Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (75)

75.

Дневникът

Двамата с Либи се бяхме сгушили до прозореца на моята спалня и наблюдавахме как Уелдърман и Стокс спират пред къщата. Беше малко след девет вечерта. Слънцето отдавна беше залязло. Нямаше луна — небето бе черно като петрол.

— Виждаш ли го?

Надигнах се леко на пръсти и тя ме дръпна обратно.

— Недей…

Светлините в стаята ми бяха угасени, нямаше как някой да ме забележи, но въпреки това се наведох, вдигнах глава само колкото да погледна покрай колата на Уелдърман към камрито на Финики, паркирано вляво от тях. Отначало не го видях, но после забелязах как една дълга черна сянка се изтъркаля отдолу и приклекна зад предната лява врата.

— Ето го — посочих аз.

Либи също го бе видяла. Разбрах по начина, по който се напрегна тялото й.

— Господи, дано да успее!

— Ще успее — отвърнах аз с цялата увереност, на която бях способен, въпреки че в действителност не бях кой знае колко сигурен. Планът на Либи беше добър, но съдържаше много променливи, всяка от които можеше да се прецака и да обърка всичко.

Финики изкрещя нещо отдолу. Миг по-късно чух звука от стъпките на Невестулката и Хлапето, които притичаха по коридора и се спуснаха с гръм и трясък по стълбите. Опитах се да не мисля къде отиват и какво ги чака там. На света имаше твърде много Бърнита и в полето бяха заровени твърде малко. Теган беше казала, че е имало повече снимки, и въпреки че бе лошо, имаше и по-лошо.

Видяхме как отвън Винсънт се промъква към откритото пространство зад колата на Уелдърман. Движеше се бавно и се мъчеше да стои колкото се може по-приведен. Уелдърман още беше зад кормилото. Както обикновено Стокс беше излязъл навън, като бе оставил вратата си отворена, в ръката му димеше цигара. Винсънт се добра до задната лява гума, разви капачката на вентила и започна да изпуска въздуха.

— Мисля, че го е правил и преди — отбелязах аз тихо.

— Винсънт е правил доста неща — съгласи се Либи. — Трябва да побърза.

Надявах се да не изпусне прекалено много въздух. Номерът беше да оставиш точно толкова, че да се отдалечат оттук. В идеалния случай щяха да са на половината път към града, когато джантата щеше да нареже гумата. Либи твърдеше, че номерът ще проработи. Алеята беше чакълена, затова нямаше да забележат спуснатата гума чак докато стъпят на шосето и дори тогава Уелдърман може би щеше да покара още малко, преди да осъзнае, че нещо не е наред. Ако изобщо осъзнаеше.

Чух как Кристина казва нещо на Финики долу. Двете момчета повишиха гласове уж се караха.

— Няма да може да ги мотае още дълго — отбеляза Либи. — Винсънт трябва да побърза.

Това не беше нещо, което да се пришпори. Но ако излезеха от къщата, преди да е свършил, Финики щеше да го види — свит между двете превозни средства, с капачка от вентил в ръка и с пусто изражение на лицето. Камрито й само частично пречеше на видимостта от верандата.

Чухме как входната врата се отваря. Сетне и мрежестата врата.

— О, не!

Ръката й стисна моята до болка.

Винсънт, изглежда, също чу. Зави капачката на вентила за секунди и се шмугна под камрито. Главата на Стокс се надигна рязко. Огънчето от цигарата бе достатъчно колкото да освети лицето му. Винсънт пролази още по-навътре под колата. Стокс направи няколко крачки в посоката, където беше той, после спря.

Лампата на верандата светна. Невестулката и Хлапето тръгнаха към колата, фотоапаратът на Теган висеше на врата на Невестулката. Уелдърман им отвори задната врата и размени няколко думи с Финики, след което се върна обратно зад волана. Стокс хвърли цигарата си на земята и я стъпка, след което също влезе в колата и те поеха по алеята. Задницата на шевито на Уелдърман бе наклонена наляво.

— У кого е пликът?

— У Хлапето — отвърна Либи.

В плика имаше списък на всички части, които ни трябваха, петстотин долара в брой и бележка, която Хлапето трябваше да предаде на някого в магазина за авточасти — доставете ни тези неща и ще ви дадем още петстотин долара. Бяхме написали адреса на Финики с инструкции да се отиде направо в хамбара. Освен това бяхме сложили вътре и една доста провокативна снимка на Теган. Това беше идея на Пол.

— Всеки мъж, който си мисли, че Теган ще го чака в самотен хамбар, няма да е в състояние да устои. Тя владее Силата — бе настоял той.

Либи въздъхна:

— Ако отидат на бензиностанцията вместо в магазина за авточасти, сме прецакани.

— Гаражът ще е затворен по това време, а и научих Невестулката как да повреди помпата отпред. Няма къде другаде да отидат, освен в магазина.

— Може да има резервна в багажника, може да се обади на някого, може онзи от белия ван да му помогне… един милион неща могат да се объркат.

Права беше: милион неща можеха да се объркат.

— Човекът във вана има друга работа. Няма да им помогне. Не мисля, че Уелдърман е от онзи тип хора, които биха помолили някого за помощ, но дори да е така, на кого ще се обади? Трябва да дава обяснение за децата на задната седалка. Винсънт каза, че в малибу като това сигурно държат някоя от онези гуми за временна замяна. Няма как да карат дълго с нея. Ще трябва да я сменят довечера.

— Ами ако отведат Невестулката и Хлапето в мотела, преди да отидат в магазина?

— Ако това не свърши работа, ще опитаме нещо друго.

— Трябваше просто да откраднем колата на госпожица Финики, както предложи Теган.

Бяхме говорили за това. Всъщност бяхме говорили доста. Но нямаше да стане.

— Колата й е прекалено малка, за да се поберат всички. А и просто ще я обявят за открадната и ще ни върнат тук. Трябва да избягаме всички заедно, иначе няма смисъл въобще да потегляме. Това е планът Не са виждали камиона. Имаме шанс само ако не знаят какво точно да търсят.

— Може би трябва да избягаме с теб. Само двамата. Няма да се учудя, ако Винсънт и Кристина го сторят.

О, как исках само! И сега, като се връщам назад в спомените си, как ми се искаше да й бях отвърнал: „Добре!“. Как ми се искаше да я бях уловил за ръката точно в този момент, да намерехме начин да се измъкнем от къщата и да изчезнем в нощта, помъкнали една торба с пари от хамбара. Двамата. Сами. Не знам защо се поколебах. Вероятно поради същите причини, накарали и нея да размисли. Бяхме обещали на останалите, че ще избягаме заедно. Невестулката и Хлапето нямаше да се оправят сами. Но заедно можехме да се справим. Нуждаехме се един от друг.

— Помниш ли къде ти казах, че съм израснал?

Либи кимна:

— Къща до езерото в Симпсънвил.

— Ако поради някаква причина се наложи да се разделим, искам да ме чакаш там. — Казах и адреса и я накарах да го повтори, докато се убедих, че го е запомнила — Ще намеря някакъв начин да стигна дотам и ще те чакам.

Тя се усмихна.

Усмивката й ми харесваше.

Кракът ми започна да изтръпва. Опитах да сменя позицията на тялото си и ужасна болка прониза счупената ми ръка. Не й трябваше много, за да се размести. Гълтах тиленол като бонбони, Финики не ми даваше нищо по-силно. Либи сигурно забеляза, понеже ме погали по косата:

— По-добре ли е вече?

— Малко — излъгах аз. Сърцето ми се впускаше в лудешки танц всеки път, когато тя ме докоснеше. Либи сигурно го знаеше. Дали всички момичета се раждаха научени, или някое по-възрастно, по-мъдро момиче им преподаваше уроци? Беше облечена в памучна рокля, може би един или два размера по-малка, отколкото трябваше. Полите и се бяха надигнат по бедрото й малко повече, отколкото би трябвало. Не се опита да придърпа дрехата надолу дори когато забеляза, че я зяпам. Не съм сигурен кой се изчерви повече, тя или аз.

— Ако ти покажа нещо, обещаваш ли, че няма да казваш на никого?

Кимнах.

Тя ме поведе към стаята си и затвори тихо вратата зад нас.