Адриен Йънг
Небе в дълбините (6)

Глава 6

Подръпнах с покритите си с мехури пръсти въжетата, с които ръцете и краката ми бяха завързани за каруцата, опитвайки се да остана неподвижна на дясната си страна, докато се клатушкахме и подскачахме по неравната земя. Стрелата все още беше забита между костите ми, болката беше толкова дълбока, че я усещах как се разпростира из цялото ми тяло.

Ири яздеше отзад, наблюдавайки ме, и аз отказах да се опитвам да разчета изражението му, съсредоточавайки и последното зрънце сила, която ми беше останала, върху това да не мърдам. Когато се спусна мрак и каруцата спря, гледах изпод полуспуснати клепачи как пламват огньове. Заспах, преди лагерът да утихне.

Утрото настъпи сякаш само един хриплив дъх по-късно. Преглътнах с усилие и заслушах как воините на рики се събуждат, гасят огньовете и подготвят конете си, за да продължат. Стиснах зъби толкова силно, че ми се стори, че ще се счупят, когато отново поехме напред, и пъхнах ръце и крака между ритлите на каруцата, за да остана неподвижна.

Изпепеляващата горещина в рамото изпращаше болка чак до ушите ми, имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Единственото, което болеше повече от агонията на стрелата, беше знанието, че Ири беше предател. Че е бил жив. През цялото това време.

Часовете отминаваха за мен между сън и будно състояние, докато вече не бях сигурна дали съм жива, или мъртва. Каруцата отново тръгна по-бавно и хрущенето на копита върху замръзнала земя измести трополенето на камъни. Свих се на кълбо, когато поехме нагоре, мъчейки се да не изпищя, докато цялата ми тежест сякаш се събираше в краката ми.

Не спряхме, докато въздухът не стана студен под залязващото слънце и мирисът на сняг не срещна мириса на огън. Разнесоха се радостни викове. Приглушен плач. Воини, прибиращи се у дома за зимата при очакващите ги съпруги, съпрузи и деца. Познавах тези звуци. В ума си виждах фиорда. Изгледа към него, разкриващ се от хребета. Синьо и зелено, извисяващи се над водата и изчезващи в мъгливото небе. Черният каменист бряг с избелели парчета дърво, изхвърлени от морето. Членовете на клана ми вероятно вече бяха там, греещи се на огньовете в дървените си къщи. Сгушени в леглата си с пълни кореми.

Баща ми. Мюра.

Болеше почти толкова, колкото стрелата, забита в плътта ми.

Воините на рики ме оставиха да лежа в каруцата, докато през мъглата на обърканите ми мисли проникнаха гласове и тя отново бе раздрусана. Аз потръпнах.

— Къде да я сложа? — разнесе се хриплив глас от мрака до мен.

Още някой се качи в колата и аз потръпнах от болката, разляла се по гърба ми от движението.

— Аз ще се погрижа.

Разрязаха въжетата ми и две ръце ме дръпнаха за краката, плъзвайки ме към края на каруцата. Докато ме повдигаха, стрелата се закачи за нещо и аз простенах. Вътрешностите ми се разбунтуваха като яростно море и когато отворих очи, видях лицето на Ири над себе си. Примигах, опитвайки се да го видя по-ясно, ала очите ми се обърнаха назад в главата ми.

Когато отново ги отворих, бях на земята. Вътре. Пламъкът на огън огряваше тъмната стая наоколо. Плевня. Или хранилище.

Мазолеста ръка докосна лицето ми.

— Тя гори.

— Вероятно има инфекция — каза друг глас. — Сложи я на масата.

Ръцете ме вдигнаха и стаята се завъртя около мен.

Студеният нощен въздух опари кожата ми, докато сваляха ризницата ми, и аз заритах, посягайки към ножа си, ала коланът ми беше празен.

— Спри.

Лицето на Ири отново изплува пред очите ми.

Вкопчих се в него, пръстите ми се впиха в кожената му ризница.

— Извади я — изскимтях, докато в ъглите на очите ми се събираха горещи сълзи.

— Ще я извадим.

Той отново се изгуби от погледа ми.

Друга сянка пристъпи пред мен и две ръце докоснаха внимателно стрелата.

— Би трябвало да изчакаме Руна.

— Тя е при ранените от Аурвангер. Просто я извади.

Дълбокият глас на брат ми беше прекалено силен в главата ми. Пръстите му стиснаха ръката ми и аз я издърпах, ругаейки. Исках да извади стрелата, но от мисълта да се опита да ме утеши ми се повдигаше.

Фигурата пред мен се раздвижи и светлината на огъня огря лицето му. Фиск.

Дръпнах се назад.

— Махни се от мен!

Ръката му запуши устата ми и аз го стиснах за гърлото, притискайки трахеята му между пръстите си. Той блъсна ръката ми настрани.

— Не ме докосвай — просъсках, гърчейки се върху масата.

— Той ще извади стрелата, Ийлин. Тихо.

Ири беше зад мен и късаше парче плат на ивици.

— Той я заби в тялото ми! — приковах очи във Фиск; ярост кипеше в тялото ми, сърцето ми се блъскаше в гърдите така, сякаш щеше да изскочи от ребрата ми.

Фиск ме погледна с безизразно лице.

— Ако той не те беше пронизал в рамото, друга стрела щеше да се забие в сърцето ти и сега щеше да лежиш мъртва в гората. Би трябвало да му благодариш.

Обърнах яростен поглед към Ири.

— Да му благодаря? Изобщо нямаше да бъда тук, ако не беше той — едва успях да процедя думите през стиснатите си зъби.

— Казах ти да престанеш да вървиш след нас.

Фиск избърса чело с опакото на ръката си. Ръцете му бяха мокри от кръвта ми.

— Мога да извадя стрелата още сега или пък ще трябва да изчакаш Руна, което ще отнеме известно време.

— Извади я.

Гласът на Ири беше уморен, очите му — изпълнени с тревога. Беше изражение, което помнех добре — виждала го бях толкова пъти.

Отново!

Гласът му отекна в ума ми. Слънцето залязваше над фиорда, много скоро щеше да бъде прекалено тъмно, за да виждаме. Баща ни ни наблюдаваше от прозореца на къщата ни, очертан от светлината на огъня.

Отново, Ийлин!

Ири беше само година и половина по-голям от мен, но аз открай време бях много по-дребна от него. Не можех да държа щита достатъчно добре, за да се бия с него. Така че той трябваше да ме научи да се бия без щит, с брадва в лявата ръка и меч в дясната. Беше насинен и окървавен, докато ме подготвяше преди първия ни боен сезон.

Отново!

Сега очите му имаха същото изражение. Чудеше се дали съм достатъчно силна.

Фиск пристъпи към мен и аз го изгледах недоверчиво. Знаех, че нямам избор. И преди бях боледувала и имала рани, но никога не бях изпитвала подобна болка.

Фиск се надвеси над мен и ме погледна в очите.

— Ще боли.

Ири ми подаде парче кожа и аз го взех.

— Просто го направи.

Захапах здраво парчето кожа, поемайки си дълбоко дъх и приковавайки поглед в гредите над главата ми.

Ири застана пред мен, слагайки длан под врата ми, за да подкрепи главата ми, и аз се вкопчих в него с разтреперани юмруци. Стрелата изпращя и бяла светлина изригна зад очите ми, изпълвайки цялата стая. Простенах в гърдите на Ири и зарових пръсти в туниката му, докато Фиск заопипва с пръсти около стрелата, улавяйки я най-сетне между ноктите на пръстите си.

След това спря, оставяйки ме да си поема дъх.

— Готова? — попита, поглеждайки ме.

Аз изпуснах дъха си на три съскащи струи и се стегнах, преди да кимна.

Той дръпна рязко ръка назад, освобождавайки стрелата.

Подскочих конвулсивно под тежестта на Ири и усетих как тялото ми се отпуска безчувствено, когато стрелата тупна на пода. Ръцете на Фиск бързо я замениха с топка плат, притискайки я толкова силно, че не можех да дишам. Примигах бавно, опитвайки се да видя, ала очите не ми се подчиняваха.

— Какво, в името на Тора… — Пронизителният шепот на някакво момиче заглъхна и чифт ботуши под дълга вълнена пола спряха на прага. — Ири?

Той се изправи и отиде до вратата, оставяйки единствено ръката на Фиск да ме задържи да не падна от масата. Главата ми клюмна на една страна и ето че отново видях Фиск, с обрамчено от тъмна коса лице, докато почистваше рамото ми. Вече не усещах болката. Не усещах нищо.

— Кой си ти? — Думите изпращяха в гърдите ми.

Той застина, резките ъгли на лицето му бяха сурови на мътната светлина.

Топлината на една сълза се търкулна бавно по лицето ми.

— Какъв си ти на брат ми?

Устните му се присвиха за миг, преди да отговори. Ръцете му застинаха върху раната ми.

— Той е моят брат. И ако заради теб го убият, ще ти прережа гърлото, както трябваше да сторя в Аурвангер.