Адриен Йънг
Небе в дълбините (17)

Глава 17

Инге излезе преди зазоряване, за да набере чесън и салвия в гората, оставяйки ме да приготвя закуска за останалите. Халвард настоя да помогне, събуждайки се малко след мен и правейки невъзможно намерението ми да претърся къщата за оръжия.

— Ще ми покажеш ли как? — Стоеше близо до мен, протягайки ми огнивото.

Погледнах към него, а после към купата с къпини върху един долап.

Той проследи погледа ми и се разсмя, когато осъзна какво искам. Донесе купата и я сложи пред мен.

— Моля те?

Взех една къпина и я лапнах.

— Ето така. — Натрупах подпалките на купчина до ръба на огнището.

Той се беше покатерил върху камъка до мен и гледаше внимателно.

— Никога досега не съм срещал аска.

Взех огнивото в ръка.

— Ири казва, че живееш край фиорда.

Огнивото ми се изплъзна и аз одрасках кокалчетата си в камъка.

Той го вдигна от пода и ми го подаде.

— Никога не съм виждал морето.

Ударих отново и този път изскочи искра. Халвард заслони подпалките с шепи, за да ги предпази от студения въздух. След като се разгоряха, ги вдигна и ги премести до купчинката дърва, а аз се залових с котлето. Хапвах къпини, докато той се упражняваше с огнивото.

— Баща ми каза, че аските окачват мидени черупки по къщите си.

Престанах да разбърквам и го погледнах.

— Защо го правят?

На третия път подпалките уловиха пламъка и той ме погледна, доволен от себе си. Покатери се върху масата и седна отгоре й с кръстосани крака, гледайки ме как разбърквам яденето.

Взирах се в котлето.

— Улавят вятъра и така се ражда музика.

Очите му заблестяха, сякаш се опитваше да си го представи.

Отвън долетя звън на оръжия — Ири и Фиск се упражняваха, докато слънцето изгряваше. Сумтенето и тежкото им дишане достигаше до нас през отворения прозорец.

Ако си бях вкъщи, с Мюра щяхме да правим същото, поддържайки силата и уменията си до следващия боен сезон или всяка друга опасност, която би могла да заплаши Хюли. Прекарвахме сутрините на рибарските лодки, следобедите — тренирайки по склоновете на хълмовете. Докато снеговете започнеха да се топят и успеех да се махна от Фела, вероятно щях да съм прекалено слаба дори за да вдигна меча си. Открай време бях опитен воин, макар и да бях по-дребна от мнозина воини на аските. Когато се върнех във фиорда, щях да бъда принудена да започна отначало.

Когато си влезе, Ири беше сам. Дойде до огъня и се залови да помогне с готвенето, обръщайки зърното върху камъка. Гледаше как с Халвард си говорим, усмихвайки се с крайчеца на устата си.

— Всички аски ли изглеждат като теб и Ири? — Халвард местеше поглед между нас.

Аз обърнах гръб на Ири.

— Някои. Всички сме различни, като риките.

— Тогава как различавате вашите хора от нашите, когато се биете?

— Понякога е невъзможно. — Стрелнах с поглед Ири, надявайки се да разбере какво имам предвид.

И той разбра. Погледна ме, а лицето му се вкамени.

— Бойното облекло на аските е червена кожа с бронз. Риките използват кафява кожа и желязо — отвърна.

Халвард се смъкна от масата и взе лъжицата от мен, за да разбърка рибата, която се готвеше в котлето, което висеше над огъня.

— Обещавам да не те убия, ако някога те видя в битка.

Той престана да разбърква и вдигна очи към мен.

Зяпнах го, неспособна да скрия усмивката, плъзнала по устните ми. Опитах се да си го представя на бойното поле, а после се зачудих колко дълго щеше да живее. След пет години щеше да бъде достатъчно голям за бойния сезон. Ала у него имаше нещо меко. Нещо, което нямаше да помогне особено в битка. Зачудих се какво ли бих сторила, ако го видех там, от другата страна.

Усмивката се стопи от лицето ми и аз преглътнах.

Подредих купичките върху масата, след което взех моята и се настаних на стола в ъгъла. Ири взе четвъртата купичка и я изсипа обратно в тенджерата.

— Фиск не е тук.

— Къде отиде? — Халвард изглеждаше разочарован.

Ири се наведе над купичката си и загреба препълнена лъжица.

— Проверява мрежите.

Пръстите ми се свиха около лъжицата, сърцето ми прескочи един удар. Ако Фиск проверяваше мрежи, значи, наблизо имаше река. А реките се спускат по склоновете на планината. Надолу, към долината и морето. Ако успеех да намеря реката, щях да намеря и дома си.

Инге прекрачи прага и остави голяма щайга на пода, преди отново да излезе навън.

— Ири, помогни на Керлинг да влезе.

Той се изправи и излезе навън, отивайки при мъж с дълга руса брада, който стоеше до бременна жена на пътеката. Осъзнах, че това трябва да беше жената, за която бяха говорили, Гюда. Ръката му беше преметната около рамото й, а тя се притискаше в него, помагайки му да запази равновесие. Ири ги пресрещна на пътеката, улови другата му ръка и те закуцукаха бавно към вратата.

— Хубаво е, че си излязъл!

Инге се усмихна, отдръпвайки се настрани, така че Ири и Керлинг да могат да влязат.

Керлинг не вдигаше очи от пода, лицето му беше разкривено от болка, пот оросяваше челото му. Единият му крачол беше завит над коляното — долната част на крака му липсваше. Вероятно брадва или падане, смазало костите. Възможно бе дори да е било инфекция.

Жената прекрачи прага и застана зад Керлинг. Сложи ръце на раменете му, но той се отърси от нея и седна на пейката, подпирайки ампутирания си крак отгоре й. Инге седна до него и бавно разви крачола, разкривайки зачервена, подута кожа, набръчкана от редици зигзагообразни шевове.

— Компрес, Ири.

Тя се наведе по-ниско, за да разгледа раната, докато Ири се залови за работа, сваляйки чайника от огъня и отваряйки голяма дървена кутия с билки от полицата.

— Как се чувстваш? — Инге вдигна поглед към лицето на Керлинг.

Той срещна очите й, стиснал двете страни на крака си с юмруци.

— Като половин мъж.

Инге погледна към Гюда, която беше свела глава към пода.

— Не знам как преживя такава рана. Тора те е удостоила с благоволението си.

Керлинг се взираше в огъня.

— Или ме е проклела.

Ири вдигна парчето плат от купата с димяща вода и погледна към Керлинг. Застанала до него, Гюда се взираше в мен. Яростните й очи бяха пълни със сълзи, зъбите й бяха стиснати. Взех парчетата плат за компреси и се залових да ги сгъвам едно по едно, трупайки ги в скута си, а погледът на Гюда все така ме изгаряше.

Ири превърза крака на Керлинг с чиста превръзка и му помогна да излезе. Когато двамата бяха навън, Инге сложи ръка върху корема на Гюда, натискайки го леко.

— Не остана много.

Гюда не отговори, ала лицето й посърна, крайчетата на устните й се извиха надолу.

— Ще бъда с теб. Няма от какво да се страхуваш. — Инге се усмихна.

Ала това не беше вярно и ако аз го знаех, Гюда също го знаеше. Вероятността една жена да умре при раждане бе толкова голяма, колкото и да умре в битка. А Гюда изглеждаше така, сякаш беше виждала битки.

— Той вече не иска бебето — прошепна.

Инге въздъхна.

— Защо мислиш така?

Гюда сложи ръце върху долната част на корема си.

— Вече не иска нищо.

Инге погледна навън, където Керлинг и Ири вървяха към къщата от другата страна на пътеката. Преди да успее да каже каквото и да било, Гюда се обърна и ги последва.

Инге застана на прага, загледана след нея. Напрежението в очите й стигаше до тънката линия на устата й. Пръстите й бяха сплетени. Виждала го бях да се случва и в Хюли. Инге вероятно също го беше виждала.

Тя се прокашля.

— Някога мачкала ли си чесън?

Нави ръкавите на роклята си и затвори вратата.

— Понякога — отвърнах. — За готвене.

Тя свали цяла щайга, пълна с малки бели луковици, от една полица на стената, а след това постави голям каменен хаван и чукало на масата пред мен.

— Ще ги обелим и счукаме. След това ще ги изсипем в шишета. — Тя постави голям железен нож на масата и ръката ми потръпна. — Ти бели, аз ще ги мачкам. — Тя се поусмихна. Беше достатъчно умна, за да не ми даде нож. — На колко години си, Ийлин?

Опитах се да разчета изражението й, ала тя не вдигаше очи от работата си. За първи път изричаше името ми. Не ми хареса.

— На седемнайсет.

— Имаш ли семейство в Хюли? Оттам си, нали? Хюли?

Кимнах, гледайки я изпитателно. Как бе научила откъде съм? Знаех, че Ири не й беше казал.

— Само баща ми.

Тя помълча в продължение на няколко минути и когато острата, парлива миризма на чесън започна да изпълва къщата, отиде да отвори вратата, за да влезе чист въздух.

— Знаеше ли, че Ири е аска? — попита, когато се върна и отново седна.

Взех шепа скилидки и ги сложих в хаванчето, опитвайки се да чуя онова, което не казваше. Онова, което бе внимателно заровено под думите й.

— Двамата с Фиск едва не се убиха един друг преди пет години.

Вдигнах рязко очи.

— Беше последният боен сезон. Биели се и паднали в един дълбок ров.

Аз преглътнах, примигвайки.

— Фиск си счупил крак и ръка, а Ири получил дълбока рана в ребрата от меча на Фиск. Съпругът ми цели два дни търсил Фиск, докато не го намерил. Решил, че е мъртъв. — Тя си пое дълбоко дъх. — Искал обаче да прибере тялото му. Така че се спуснал по стената на рова и когато стигнал до него, видял, че все още е жив. — Очите й се вдигнаха към моите. — Както и момчето, с което се биел. Било на крачка от смъртта. Фиск отказал да остави Ири там. Умолявал баща си да спаси живота му. — Тя избърса сълза от крайчеца на окото си. — Ири беше толкова тежко ранен, че никой не вярваше, че ще оживее.

Опитах се да прогоня паренето, събиращо се в очите ми.

— Как го спасихте?

Инге остави ножа на масата и ме погледна.

— Когато го донесоха, раната му беше толкова дълбока, че органите му се показваха навън. Сигурна бях, че ще умре. Но той не умря. Незнайно как, кожата и мускулите му бяха срязани, ала органите и артериите му бяха останали невредими. Заших го и отне доста време, но той се оправи. И докато той оздравяваше, Фиск също се възстановяваше.

— Защо не е дюр? — попитах.

Острата дума сякаш преряза въздуха.

Тя отново замълча.

— Щеше да стане. Ала беше толкова тежко ранен, че трябваше да го задържим тук, у дома си, и да се грижим за него ден и нощ. Не съм сигурна как се случи, но той стана част от семейството. Обичта на Фиск към Ири се превърна в наша обич.

Очите й отново блестяха.

— Значи, сега Ири е рики?

Тя кимна.

— Да. Ири остави своето минало зад себе си. Нужно беше известно време, но риките го приеха. Понякога боговете са странни.

Аз присвих очи насреща й.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че понякога те създават семействата по странен начин. — Тя се изправи, за да вземе още чесън от щайгата. — Фюртра — добави тихичко.

— Фюртра е кръвна връзка. Те не са братя — поправих я.

— Това е мунстронд фюртра. Сал фюртра е връзка между душите.

Аз я зяпнах.

— Връзка, която се ражда, когато една душа е разбита. Връзка, която се изгражда в страдание, загуба и сърдечна болка. Свързва ги нещо по-дълбоко, отколкото можем да видим. И това направи Ири един от семейството ни.

Престанах да се опитвам да сдържам сълзите си, напиращи да се излеят. Защото знаех точно за какво говори. Именно това имах с Мюра. Връзка, родена от сълзи.

Ири и Инге нямаха обща кръв, ала Ири гледаше Инге така, сякаш му беше майка. Тя го чувстваше като свой син. И не беше нужно да питам как бе успяла да го обикне. Ири имаше чисто сърце така, както аз никога не бях имала. И беше смел. Не се боеше да обича и да се отдаде. Открай време привличаше хората към себе си и аз се гордеех да му бъда сестра. По същите причини, поради които го обичаше и Инге.

На вратата падна сянка и когато вдигнах очи, видях Руна да пристъпва в къщата, вдигнала наметката над главата си. Погледна ме някак предпазливо и остави наръч дърва върху масата. Начаса го разпознах — свещено дърво. Ръцете ми застинаха върху чукалото, преди отново да сведа очи към чесъна, спомнила си начина, по който докосваше Ири по време на Адалгилди. Начина, по който го гледаше в лицето, с порозовели бузи и топли очи.

Взе кошница със салвия от масата и изми клонките в купа с вода. След това ги подсуши внимателно с кърпа, навърза ги на китки и ги окачи на стената до огъня.

— За какво е всичко това? — попитах аз.

— За лечение — отвърна Руна. — Чесънът помага при болести, рани… такива неща. Салвията се използва за кожа, зъби, стомах…

— Ами тези? — кимнах аз към наръч малинови клонки; плодовете ги нямаше.

— Те са за Гюда. Ще ги използваме, когато се роди бебето. — Тя пристегна връвта около още една връзка салвия и я закачи. — Имате ли лечител в Хюли?

Кимнах, без да срещам погледа й.

— От четири години се уча при Инге.

— Вече няма нужда от мен. — Инге се усмихна с гордост.

Руна се изчерви и се извърна към огъня, а аз посегнах предпазливо, за да взема парченце от свещеното дърво.

— Ще ни трябват още буркани — въздъхна Инге.

Отпуснах ръка в скута си.

— Ей сега се връщам.

Отново се залових с чесъна, все така придържайки ръката си близо до тялото, за да не се налага да използвам ставата.

— Значи, ти и Ири сте…

Не бях сигурна каква дума да използвам.

— Да.

В гласа й обаче нямаше и следа от приветливост. Беше готова да се защитава.

— Той затова ли…

— Може би е било част от причината. Не знам.

Облегнах се на масата и я погледнах.

— Тогава защо не сте женени?

— Ще го направим. Баща ми искаше да изчака, докато Ири се върне от Аурвангер. — Гласът й се промени, стана по-мек. — Щеше да ти каже.

Отново се залових за работа. Не исках да знам какво възнамеряваше да стори Ири. Беше си тръгнал. Създал си бе ново семейство и вече не ми дължеше нищо.