Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (69)

69.
Портър

Ден пети, 21:08 ч.

Портър взе папките.

Не мислеше да се оправдава за това.

Спря встрани на Маунт Клиъри Роуд малко преди отбивката за I-26, на около пет километра от Терапевтичния център в Камдън, и се загледа в двете папки на седалката до него.

Проклетата папка на Бишъп беше почти празна. Бяха го довели малко след пожара в къщата му и бе останал само за няколко седмици. Даваха му няколко лекарства — повечето за тревожността му — и го бяха пуснали под грижите на приемното семейство Дейвид и Синди Уотсън, живеещи в Удсток, Илинойс, също както Бишъп бе твърдял пред Пул. Нямаше нито едно-едничко споменаване за д-р Огълсби — само д-р Виктор Уитънбърг. Както самият доктор бе казал. Портър го въртя на шиш почти три часа и човекът не се огъна и за миг. Историята му не се промени ни най-малко. Портър го разпитва и отзад напред, и отпред назад — Уитънбърг не се обърка нито за миг. Очевидно вярваше на всяка дума, която изрича.

Лицето на доктора обаче влоши нещата. Съжаление, съчувствие не на място… каквото и да беше, на Портър въобще не му хареса. И това усещане се задълбочи, когато заговориха за папката с неговото име върху нея.

Портър смяташе, че разликата е значителна.

Върху папката бе изписано неговото име — ала това не беше неговата папка. Прочете купчината лъжи вътре три пъти, докато докторът го наблюдаваше с любопитство, като някакво животно, затворено в клетка. Очите му зад онези смехотворни очила се мяткаха през няколко минути към малкото записващо устройство на бюрото, за да се убедят, че все още работи.

Портър бе взел и диктофона заедно с папките.

Майната му.

Не беше отишъл там, за да се сприятелява с този и с онзи. Бе отишъл там, за да открие отговори.

Нищо в папката с неговото име нямаше смисъл.

Портър знаеше, че му се губят моменти. Куршумът, заседнал в задната част на главата му, се бе погрижил за това. Непостоянна предизвикана ретроградна амнезия — така го наричаха. Когато бе излязъл от комата, онзи пръв път, когато бе видял бъдещата си жена, Хедър — именно тогава бяха открили уврежданията. По-голямата част от спомените му бяха непокътнати — детство, тийнейджърски години, дори някои от по-скорошните събития. Само че имаше огромни бели петна. Липсваха цели месеци и години. Спомняше си тестовете в болницата в Чарлстън — винаги в присъствието на Хедър. Спомняше си удължения си престой там, последвалите лечение и рехабилитация, които доведоха до изписването му. Спомняше си как предприемаше необходимите стъпки, за да се върне в полицията — Хедър бе неотлъчно до него при всяка крачка от дългия път.

Никога не бе стъпвал в Терапевтичния център в Камдън.

Никога не бе срещал този д-р Виктор Уитънбърг.

Уитънбърг не го беше лекувал.

Въпреки това всичко в папката казваше точно обратното. Почти четири месеца, прилежно документирани. Изписването от болницата в Чарлстън и удълженият му престой в Камдън — документация, застрахователни документи, бележки, доклади за отбелязан напредък…

Портър натисна газта и потегли по пътя.

Осемдесет.

Сто.

Сто и десет километра в час.

Нищо не беше истина. Нямаше как да е истина, понеже щеше да означава, че всичко останало е лъжа, включително ранните му спомени с Хедър, а това не беше нещо, което щеше да приеме за чиста монета толкова лесно.

Портър върна лентата и натисна бутона за възпроизвеждане. От миниатюрния високоговорител се разнесе статично пращене. След трийсетина секунди пренави напред и отново „възпроизвеждане“. Още прашене. Занатиска бутоните един след друг, като се мъчеше да не откъсва очи от пътя. Единствено и само статичен шум. Опита още три пъти, преди да се предаде и да метне диктофона на пода пред седалката до него.

Бишъп се ебава с теб.

Всичко това беше дело на Бишъп. Нямаше друг начин. Папките. Касетата. Всичко беше фалшиво, също като нотариалните актове на къщата в Симпсънвил.

Портър си повтори това твърдение няколко пъти. Понеже наистина нямаше друго обяснение.

Съсредоточи се, Сам. Не се разсейвай.

Отне му нечовешко усилие на волята да не захвърли всичко на пътя и да гледа как вятърът го отнася.

Пое си въздух, насили се да прочисти главата си от всякакви мисли и се консултира с бележките, които бе направил в самолета. Нощта се очертаваше доста дълга.

Минута по-късно караше на юг по I-26, пришпорвайки взетия назаем джип доста над максимално разрешената скорост.