Адриен Йънг
Небе в дълбините (44)

Глава 44

Ири държеше Инге в прегръдките си, гледайки ме през рамото й. Не беше нужно да ме пита, защото знаех какво си мисли. Щяхме да се погрижим Руна да стигне в безопасност до Аурвангер, докато той отиде заедно с баща ми при аските.

Пусна Инге, но не посегна към мен. Не беше нужно да го казва. Че съжалява. Аз — също. Оставих баща ми да ме прегърне. Сбогувах се с него, докато Мюра стоеше назад и говореше с Фиск. Той се извисяваше над нея, но тя стоеше сигурно, срещайки погледа му със свирепо изражение, което познавах много добре. Такава беше Мюра. Дребничка, ала свирепа. Виждала я бях да побеждава два пъти по-едри от нея мъже. Можеше да го убие през онази нощ на път към Фела, така както и той би могъл.

Приближи се до мен, навела очи, пъхнала пръсти в колана си. Вдигнах ръка, за да стисна дясното й рамо, и тя стори същото.

— Съжалявам — каза, докосвайки синината на лицето ми, където ме беше ударила.

Не й простих, защото не беше нужно. Разбирах Мюра. Познавах страха всичко да ти бъде отнето и последното, което обичаш — застрашено. Ние бяхме воини. И тя беше готова да се бори за мен така, както аз бях готова да се боря за нея. Нищо никога нямаше да промени това.

Едва когато те поеха надолу по затрупания със сняг склон, си дадох сметка какво бях направила. Прекарала бях всеки миг от живота си във Фела, мъчейки се да се върна при тях, а сега ги оставях да си отидат без мен. Ако имаше последен шанс, това беше той. Ала краката ми останаха, стъпили твърдо на мястото си.

— Два дни — опита се Фиск да успокои безпокойството, което виждаше да се надига в мен.

— Какво ти каза тя? — попитах го, докато гледах Мюра да изчезва над хълма.

— Че ще ме убие, ако ти се случи нещо. — Той се засмя. — Вярвам й.

В мига, в който те се изгубиха от поглед, ние се заехме за работа. Слушах как Фиск и Инге разговарят. За планове. За провизии. За пътуването до Аурвангер. Опитвах се да пренебрегна чувството, че сърцето ми слиза надолу по планината, и оставих гласа му да ме облее и да докосне онова място в мен, което все още беше меко. Потреперих, спомняйки си ръцете му върху себе си. Вкусът на устата му върху моята. Не можех да разкъсам връзката между нас. И не исках.

Подготвихме всичко, от което Инге и Руна се нуждаеха, за да лекуват ранените. Проверихме оръжията и сбруите на конете, напълнихме дисагите и увихме самуни хляб. Когато събрахме всичко, отидохме у Руна и помогнахме на семейството й. Майка й отиваше в битка за първи път от двайсет години насам. Извади ножницата си от покрит с прах сандък в сенките на къщата им, докато аз седях отвън и кърпех дупката в кожената й ризница. Гледах как останалите товарят конете и за първи път се чувствах наистина невидима между тях. Сякаш бяха забравили за мен.

На следващата сутрин поехме в дълга редица по пътеката, спускаща се от планината. Аз вървях до коня на Инге с Халвард, а Фиск обръщаше поглед към нас от мястото, където яздеше начело заедно с Видр и Фрейдис. Инге ги гледаше с крайчеца на окото си. Забелязала я бях да го прави след нападението, когато Видр и талата изведнъж започнаха да обръщат повече внимание на Фиск. На мен също не ми харесваше. Не ми харесваше и какво би могло да означава това в битка.

Лагерувахме в гората, скупчени около малките огньове, за да се топлим, а Фиск отиде на разузнаване с един от съгледваческите отряди, предвождани от Латам. Херите не си бяха тръгнали — все още бяха в северната долина в подножието на планината. Светлината на огньовете им показваше колко голям беше лагерът им и аз се радвах, че не можех да видя броя им. Не исках да знам колко врагове щяха да ни очакват, когато излезехме на бойното поле. Исках да се бия така, както го бях правила винаги. Без да мисля какви са шансовете ни.

С Инге и Халвард заспахме един до друг на земята, но аз се събудих през нощта, когато Фиск се пъхна под одеялото ми в мрака. Зарови лице в косата ми, а ръцете му се обвиха около мен. Спах дълбоко, докато на зазоряване той се откъсна от мен, за да отиде да се срещне с Видр и останалите. Целуна ме по челото и аз се заслушах в тихите му стъпки, докато се отдалечаваше между дърветата.

Обърнах се на другата страна и видях Инге, увита в меча кожа, с лице към мен. Полуотворените й очи ме гледаха над спящия Халвард и сърцето ми се сви. Зачаках по лицето й да се изпише страх или разочарование, ала това не стана. Вместо това ръката й се протегна към мен. Когато я поех, тя повдигна мечата кожа и ме притегли по-близо до Халвард, подпъхвайки я от другата страна. Усмихна ми се, преди отново да заспи, и аз загледах как двамата дишат спокойно, докато не дойде време да ставаме, за да поемем на път. Халвард се протегна и стъпалата му намериха моите под завивките.

Заобиколихме езерото, защото бяхме твърде много. Не изпусках Руна от поглед, държейки се близо до нея, докато вървяхме през цялата втора нощ. Когато свихме зад последния завой на планината, видяхме аските в източната долина. Изглеждаха толкова малко в сравнение с лагера на демоните херя.

Това бяха последните от нас. Последните от клана ми.

Фиск спря до мен на ръба на скалата и погледна надолу към тях. Дълго стояхме там в мълчание, докато риките минаваха покрай нас, брулени от поривите на вятъра. Ревът му отекваше в ушите ми.

— За какво мислиш?

Той улови ръката ми.

— Мисля си за това, че не искам да се бия повече.

Пръстите му стиснаха моите по-силно. Изглеждаше толкова глупаво сега всичкото воюване. Всичката смърт и загуба, и скръб. Враждата между клановете ни бе нищо в сянката на съкрушителната болка, която ни беше сполетяла.

— Какво ще правиш? — попита той, гласът му беше нисък. — След това.

Погледнах го, ала очите му си останаха приковани в лагера.

— Баща ми и Мюра са в Хюли.

Това бе единственият отговор, който можех да му дам. Опитах се да си представя как се прибирам у дома и го оставям във Фела. Нямаше обаче смисъл да се мъча да си представя онова, което може би никога нямаше да се случи. И двамата можехме да загинем в предстоящата битка.

Устните му се разтвориха, сякаш се канеше да каже нещо, но той не го направи. Вместо това ръката му се обви около раменете ми, притегляйки ме по-близо.

Слънцето залязваше, докато стигнем долината; риките се разположиха на лагер от другата страна на реката. Водачите на селищата се съгласиха, че да държим клановете разделени, бе най-добрият ни шанс да избегнем усложнения. Аските стояха в редица от другата страна на реката и ни гледаха. Ала този път не за да се хвърлят в битка.

Прекосих реката и поех между палатките, търсейки баща ми и Ири. Хаген посочи палатката за срещи и аз ги намерих, седнали около огъня заедно с Еспен. Ири се изправи и дойде да ме посрещне. Да го видя сред тях, облечен в доспехите на воин рики, беше странно, непривично. Ала именно така щеше да изглежда в битка. Аска и рики заедно.

— Руна?

— С Инге е. — Аз кимнах. — Къде е Мюра?

— Помага на Калда да се приготви да се погрижат за ранените — каза и посочи към палатката на лечителката, където сенки се движеха на светлината от огъня.

— Видр иска да се срещнем утре сутринта. Тази вечер ще се разположат на лагер и ще наблюдават покрайнините на долината, за да са сигурни, че херите няма да научат, че сме тук.

— Няма да имаме много време. Може би ден, преди да сме принудени да нападнем — обади се Еспен зад мен.

Баща ми кимна.

— Съгласен съм.

Слънцето потъна зад хоризонта, докато с Ири отивахме към реката. Открихме плитчините и когато аз спрях, той се обърна, за да ме изчака.

— Тази нощ ще остана тук.

В лагера на племето рики от другата страна на реката започваха да грейват огньове. Стояхме рамо до рамо, загледани в тях.

— Ще кажа на Фиск.

Дълбокият му глас беше нежен. Предпазлив.

Опитах се да разчета изражението върху лицето му, но той правеше същото с мен.

— Не знам какво да сторя.

Вече бях взела решение, но не знаех дали кланът ми можеше да го приеме.

— Напротив, знаеш.

— Не мога да изоставя аските — прошепнах. — Не и сега.

— Може би няма да се наложи.

Ала да живее сред аски така, както Ири живееше сред рики, бе нещо, което никога не бих поискала от Фиск.

Стоях до реката и гледах как Ири я пресича, докато наоколо се спускаше нощта. Очите ми се плъзнаха по другия бряг и откриха Фиск. Силует, застанал на брега от другата страна на реката. Гледаше към нашия лагер и аз се зачудих дали може да ме види в мрака. Дали усеща, че го гледам.

— Ийлин.

Гласът на баща ми ме откри и след един последен поглед към Фиск аз отидох при него и влязох в палатката, където двамата с Мюра ме чакаха. Косата й беше разпусната и й стигаше до хълбоците. Изглеждаше така, както когато бяхме малки. Приседнах на едно столче, а тя наклони лицето ми на една страна и прокара внимателно острието на ножа си по ниско остриганата част на черепа ми, под дългата коса от дясната половина на главата ми. Когато приключи, аз вдигнах ръка и прокарах пръсти по кожата.

— Какво се случи във Фела? — Тя избърса ножа в панталона си. — Преди да дойдеш в Хюли?

Очите ми се стрелнаха към баща ми, ала той се беше навел над меча си и го наточваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Отдала си сърцето си на онзи рики.

Нищо в тона й не издаваше какво мисли.

Нямах намерение да го отрека. Мюра ме познаваше така добре, както и баща ми. Той обаче беше достатъчно мъдър да не задава въпрос, чийто отговор не искаше да научи.

— Не би могла да разбереш — прошепнах.

И стиснах очи, спомняйки си как Ири ми казва съвсем същото.

Тя прибра ножа в канията си и ме погледна.

— Не е нужно да разбирам. — Протегна ми ръка и аз я улових. — Жива си и си с нас. Това е единственото, което има значение.

Те се отпуснаха на колене и аз си намерих място до тях, изваждайки идола на майка ми от ризницата ми. До мен Мюра държеше идолите на цялото си семейство в двете си ръце. Майка й, баща й, сестра й и брат й. Виждах лицата им в мислите си и вина, корава и солидна, заседна в гърлото ми, задушавайки ме.

Изпуснах дъха си, стоплена от познатия звук на молитвите. Прошепнатите им думи изпълниха палатката и аз ги слушах мълчаливо. Затворих очи, притискайки идола до сърцето си, ала не заплаках. Несигурността си беше отишла сега, когато бях близо до тях и знаех, че Ири и Фиск са от другата страна на реката и в безопасност. Инге, Халвард и Руна — също.

Докоснах лицето на идола на майка ми. Долепих устни до него и изрекох същите молитви към Сигр, с които се молех от деня, в който тя умря.

А после направих нещо, което не бях правила през целия си живот.

Изрекох молитва към Тора.