Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (108)

108.
Портър

Ден шести, 05:39 ч.

Тежко вълнено палто с цвят на въглен, сив шал и плетена шапка в същия цвят, черни кожени ръкавици. Портър бе открил тези дрехи в онзи „Ескалейд“, който го чакаше на летището. Пистолетът .38 калибър беше в десния джоб на палтото. Всеки път, когато ръката му напускаше този джоб, тя успяваше да си намери път обратно, подчинявайки се на несъзнателното желание да усети докосването на метала. Пистолетът му вдъхваше усещане за нещо познато.

В лявата си ръка Портър държеше мобилния телефон. Тълпата пред хотел „Гийон“ беше огромна и продължаваше да нараства. Бе паркирал на три пресечки оттук, тъй като не можа да си пробие път по-близо, и бързаше, борейки се със снега. Шансовете му да намери Бишъп бяха нищожни, но нещо му подсказваше, че Бишъп би могъл да го открие благодарение на телефона.

Над главата му прелетя хеликоптер.

Хората от най-различни правоохранителни органи бяха навсякъде — униформени, полицаи под прикритие, смесени с тълпата. Не му беше кой знае колко трудно да ги различи — повечето от зяпачите разговаряха помежду си, пускаха майтапи, трескаво се вглеждаха във всяка приближаваща се кола, докато полицаите, които имаха задача да се слеят със събралото се множество, бяха мълчаливи и се взираха в лицата на околните.

Търсеха го.

Знаеше, че искат да го заловят също толкова силно, колкото и да спипат Бишъп. Затова Портър бе смъкнал шапката си надолу, а шалът покриваше възможно най-голяма част от лицето му. Обикаляше из тълпата и оглеждаше.

Ако Бишъп планираше да разпространи вируса тук, щеше да му е нужен някакъв начин за разпръскване. Портър първо си помисли за противопожарните пръскачки, особено след онова, което се случи в управлението, но всички бяха навън.

Телефонът му извибрира.

„НЕПОЗНАТ НОМЕР“.

— Голяма посещаемост, какво ще кажеш?

Не беше Сара. Този път бе Бишъп.

Портър огледа бързо лицата на хората наоколо. Знаеше, че Бишъп е наблизо — интуицията му го подсказваше, само че не успя да го забележи.

— Кажи ми какво се случи с Либи.

— Много добре знаеш.

— Знам, че вече е мъртва — отвърна безцеремонно Портър. — Но в дневника ти не се казва какво се е случило с нея след къщата. След като сте убили Стокс. Открил си я, нали?

— Да не би да ставаш сантиментален, Сам?

Портър се взря в тълпата — трябваше да е тук някъде.

— Просто попълвам празните места. Пул откри косата на Франклин Кърби в чекмеджето на къщата, която е наемала тук в Чикаго. Как се е сдобила с нея? Имала е също така снимка на майка ти и госпожа Картър. Пистолет. Фалшиви документи. Какво се е случило с нея след къщата на Финики?

Бишъп въздъхна:

— В сърцата ни има специално място за господин Франклин Кърби.

— Каза, че е избягал с майка ти.

— И толкова ми се искаше да му благодаря за това. Майка ми бе трудна за проследяване, както сам много добре знаеш, Франклин Кърби, от друга страна, оставяше доста добри следи. Не беше кой знае какъв проблем да го открия. Бях го наблюдавал с години, така че представи си изненадата ми, когато Либи каза, че го е разпознала в мига, в който го е видяла. — Бишъп замълча. — Защо уби приятелите ми, Сам? Защо просто не ни остави на мира? Бяхме преживели толкова много. Наистина ли бяхме просто банкноти за теб? Добитък, който трябваше да закараш на пазара за месо?

И тогава Портър го видя — набързо, беше в профил, след което се обърна и погледна на другата страна. На около пет-шест метра в тълпата, с телефон, долепен до ухото. Портър си проби път и го сграбчи за палтото.

Не беше той.

— Ако сега направиш някоя простотия и те арестуват, Сам, ще пропуснеш цялото забавление.

Портър погледна извинително мъжа, след което бавно се обърна:

— Къде си, да те вземат мътните?

— Наблизо.