Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (100)

100.
Портър

Ден шести, 05:04 ч.

Портър отгърна на последната страница от дневника на Бишъп и изруга.

Трябваше да разбере какво се е случило, след като бяха убили Стокс.

Нищо от това нямаше смисъл. Бе препрочитал страниците няколко пъти по време на полета с надеждата нещо в тях да съживи спомените. Напразно.

Огледа се из празния самолет.

Наблюдаваме те, Сам. Никога, дори за секунда, не си помисляй, че си сам днес.

Майната ти, Сара. И на сина ти!

Сигурно беше избягала. Трябваше да е избягала. За да не я арестуват. Поне така си повтаряше преди няколко часа, докато самолетът рулираше по пистата и се издигаше във въздуха. Дълго се взира през прозорчето — дали няма да я зърне приклекнала между колите. Може би вътре в беемвето. Скрита. В очакване да отлетят.

Не му се искаше да приеме алтернативния отговор.

Нямаше да тръгне по този път.

— Не съм луд.

Изрече го на глас, но фактът, че го чу, не му помогна да се чувства по-добре. Дори в мига, в който думите излетяха от устните му, се улови, че се оглежда наоколо, за да види дали някой друг не го е чул.

Разтърка слепоочията си.

— Просто имам нужда от малко почивка.

И това, изречено на глас, не прозвуча по-малко откачено.

Изяде последното парче бекон. Когато се качи в самолета, на масичката го очаквате цяло пиршество — три яйца на очи, две препечени хлебчета, бекон, наденичка, портокалов сок и кана със силно и ароматно кафе.

Надяваше се, че ще се почувства по-добре, след като похапне, но главата все още го болеше зверски — мъчителна болка зад двете очи, сякаш някой бе бръкнал в черепа му и се мъчеше да изтръгне спомените от мозъка му. Кракът му подскачаше неволно в нервен тик. На няколко пъти съзнателно го заставяше да спре, само за да открие след няколко минути, че отново е започнал да потропва.

Когато самолетът започна да се спуска през облаците, Портър поотвори челюстта си, за да намали пукането в ушите. Скоро щяха да кацнат. Трябваше му план.

Фотографиите, извадени от плика, бяха на малката масичка до него. Около три дузини общо. Първите няколко бяха на две момичета, които позираха в провокативни пози, цупейки се към обектива на една от снимките, разкикотени на друга. Най-вероятно бяха Теган и Кристина, но нямаше как да е сигурен. Имаше снимка и на Ансън. На четиринайсет, най-много на петнайсет години. Беше застанал до младо момиче. Връхчетата на пръстите им се докосваха едва-едва. Нейният поглед бе насочен към апарата, а той наблюдаваше нещо зад него. Портър разпозна всекидневната от къщата на Финики — мебелировката, дивана, бюрото в ъгъла. Ярка слънчева светлина навлизаше през прозорец, който не се виждаше. Нямаше кръв.

Още не.

Скоро. Съвсем скоро.

Момичето на снимката най-вероятно беше Либи. На лявата й ръка, малко над лакътя, имаше белези. Почти зараснали, но все още видими.

Взе снимката на Пол Ъпчърч, който кривеше лице пред обектива. Нямаше нищо общо с човека, когото Портър познаваше. Това момче беше младо, изпълнено с енергия, жизнено. Корено различно от човека в Чикаго. Онзи с бръснатата глава и отвратителния белег.

Портър се сепна. Снимката все още беше в ръката му.

Никога не бе виждал Пол Ъпчърч. Нито като дете, нито като възрастен. Откъде можеше да знае как е изглеждал преди смъртта си?

Той тръсна глава. Сигурно Наш му беше казал. Или пък Пул. Толкова много неща се бяха случили напоследък. Всичко беше мъгляво. Чакай, всъщност Бишъп беше този, който му каза — докато бяха във фоайето на хотел „Гийон“. Тогава Портър звънна на Клеър, каза й за състоянието на Ъпчърч… всъщност повтори онова, което му бе разправил Бишъп. Никога не бе виждал Ъпчърч на живо, само че вероятно мозъкът му бе сътворил образ въз основата на всички тези разговори.

Имаше и фотография на Финики. Поне нея успя да разпознае, въпреки че беше много по-млада на снимката. Познаваше я като жената, която се бе преструвала на майката на Бишъп. Жената, на която той и Сара бяха помогнали да избяга от затвора само за да я застреля Бишъп най-хладнокръвно след това.

Сега вече сме квит, й бе казал Бишъп.

На следващите три фотографии отново бяха момичетата — Теган и Кристина. На първата бяха голи, с преплетени ръце и крака, върху легло със зелена завивка в стая с бледожълти стени. Твърде, твърде млади. И двете бяха вперили погледи в обектива. Опитваха се да изглеждат съблазнително, но не успяваха да прикрият страха в умоляващите си очи.

След това дойде ред само на Теган, увиснала на раменете на мъж, също чисто гол. Отначало Портър не го разпозна — косата му беше по-дълга, не беше посивяла. Мъжът изобщо не беше във форма и въпреки това бе с двайсетина килограма по-лек от човека, когото Портър познаваше. Но вече беше сигурен, че е той.

Зависи от това, през коя година бе направена фотографията, беше или член на Градския съвет, или все още се занимаваше с частната си практика (корпоративно право, доколкото помнеше Портър). Не следеше много-много политиката.

На снимките нямаше дати. Бяха правени много преди човекът да положи клетва като обитател на най-престижния кабинет в Чикаго, но Портър беше сигурен, че това е той — сегашният им кмет. На фотографията изглеждаше на трийсетина години. Теган и Кристина вероятно бяха на петнайсет, най-много на шестнайсет.

Кметът Бари Милтън с Кристина на следващата снимка. Ръцете му бяха вързани с кожен каиш, а в устата му имаше топка. Момичето стоеше зад него.

Портър остави фотографията настрани. Не можеше да я гледа.

А имаше и още.

Бяха още по-зле.

Млади момчета, млади момичета… Портър не можеше да се насили да погледне и тях. Караха стомаха му да се свива, призляваше му.

Разпозна и човека на следващата фотография. Не веднага — също както и кметът, и този беше доста по-млад, с буйна коса и без очила. Но какво е правел в Чарлстън? Пътувал е с кмета? Заради това? Може би. Колко отдавна се познаваха двамата? Колко далеч назад се простираше общото им минало? Портър нямаше представа. Човекът седеше на ръба на някакво легло и решеше косата на младо момче, облечено в черен костюм. Стомахът на Портър се преобърна за пореден път. Искаше му се да пусне един куршум в черепа на мъжа.

След това му хрумна нещо.

Намери химикалка на масичката отстрани, поставена в улейче, за да не се търкулне. Свали капачката й, написа нещо на гърба на снимката и я сгъна през средата, сетне я прибра в джоба си.

Последните пет фотографии бяха различни от останалите. Бяха снимани от друг ъгъл. Не бяха на фокус. Обектите не бяха центрирани, понякога дори оставаха извън кадър. Все едно снимащият бе държал апарата от страни на тялото си и бе натискал бутона с палец, без да поглежда във визьора. Тайни снимки.

Хилбърн.

Беше застанал до вана и пушеше. Не можеше да отрече, че е той.

Снимка на мотел „Керидж Хаус Ин“. Фотографът идваше откъм западния край.

Снимка на паркинга отсреща. Същият, на който Портър бе стоял преди броени часове. „Макдоналдс“ от едната страна, магазин за авточасти от другата. В лявата част на фотографията се виждате паркирана патрулка.

Последната снимка бе най-ужасната от всички. Мъглява, леко не на фокус. Когато Портър я вдигна, установи, че не е в състояние да вкара въздух в дробовете си, тъй като тялото му не желаеше вече да диша.

На последната снимка бе самият той, взиращ се яростно в обектива.