Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (7)

7.
Наш

Ден пети, 06:13 ч.

Детектив Брайън Наш паркира частично реномирания си шевролет, модел 1972-ра, зад една линейка, спряла на Лейк стрийт близо до „Ла Сал“ изрови табелката „Полиция“ и я сложи на таблото, така че да се вижда през предното стъкло. Клеър му се бе обадила преди няколко минути, за да го информира за последните събития. Все още беше на линия.

— Сигурни ли са? — изрече той в телефона, преди да изключи от скорост. Държеше свободната си ръка над решетката на климатика — въздухът, който духаше оттам, не се отличаваше кой знае колко от студения вятър, който идваше откъм езерото.

— Малтби от Агенцията за контрол на заболяванията каза, че са пуснали тестовете два пъти, преди да говори с мен — отвърна Клеър. — Спринцовката, която открихме забита в ябълката в шкафчето на Ъпчърч, съдържа чиста проба от вируса на ТОРС, с лабораторно качество.

— Мамка му!

— Мда, определено мамка му — отговори Клеър. — Тук раздават антибиотици на корем, ще кажеш, че са бонбонки, но ако не броим това, няма кой знае какво друго да направят. Карантината на това място е толкова строга, че е по-затегнато от задника на девойка в католическо училище.

Наш се захили. Смехът му премина във влажна кашлица.

— Господи, никак не ми харесва това, което чувам!

— Май нещо съм настинал. Никаква почивка, скапано време… тялото ми не може да се справи с всичко, което се насъбра.

— Диетата ти в стил „Бързо хранене“ също не помага кой знае колко. Тялото ти е твой храм, поне така се предполага. Ти се отнасяш с твоето, сякаш живееш в гето и се надяваш да грабнеш застраховката, след като копторът ти изгори.

Наш хвърли поглед към опаковките от „Макдоналдс“ на пода на колата и побърза да смени темата:

— Чух лекаря на Ъпчърч по радиото преди няколко минути. Май поне там извадихме късмет.

— Всичко, което си чул, е лъжа. Докторът ни покрива, за да ни спечели малко време. Ъпчърч е пътник. Остават му максимум четиресет и осем часа. Държа под око всички, които имат контакт с него, за да съм сигурна, че истината няма да излезе наяве.

— Клеър, ако целта на обаждането ти беше да ме ободриш, трябва да ти кажа, че хич не те бива в това.

От изхода на метростанцията един униформен се провря изпод жълтата лента, опасваща местопрестъплението, и се запъти към колата на Наш. Вятърът завихряше снежинките около краката му. Когато полицаят разбра на кого е автомобилът, махна неохотно на Наш и закрачи обратно.

— От жертвите на Бишъп ли е откритото тяло?

— Все още не съм влязъл — отвърна Наш. — Но поне така изглежда — от онова, което чух.

— Вярваш ли на това, което Сам каза за родителите на Бишъп?

— В момента не знам на какво да вярвам.

— Понеже може да е някой от тях. А може и да е имитатор.

Наш изключи отоплението и го включи отново. Шибаното нещо определено духаше студено. Кожата му беше ледена — не можеше да се стопли.

— Сам би ни казал да се съсредоточим върху доказателствата. Така и ще направим.

— Видя го, нали? — попита Клеър.

— Не съм сигурен какво точно видях. Не знам дали ще може да се възстанови след всичко това.

Клеър замълча.

— Онзи от ФБР знае ли, че си там? — попита след малко.

— Да. Всъщност той определи параметрите.

— Параметрите?!

Някой почука на стъклото и сърцето на Наш замалко да изскочи.

— О, боже!

— Какво става? — попита Клеър.

Наш се извърна и погледна вляво. Лизет Лоудън от новините на Седми канал стоеше до колата му. Беше мушнала ръце в джобовете на обточеното си с кожа палто и пристъпваше от крак на крак, сякаш танцуваше, в отчаян опит да се постопли.

— Трябва да затварям, Клеър. Ще ти се обадя после.

Той прекъсна връзката и изключи двигателя. Моторът се задави, сякаш не беше напълно убеден дали трябва да гасне, след което замлъкна. Наш се измъкна от колата, тресна вратата и тръгна към входа на метрото, подминавайки Лоудън като малка гара.

— Няма да разговарям с теб.

— В такъв случай ще се наложи да си измисля нещо — отвърна тя, като ситнеше след него.

— Къде ти е операторът?

Тя посочи с палец зад гърба си. Ванът на Седми канал беше паркиран три места зад неговата кола.

— Топли се.

— Няма да е лошо да му правиш компания.

— Знам, че имате труп тук. Вероятно жертва на У4М.

— Няма труп.

Тя протегна телефона си. На екрана беше отворен фейсбук пост.

— Това направо си прилича на тяло.

Наш мислено си отбеляза потребителското име на автора на публикацията.

— Според мен е фалшификат.

Той се мушна под полицейската лента. Когато Лоудън се опита да го последва, се появи униформеният.

— Аз съм с него! — викна тя.

Наш поклати глава и заслиза по стълбите.

— Не, не е с мен.

— Къде е детектив Портър? — извика тя след него. — Не трябваше ли и той да е тук?

Наш не й отговори. Закрачи към перона, ориентирайки се по глъчката.

Въпреки че на тавана имаше флуоресцентни лампи, четирите огромни халогенни прожектора, издигнати насред релсите, светеха още по-ярко — балон бяла светлина сред окъпаното в жълто пространство. Влакът бе спрял в източния край на тунела, а един „Форд F150“ със специални джанти стоеше върху релсите и блокираше западната част. Фаровете му бяха включени и сочеха към коловоза, въпреки че петнайсетина метра по-нататък светлината помръкваше.

В края на перона Наш бе упътен към някакви стъпала, които го отведоха до релсите.

— Третата релса е под напрежение — изрече някой зад гърба му. — Не можем да я изключим, без да засегнем и останалата част от маршрута, така че внимавайте къде стъпвате!

Жълтата полицейска лента очертаваше голям квадрат между пикапа и влака. Халогенните лампи бяха пропъдили всички сенки. Извън лентата стояха няколко униформени, двама криминалисти от чикагската полиция, трима агенти на ФБР. Вътре в квадрата нямаше никой. Всички очи бяха насочени към него. Всички разговори постепенно замряха.

Наш се наведе, мина под лентата и се насочи към центъра на очертаната зона.

Коленичи.

Извади телефона си и звънна на Пул.

— Опиши ми го — рече Пул веднага след като вдигна. — Всяка подробност. Не бързай. Не пропускай нищо.

Наш хвърли бърз поглед към тримата агенти и към криминалистите от местната полиция, които го наблюдаваха втренчено. Никой не изглеждаше щастлив, че не е в центъра на събитията.

В мига, в който откриха, че телата са две, и Пул се беше опитал да претендира за юрисдикция, Уорник се обади на кмета, кметът се обади на директора на ФБР, а директорът се обади на шефа на Пул. След не повече от пет минути Пул вече имаше заповеди не само да държи чикагската полиция в течение, ами и да ги включи в екипа. Очевидно да работят заедно, бе най-добрият начин да запазят добрия си имидж сред обществеността. Пул възрази и незабавно бе скастрен. Наш не таеше никакви илюзии защо началникът на Пул толкова лесно се е съгласил — ФБР искаше да държи изкупителната жертва на една ръка разстояние. Ако нещата се оплескаха, искаха да имат някого, когото да обвинят — някой, който не е ФБР. Чудесното ни правителство в действие.

Наш се прокашля.

— Тя е на… хм… не съм много сигурен за възрастта. Предполагам, трийсетина, може и четирийсетина годишна. Трудно е да се прецени. Облечена е в бяла домашна роба. Тънка материя. Нищо друго, доколкото мога да видя. Няма обувки, няма бельо, няма палто или каквото и да е друго на местопрестъплението. Кожата й е покрита с някаква бяла, прахообразна субстанция. Косата й също.

— А дрехите?

— Не.

— Значи е облечена след смъртта си?

— Така изглежда.

— Какво друго?

Наш свали черните си кожени ръкавици, извади от джоба си латексови и си ги сложи, сложи и медицинска маска, в случай че белият прах е отровен. Наведе се още по-близо към тялото.

— Очите й са затворени, но мисля, че дясното е било отстранено. Има малко засъхнала кръв в ъгълчето. — Бавно повдигна косата й с ръка. — Ухото също липсва. Нагласена е специално в такава поза, че да изглежда, все едно се моли. Поставена е на колене.

Посегна към устните й и се опита да ги разтвори.

— Вкочанена е. Не мога да отворя устата й.

— Трупно вкочанясване?

— По-скоро е от студа.

— Не насилвай — каза Пул. — Съдебният лекар ще може да потвърди дали езикът й е бил премахнат. Има ли три кутийки? Овързани с черна лентичка?

— Да — отвърна Наш. — Но обикновено не ги откриваме така. Бишъп ги изпраща по пощата, една по една, през около седмица. Никога не е оставял всичките три при трупа.

— Така беше с тялото, което открихте в тунелите с Портър. Финансовият директор на „Талбът“.

— Гюнтер Хърбърт — изрече Наш.

Бишъп бе казал на Портър, че е измъчвал Хърбърт, за да получи информация за финансите на Артър Талбът. Информация, която щяла да уличи едрият чикагски собственик на недвижими имоти в множество престъпления.

— Същото беше и с Либи Макинли — добави Пул. — Беше оставил трите кутийки на масичката й за кафе.

— Нашият неизвестен заподозрян е изрязал нещо върху челото й с нож.

— Какво пише?

— „Аз съм зло“.

Либи също беше изпонарязана. Хиляди дребни порязвания от бръснач по цялото й тяло.

— И Хърбърт, и Макинли са измъчвани, за да се изтръгне информация — каза Наш меко. — Различни са от останалите ни жертви.

— Какво друго?

Наш се наведе още по-близо. Трупът пред него приличаше повече на статуя, отколкото на човек. Никога не бе виждал тяло, разположено така.

Молещо се.

Той присви очи.

— Крайчетата на пръстите й.

— Какво за тях?

— Те са… изгорени.

— Отпечатъците й са премахнати?

— Така изглежда — отговори Наш, опитвайки се да намери по-добра гледна точка, без да мести ръцете на трупа. — Това никога не го е правил.

— Има ли послание?

— Послание ли?

— Парче картон, хартия, каквото и да е… с нещо, написано върху него?

Наш се огледа.

— Доколкото виждам, не… о, чакай малко.

— Какво забеляза?

Наш се изправи и тръгна към стената. Видя как всички го наблюдават с любопитство.

— Някой знае ли дали това е отскоро?

Никой не отговори.

— Какво има? — попита Пул отново.

Наш се пресегна и докосна боята. Още беше влажна.

ТАТКО, ПРОСТИ МИ.

Написано със спрей върху стената на тунела, почти изгубило се сред всички останали графити наоколо.