Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (39)

39.
Пул

Ден пети, 12:40 ч.

Къщата на Пол Ъпчърч беше синя, с бели корнизи, и се намираше на средата на квартала. Пред нея бе паркиран ванът на криминалистите, както и една патрулна кола. Отсреща на улицата се виждаше бусът на Канал 10. Двигателят му работеше и от ауспуха излизаше бял пушек. Докато Пул наместваше джипа си зад патрулката, една ръка избърса конденза от дясното предно стъкло на новинарския ван и през него надникна някакво лице.

— Като херпеса са — измърмори Наш. — Тъкмо си мислиш, че са си отишли, и другата буза на задника ти се покрива с нов прелестен обрив.

— Не мисля, че херпесът действа така — изрече Пул, докато оглеждаше къщата.

— Само се опитвам да разведря обстановката — отвърна Наш. — Не си казал и дума, откакто тръгнахме от управлението.

— Съжалявам. Обикновено, когато размишлявам, съм мълчалив.

— Двамата с Портър обикновено се мъчехме да решим проблемите с говорене. Понякога помагаше. Мяташ всички факти на едно място, разбъркваш ги, появява се нова теория. Повечето неща не пасват, но веднъж на сто години се сблъсквахме с гледна точка, която досега бяхме пропускали.

— Може ли Портър да е работил по някаква тайна операция, без ти да знаеш?

— Няма начин.

— Много прибързан отговор. Възможно ли е той да е част от операция, за която ти нямаш понятие?

Наш почука с показалец по устната си.

— Не виждам как. Работил съм с него дълги години и да, може да е малко потаен от време на време, но не виждам как би успял да запази подобно нещо в тайна от мен.

— Когато нахлухме в апартамента му, каза, че нямаш представа, че все още преследва Бишъп. Изглеждаше също толкова изненадан, колко и ние.

— Ако трябва да сме честни, имах известни подозрения, но смятах, че това няма да навреди на никого. Сам не е човек, който ще зареже нещо с лека ръка, затова предположих, че продължава да рови. Ако беше открил нещо значимо, щеше да го сподели с нас.

— Обади ли ти се, преди да забегне към Ню Орлиънс?

— Не, но…

Пул му махна да замълчи.

— Понякога само си мислим, че хората, с които работим, няма с какво да ни изненадат, особено когато прекарваме доста време с партньора си, но това не означава, че наистина ги познаваме.

Наш се извърна към него:

— Не ни каза за Ню Орлиънс, защото искаше да ни предпази.

— Значи, ако е работил по някаква тайна операция, е възможно да не ти е споменал за нея. За да те предпази — контрира Пул.

— Сам е добро ченге.

— Всички ми го повтарят непрекъснато.

Пул отвори вратата, излезе сред смразяващия студ и закрачи към къщата. Наш го последва. Ритнаха няколко пъти бетонното сгънало, за да отръскат снега от обувките си, преди да влязат.

Един униформен полицай бе застанал точно пред входната врата. Кимна на двамата.

— Детектив Наш.

Наш посочи с палец Пул.

— Това е специален агент Франк Пул от ФБР. Кой е тук?

— Повечето от екипа отидоха да обядват. Ролфс е на горния етаж.

— Линдзи Ролфс?

Мъжът кимна.

— Познаваш ли я? — попита Пул.

— Беше с нас, когато открихме момичето на Рейнълдс под леда в Джаксън Парк. Изглежда умна.

Очите на Пул се спряха на кървавото петно на пода точно пред вратата, след това се насочиха към коридора.

— Намерихме едно от момичетата в безсъзнание върху кухненската маса — заразказва Наш. — Другото бе в клетка долу в мазето. Там беше и басейнът за сензорна депривация. Беше го измайсторил от стар фризер ракла. Ъпчърч беше в една от спалните на горния етаж. Просто си седеше на колене, когато дойдохме.

— Чакал ви е.

— Да.

— Покажи ми.

Пул последва Наш през кухнята, през всекидневната и по стълбите нагоре до стаята на малкото момиченце. Розова и ярка. Плюшени животи върху одеялце с котенца, постлано върху малко легло. По стените бяха закачени рисунки — някои детски, други очевидно дело на по-опитен художник. В ъгъла на стаята стоеше манекен с размерите на малко дете. Беше облечен в момичешки дрехи — червен пуловер, сини панталонки.

Приемливо копие на момичето от рисунките по стените. Под единствения прозорец в стаята имаше бюро. Чекмеджетата му бяха отворени и цялото им съдържание бе изсипано на пода. В средата на стаята бе седнала жена на трийсетина години с къса руса коса и с очила. Тя вдигна очи към Наш, когато влязоха.

— Детектив.

— Специален агент Франк Пул, това е криминалист Ролфс.

Тя протегна облечената си в ръкавица ръка и стисна неговата, след което им отправи приятна усмивка.

— Какво мога да направя за вас?

— Иска ми се да разбера Ъпчърч — започна Пул, след което осъзна колко странно звучат думите му без достатъчен контекст. — Може би е замесен по повече от един начин в това разследване. Нещо отвъд жертвите му.

— Имате предвид фалшификатите?

Пул и Наш размениха бърз поглед.

— Фалшификати?

Ролфс кимна.

— Изглежда, тук се е вихрела сериозна операция. Трудничко е да си изкарваш хляба, като учиш тийнейджъри как да шофират, а и определено не е вадел достатъчно пари от изкуството си, затова е подходил креативно и е впрегнал таланта си да плаща сметките. Шофьорски книжки, паспорти, такива неща.

Изпод купчина скицници тя измъкна лаптоп и го постави на бюрото.

— Бил е направо магьосник с фотошопа. В другата стая има професионален скенер, фотооборудване, три различни принтера. Бас ловя, че е можел да ви изкара шофьорска книжка за по-малко от час, без да напуска дома си.

Тя натисна интервала и екранът оживя. Появиха се шаблон и няколко снимки на две различни жени. Белият фон сочеше, че най-вероятно са били предназначени за паспорти. Шофьорските книжки използваха син фон за хората над двайсет и една години, жълт за по-младите.

— Егати… — промърмори Наш зад него, като се наведе по-близо.

— Мдааа…

Пул, също като Наш, разпозна и двете. Едната бе жената, открита в гробището по-рано днес. Другата бе онази, намерена върху релсите на метрото на метростанцията до Лейк стрийт.