Адриен Йънг
Небе в дълбините (27)

Глава 27

Все така наведени ниско над земята, ние се насочихме на изток, спускайки се по склон, успореден на този, по който се движеха херите, навлизайки все по-навътре в гората. Студът проникваше през кожената ми ризница, докато се приближавахме с пълзене; не откъсвах очи от Халвард, теглен от черния кон в края на редицата. Когато колоната се разтегли и конят започна да изостава, спрях и посочих надясно.

Лунната светлина се промъкна между дърветата и огря лицето на Халвард за миг. Носът му изглеждаше строшен, по туниката му се стичаше кръв. Очите ми запариха и аз потръпнах. Вероятно беше първата му счупена кост. Навярно първият му досег с насилието и живота, който останалите от нас водехме.

В мига, в който зърна брат си, Фиск настръхна и едва не се хвърли напред. Сграбчих го за ръката, задържайки го ниско приведен над земята. Ала той сякаш беше изтъкан от ъгли и остри ръбове, очите му бяха напрегнати. Лицето му се изопна и сърцето ми падна в петите. Страхуваше се. И това изглеждаше толкова странно у него.

Обвих пръсти около ръката му и я стиснах; той се опомни, очите му се откъснаха от неясната фигурка на Халвард и се спряха върху мен. Отпусна се назад, дишането му се забави, а аз задържах погледа му, докато не бях сигурна, че няма да се втурне по склона, размахал меч.

Бяхме достатъчно близо, за да видим как Халвард се мъчи да не изостава от коня, препъвайки се по пътеката, впил пръсти във въжето около шията си, за да попречи на възела да се затегне. Ако паднеше, въжето щеше да го задуши.

Една жена беше завързана до него и двамата вървяха до окървавеното тяло, влачещо се по земята. Който и да беше, той беше мъртъв.

Не помръдвахме. Не издавахме звук.

Заопипвах земята и когато намерих камък с размерите на дланта ми, се изправих.

Ръката на Фиск се сключи около китката ми и ме спря.

— Аз трябва да отида.

— Ще се справя, Фиск — прошепнах.

Бях по-дребна и по-бърза, по-трудно бе да ме забележат. Щяха да го видят в мига, в който излезеше от храсталаците.

Той ме изгледа в продължение на един дълъг миг, преди да ме пусне, и аз пристъпих напред. Движех се бавно, избягвайки огрените от луната места. Фиск ме последва, долепил ръка до гърба ми.

Тъмни облаци покриха небето и гората отново потъна в мрак, докато конят се приближаваше към нас. Фиск извади ножа от колана си и приклекна ниско, а аз вдигнах камъка в ръката си. В мига, в който мина следващата група хери, отметнах ръка назад и с едно движение на китката го запратих над храсталаците, сякаш подскачаше по водна повърхност. Той прелетя пред коня и животното се изправи на задни крака с разширени ноздри.

Халвард се улови за едно дърво, за да не падне, а конят зарови нервно с копита, докато останалите хери продължиха по пътеката. Аз извадих ножа си.

Двамата хери, които вървяха най-отзад, отидоха до коня и единият улови юздите му, цъкайки с език, за да го успокои.

— Срежи въжето на този — кимна той към мъртвия рики на земята.

Другият мъж се подчини, прикляквайки, за да среже въжето с брадвата си, и аз пристъпих напред, приведена над земята. Сбруята издрънча и аз свърнах наляво, заобикаляйки коня отдалече, за да пресека пътеката, все така обгърната от мрак. Напред херите все още се спускаха по хълма.

Изправих се светкавично зад първия мъж. Докато ме чуе, вече беше твърде късно. Скочих, обвивайки ръка около шията му, и прокарах ножа по гърлото му, докато не шурна кръв. Фиск повали другия мъж. Очите на Халвард ни откриха в мрака и той заплака.

Херите по пътеката надолу се приближаваха.

— Шшт.

Стигнах до него и срязах въжето с едно движение, побутвайки го към Фиск. Той го вдигна и момчето уви ръце и крака около него, докато брат му поемаше нагоре по склона.

И тогава я видях.

Застанала на пътеката с въже около шията, талата ме гледаше. Спрях и се огледах наоколо. Гората все още беше тиха, чуваха се само на стъпките на трима хери, които идваха насам. А тя стоеше там, сякаш знаеше какво ще направя. Исках да я оставя завързана за коня, така както ме беше изоставила тя. Докато не се превърнеше в следващото тяло, влачено по земята. Исках да я накажа. Ала в очите й имаше някакво разбиране. Спокойствие. Сякаш ме беше очаквала.

Преди да успея да помисля, аз завъртях ножа в ръката си и го хвърлих към нея, с дръжката напред. Тя го улови, очите й се задържаха върху мен, докато се обръщах, и няколко секунди по-късно я чух да се приближава, тръгвайки до мен, докато аз бързах да настигна Фиск.

Отново приклекнахме и загледахме как новодошлите хери стигнаха до коня. Гласовете им се усилиха и аз протегнах ръка. Талата постави ножа в шепата ми и аз се надигнах на колене, поех си дъх и изпънах рамене, преди да вдигна оръжието пред очите си. Прицелих се внимателно и отметнах ръка назад, запращайки го с рязко движение.

То полетя като вятъра, безмълвно, заби се в гърба на мъжа вдясно и той рухна на земята. Другият мъж ни погледна за миг. А после затича.

Аз се плъзнах по склона и извадих ножа от гърба на първия мъж, след което вдигнах очи, проследявайки втория.

А после всичко спря.

Всичко застина. Звукът на дишането ми ревеше в ушите ми. Дърветата се въртяха около мен. Присвих очи, опитвайки се да се съсредоточа. Да превърна онова, което виждах, в нещо друго, нещо различно. Ала беше невъзможно да сбъркам дръжката на един меч на аска. Червената кожа на ножница на аска. А това можеше да означава само едно. Че херите идваха от фиорда.

Не помислих. Не си поех дъх. Просто се втурнах.

Изтръгнах и последната капчица енергия от тялото си, за да догоня отдалечаващата се сянка. Той погледна назад, докато бягаше, достатъчно дълго, за да се препъне и да се блъсне в едно дърво. Претърколи се, когато връхлетях отгоре му, и аз го приковах към земята с колене, сграбчвайки косата му, за да го накарам да ме погледне.

— Откъде имаш този меч?

Пропитият ми с паника глас беше дрезгав шепот.

Той вдигна очи, стиснал зъби.

— Откъде го имаш?

Ударих главата му в земята и той простена.

Фиск и талата стигнаха до нас и застанаха над мен. Не се виждаше никой, но ако изкрещеше, херите можеха да го чуят.

Не можех да го убия. Още не.

Протегнах се и с всичка сила го ударих по главата с дръжката на ножа си. Той застина под мен, главата му се отметна на една страна.

— Това… това са кожи на аска — процедих през свито гърло.

— Знам. — Фиск остави Халвард на земята и талата обви ръка около раменете му, притегляйки го по-близо. — Ще го вземем с нас.

Той улови единия крак на мъжа, а аз избърсах лицето си и хванах другия. Повлякохме го през гората, а талата и Халвард вървяха пред нас.

— Били са във фиорда — изпръхтях под тежестта на тялото, краката ми бяха слаби.

— Може би.

Преди да успея да отговоря, до ушите ни достигнаха шумовете на Фела.

Първите лъчи на зората се появиха над планината, придавайки на селото наситено лилавия цвят на прясна синина. Дим се издигаше над някои от къщите, които все още горяха, главният път беше осеян с тела. На всеки няколко крачки снегът беше ален.

Талата погледна през рамо към Фиск и устните й се разтвориха.

Продължихме да теглим тялото на херя, докато не наближихме къщата, и аз преглътнах мъчително. Беше притихнала и нямах представа какво означава това. Какво ще ми причини. Небето и земята сякаш ме дърпаха, карайки ме да се чувствам изтъняла. Разтеглена. Сякаш щях да се скъсам надве.

Пуснах крака на херя и бутнах вратата. Писъкът на Инге наруши тишината. Тя се хвърли напред и взе Халвард в прегръдките си, отпускайки се на пода, лицето й беше така разкривено и съсипано, че едва я познах.

Очите ми се стрелнаха наоколо, докато не го откриха.

Ири.

Стоеше до ръба на масата. Лицето му беше зачервено, очите — мокри, косата му стърчеше.

Изхлипах и се втурнах към него. Хвърлих се на гърдите му и ръцете му се обвиха здраво около мен, повдигайки ме от земята. Опитах се да дишам, поемайки си бавно въздух, заповядвайки на сърцето ми да се успокои.

Той ме пусна и посегна към Фиск, целувайки го по бузата. Въздухът излезе от гърдите му със свистене, когато го взе в прегръдките си.

— Помислих си… помислихме си… — Той поклати глава. — Не можахме да открием телата ви.

Зад него Руна се облягаше на стената, свила колене до гърдите си. Взираше се в огъня с невиждащ поглед, а по изцапаното й със сажди лице се стичаха сълзи.

Инге все още седеше на пода, обвила ръце около Халвард, и плачеше в косата му. Прошепна нещо в ухото му, притискайки го още по-силно, и той кимна до нея, преглъщайки сълзите си с подсмърчане. Засъхналата кръв под носа му беше хванала коричка, кожата на врата му беше ожулена там, където беше минавало въжето. Когато се отдръпна от него, Инге огледа раните му, притискайки ноздрите му с палец, докато той гледаше към тавана. Тъмни синини бяха разцъфнали под двете му очи.

— Какво е това? — Ири погледна към херя, който лежеше пред вратата.

Инге ахна и придърпа Халвард по-близо.

Аз прокарах ръка през косата си, почесвайки с нокти избръснатия си скалп.

— Били са при аските.

Лицето му се сгърчи, очите му се разшириха, изпълвайки се отново с онова, което бяха видяла в тях, когато прекрачих прага. Задавайки въпрос, на който не бях в състояние да отговоря.

Облегнах се на масата, потърквайки лице със загрубелите си, покрити с мехури ръце, и се огледах из стаята, а мускулите ми потръпваха конвулсивно. Кръвта ми все още течеше по-бързо. Това бе начинът, по който тялото ми бавно се успокояваше след битка. По който мислите ми препускаха в милион посоки, мъчейки се да открият нещо, в което да се вкопчат. Дишането ми постепенно се забави и болката в рамото се обади отново. Дръпнах ризницата си настрани, за да го погледна.

— Нека да видя.

Инге най-сетне пусна Халвард и се изправи на крака.

Руна все още седеше безмълвно до стената.

— Баща й — каза Инге тихо, срещайки очите ми.

Стомахът ми се сгърчи, умът ми се вкопчи в единствената мисъл в главата ми. Моят баща. Аска.

Фиск сложи ръка върху рамото на Инге.

— Трябва да отидеш в ритуалната къща. Ранените ще са там.

Очите ми все още бяха вперени в ботушите на херя на прага.

Инге кимна, поглеждайки към Руна.

— Имаш право.

Руна се изправи, очите й бяха все така празни. Взе една кошница от масата и зачака Инге, отправяйки невиждащ поглед към вратата. Инге не помръдна, докато не я погледнах. Изчака ме да вдигна очи и когато го направих, улови лицето ми в шепите си и долепи топлата си буза до моята; усещах дъха й върху лицето си. Задържа ме така, притискайки ме плътно до себе си.

— Благодаря ти — прошепна.

И тогава ледникът в мен се пропука. Строши се с грохот и парчетата се сгромолясаха в ледените води около сърцето ми.

— Няма защо.