Адриен Йънг
Небе в дълбините (47)

Глава 47

Държах тъмната, лъскава коса на Руна в ръцете си и я разресвах с пръсти. Тя седеше, загледана в огъня в къщата на Инге, и когато по бузата й бавно се търкулна една сълза, я избърса с ръба на полата си.

Минали бяха само пет седмици, откакто майка й беше загинала в битката при Хюли. Знаех какво е да изгубиш майка. Знаех и какво е отново да намериш такава. Погледнах към Инге, която седеше насреща ни и плетеше венец от ранни пролетни цветя за Руна.

Пътят от Хюли се беше оказал дълъг. Когато битката свърши, отидохме в лагера на херите, където бяха пленените аски и рики. Отведохме ранените рики обратно в планината, а онези, които не можеше да бъдат местени, останаха в Хюли под грижите на двете лечителки на аска, единствените, които бяха оцелели. Снеговете се бяха стопили седмица по-рано и Руна беше заявила, че не иска да чака, за да вдигнат сватбата.

Навих сложно оплетените плитки на върха на главата й и Инге постави венеца отгоре им — жълтите и белите цветчета се рееха над нея като пеперуди. Носеше роклята, в която се беше омъжила майка й — бледосиня вълна, поръбена със златна нишка. Изглеждаше като богиня, застанала на поляната на фона на снежната планина.

В очите й имаше огромна болка, но и също толкова голяма любов. Вдигна очи към Ири, докато двамата стояха изправени пред талата и изричаха свещените думи, а всички рики ги гледаха. Фиск стоеше до мен и се усмихваше; когато ме улови да го гледам, се притисна в мен и хълбокът му, допрян до моя, накара дългата ми пола да се люшне около глезените ми. Черната рокля, с която бях отишла на Адалгилди, покриваше почти всичките ми заздравяващи рани и белези, ала не можеше да ги изличи.

Последвахме сватбеното шествие до ритуалната къща и пирувахме, но този път баща ми и аз седяхме заедно със семейството на Инге. Ръката на Ири откри моята под масата и той се наведе, за да ме целуне леко зад ухото.

Спомних си как изглеждаше — легнал, с очи, вперени в небето, в деня, когато го изоставих в онзи ров в Аурвангер. Също смазаното момче, чиято кръв изтичаше в снега до брат ми. Зачудих се дали боговете бяха имали план тогава. Мислех за това почти всеки миг, откакто за първи път мина през ума ми, докато стоях в морето след битката в Хюли. Че ако Ири и Фиск не се бяха намерили на бойното поле в онзи ден преди пет години, той никога нямаше да си тръгне. Нямаше да бъде открит, нито обикнат от хора рики. Нямаше да стане един от тях и аз нямаше да го видя онази нощ. Нямаше да ме пленят, нито щях да бъда там, когато херите дойдоха. Аските никога нямаше да се обединят с враговете си. Щяхме да бъдем избити до крак или да оцеляваме в някакво подобие на онова, което някога беше животът ни.

И това не беше заради мен. Не бях специална. Ала Ири беше.

Гърлото ми се сви, докато гледах как държи малкото братче на Руна в ритуалната къща. Сега двамата с Руна носеха отговорността за нейните братя и сестри. И също както Инге беше станала майка на Ири, той щеше да им стане баща. Беше повече, отколкото сърцето ми можеше да побере. То все още търсеше дом в мен, там, където преди бе имало единствено омраза към племето рики.

А сега сърцето ми им принадлежеше. По толкова много начини.

* * *

Водата във фиорда беше искрящо синя, сякаш знаеше, че се прибираме у дома. Ала образът на алените води по време на битката все още беше отпечатан в ума ми.

С Инге държахме вратата от двете страни, докато Фиск я наместваше на пантите й.

Когато й казахме, че Фиск ще дойде с мен в Хюли, тя се засмя и отвърна, че го е знаела много преди нас. Ала усмивката й беше печална и самотна. Минали бяха месеци, преди да се съгласи да дойде да живее при нас във фиорда, заедно с Халвард. Аските от останалите села се бяха прибрали у дома, оставяйки Хюли опустяло и без лечител. Преди следващата зима да се спусне над планината на Тора, един рики в Хюли се превърна в трима.

Инге беше гледала как къщата й става по-малка, когато ние се отправихме на път. Поехме надолу по планината и аз усещах, че отношенията между Ири и мен все още не бяха напълно възстановени. Може би щеше да ни отнеме цял живот, докато разберем какво се беше случило. Ала може би сега имахме време.

Построихме къщата си в южния край на селото, с изглед към морето, на място, където някога се бе издигал дом. Черните очертания все още личаха там, където той беше изгорял до основи. Помнех обитателите му. Възрастен мъж, на име Ивандър, и сина му. Но тях вече ги нямаше, душите им бяха в Солбьорг, заедно със съпругата на Ивандър, починала преди години.

Мюра зае мястото ми у дома при баща ми. По някакъв начин тя открай време принадлежеше там. Баща ми стоеше назад и ни гледаше как работим. Раната на крака му от битката бавно заздравяваше, той се подпираше на бастун и вероятно щеше да бъде така до края на живота му. Сега това не ме плашеше така, както би го направило преди зимата, защото не ни очакваше боен сезон. Никога вече.

Почти всички хери, дошли в долината, бяха избити в Хюли. Малцината, които бяха успели да избягат, бяхме преследвали и довършили. Окачихме костите им по дърветата на скалите, ала аз все още ги сънувах в гората. В морето. Ако бяха останали още от тях, на който и бог да служеха, той ги беше прибрал обратно в сенките.

Тази вечер седях на скалата над морето и гледах как слънцето залязва, полюшвайки крака във вятъра, който довяваше мирис на сол и риба откъм водата. Образът на тела, носени от течението, пробяга през ума ми, но аз го потиснах. Затворих очи, за да си представя някогашния Хюли. Малко селище на аска, сгушено във фиорда, което беше дом на хората на Сигр и ги изпращаше навън, когато дойдеше бойният сезон.

Ето как беше. Неща, принадлежащи там, където не принадлежаха. Като две нощни небеса върху замръзнало езеро. Едно, което гледаше отгоре, и друго, което гледаше от дълбините. Завъртях ръка, проследявайки белега, който минаваше през дланта ми. Обещанието, което талата ми беше дала и което беше удържала.

Вратата се отвори и аз почувствах топлината на Фиск до гърба си, когато той седна зад мен, с крака от двете ми страни и ръце, обвити около кръста ми. Притегли ме към себе си в угасващата светлина и зарови лице в шията ми, вдъхвайки мириса ми.

Гледахме как Халвард тича по брега под нас, викайки и хвърляйки камъчета заедно с останалите деца.

Деца на аска.

— Ще бъде различно — каза Фиск. — За него ще бъде различно.

Халвард нямаше да порасне, готвейки се за бойния сезон. Нямаше да порасне, мразейки аските. Сега той живееше сред тях. Щеше да бъде силен по различни причини.

Все още можех да видя младата Ийлин, застанала на плажа с лице към вятъра, тя държеше меч в едната си ръка и брадва в другата. Не я бях изгубила. Не я бях погребала. Просто я бях оставила да се превърне в нещо ново. През целия си живот бях завиждала на Ири за откритото му сърце, а сега и моето беше такова.

Бях същата. Но бях и различна.

Отново затворих очи и отпуснах глава върху рамото на Фиск, преплитайки пръсти с неговите. Където онези, които бяхме някога, и онези, които бяхме сега, ставаха едно.

Където бяхме и двете.