Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (88)

88.
Пул

Ден шести, 02:28 ч.

— Разкажи ми пак — каза Хърлес.

Франк продължаваше да чете, прелиствайки страниците в папките, които бе откраднал от Портър в Чарлстън. Пръстът му летеше по текста с трескава бързина, докато съзнанието му попиваше всяка дума.

— Нямаме време да ти разказвам едно и също.

— Нищо, разкажи ми.

Бяха в комуникационния ван на ФБР, все още на летище „О’Хеър“. Далеч от обсега на камерите и микрофоните на медиите. Въпреки че бяха успели да ги задържат сравнително надалеч, оборудването им бе не по-лошо (ако не и по-добро) от това на Бюрото. Дори от разстояние можеха да уловят картина и звук, а Пул не биваше да рискува изтичане на информация. Хърлес също разбираше това, затова заповяда на почти всички да излязат, така че двамата с Пул да разговарят.

Докато четеше досието на Портър, Пул отново изложи набързо всичко, което се бе случило в Чарлстън.

Когато приключи, Хърлес разтри брадичката си и погледна към самолета през един от затъмнените прозорци.

— Бишъп се е свързвал с полевия ни офис в Чикаго четири пъти досега. Винаги от различен номер. Не стои достатъчно дълго на линията, за да проследим обаждането. Опитва се да преговаря с нас, за да се предаде, но не вярва, че можем да гарантираме безопасността му в достатъчна степен. Не и след онова, което се случи в управлението. Каза, че Портър работи с партньор, може би някой по високите етажи в правораздаването, но не знае кой. Докато се чувства застрашен, няма да дойде.

— Вярваш ли му?

Хърлес сви рамене. Изглеждаше също толкова изтощен, колкото и Пул.

— Трябва да ги задържим и двамата, живи. Да ги арестуваме и да разплетем цялата тази мистерия. Да открием кмета, липсващите полицаи и онази детективка от управлението — да се надяваме, че са невредими.

— Каква детективка?

— Клеър Нортън. Изчезнала е от болница „Строджър“ преди около двайсет и четири часа.

Пул понечи да каже, че според него Сам никога няма да нарани Клеър. Само че вече не беше сигурен в нищо. Пръстът му, който продължаваше да лети по текста, спря.

— Портър е бил лекуван за значителни психически отклонения, много по-сериозни от загубата на паметта заради онзи изстрел. Говорим за психоза, дори халюцинации.

Хърлес се намръщи.

— В досието му от чикагската полиция не е вписано нищо подобно.

— И в досието му в Чарлстън също. Никога не биха го назначили, ако знаеха, че има подобни проблеми.

— Възможно е да са нямали достъп. Ако лечението на място като това не е било по съдебно разпореждане или спонсорирано от полицейското управление в Чарлстън, е било третирано като частно и конфиденциално. Портър би трябвало да даде съгласието си, за да бъде отворено досието му.

— Имаме показания от няколко души от персонала, които казват, че Портър е разговарял с някого, който не е бил там. Поне пет-шест души го потвърждават. Според него е говорил с жена на възраст долу-горе колко него, с кестенява коса до раменете и южняшки акцент — местна, от Южна Каролина. Описанието е идентично с това, което ми дадохте за Сара Уернър. — Пул вдигна очи. — Успяхте ли да намерите нейна снимка?

Хърлес поклати глава.

— Имаме един кадър. В съда, когато заедно с Джейн Доу са заминали за Ню Орлиънс. Потвърдихме, че жената, която открихме мъртва в апартамента й, е истинската Сара Уернър. Не разполагаме с нищо за онази, която е била с Портър.

Пул се замисли.

— Имаме ли някакво доказателство, че наистина съществува? Нещо различно от показанията му?

Преди Хърлес да отговори, Пул откри още нещо в началото на дебелата папка.

— Какъв е бил адресът на Портър, докато е живял в Чарлстън?

Хърлес извади телефона си и запрехвърля бележките по случая. Когато откри адреса на Портър, го прочете на Пул.

Пул почука с показалец по формуляра с личните данни на пациента:

— Ето го, записан тук.

— Сър?

Беше един от техниците, насядали пред комуникационното оборудване вдясно от тях.

— Да?

— Телефонът, взет от агент Пул в къщата на Форти Уан Плейс, току-що бе включен. Имаме местоположение.

— Къде?