми. Огледа ме внимателно, докато не откри раната под ребрата ми. Простенах, когато подръпна кожата, за да провери колко е дълбока.

— Добре съм — казах задъхано, притегляйки го към себе си.

Той бръкна в раната и кръвта ми се разля между пръстите му.

— Добре си — повтори почти сякаш не на себе си.

Притиснах буза до неговата, мъчейки се да си поема дъх.

Другата му ръка ме повдигна и ние се отправихме към брега. Мюра вече идваше към нас, една рана на челото й кървеше обилно. Ири стоеше на скалите. И ето че се разнесе последното изсвирване. Онова, което известяваше края.

Погледнах към селото. Моето село.

То стоеше осакатено на брега. Безжизнени тела, осейваха пътеките и се носеха в морето около нас. Ала Хюли все още стоеше, пълно с аски и рики, които се държаха на крака.