Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (120)

120.
Пул

Ден шести, 06:05 ч.

— Побързай, те идват.

Отначало Пул си помисли, че не е чул добре. Но Портър повтори същата фраза миг по-късно. Слюнката му бе обагрена в червено.

Пул притисна раната на гърдите му и се наведе по-близо:

— Кой идва?

— Невестулката… той ми се обади… каза, че има доказателства… да се срещнем…

Пул се намръщи.

— Доказателства за какво? Говориш несвързано, Сам. Опитай се да помълчиш — губиш много кръв.

Разтвори сакото му.

Куршумът, изстрелян от един от снайперистите по Уошингтън, бе улучил Портър в горната дясна част на гръдния кош. Дишането му беше затруднено и накъсано.

— Мисля, че куршумът е пробил белия ти дроб. Стой спокойно, линейката ще пристигне всеки момент.

— Изядох закуската — промълви Портър. — Заразен съм. Стой далеч.

Той опита да отблъсне Пул, но хватката на агента бе здрава.

— Татко, прости ми — прозвуча женски глас някъде зад Пул. Тя хвърли една черно-бяла нотна тетрадка върху гърдите на Портър и изчезна в тълпата, преди Пул да я е огледал. Нищо, освен кратък проблясък на кестенява коса. Бутна тетрадката и продължи да притиска раната.

На около три метра вляво от Пул четирима униформени бяха затиснали Бишъп на земята, а покрай тях стояха изправени двама агенти от Бюрото. Ръцете на Бишъп бяха зад гърба му, пристегнати с пластмасови белезници тип „свински опашки“. Докато го изправяха на крака, очите му бяха приковани в Портър и в пистолета на сантиметри от безжизнената му ръка. Погледът му срещна очите на Пул за секунда, преди да го повлекат през тълпата към патрулката.

Голям облак черен дим се издигаше в небето над града — идваше от посоката, където се намираше „Строджър“, ако не и от самата болница.

Портър се закашля.

Кръвта опръска ризата му.

Очите му се обърнаха.

На земята до него се отпусна парамедик. Още един застана от другата му страна.

Пул се обърна към първия — жена на двайсетина години с къса червена коса:

— Аз съм от ФБР. Мисля, че куршумът е засегнал белия му дроб. Беше в съзнание преди броени секунди.

— Пулсът му е слаб. Кръвното е седемдесет и три на петдесет и пет. — Беше разтворила ризата на Портър и оглеждаше раната. — Отдръпнете се, моля. Ще се погрижа за него.

Пул се подчини.

Другият парамедик й подаде пакетче с кръвоспиращи превръзки и погледна към Пул:

— Току-що от вашия комуникационен ван дойде новината, че специален агент Хърлес е отровен. Нещо в кафето му, предполагаме. Сигурно ще искате да отидете да видите какво е положението.

Пул хвърли поглед към вана. Хърлес, Далтън и техникът, който проследяваше телефона на Портър — всички бяха там. Той се обърна към младежа:

— Ами Далтън и техникът?

Парамедикът сложи инжекция на Портър.

— Само Хърлес. Другите са добре.

Пристигна трети парамедик, който домъкна носилка. Сложи я на земята успоредно на Портър.

— Диша ли? — попита Пул.

Никой не отговори.

С добре отработено движение двамата извъртяха Портър на една страна, докато третият намести носилката под него.

— Оставам с него — отсече Пул.

— Направете път! — каза жената. Държеше система за интравенозно вливане над Портър. С другата ръка докосна първо китката, а после врата му. Когато забеляза, че Пул я наблюдава, пръстите й се отпуснаха. Избягваше погледа му.

Заедно си проправиха път през тълпата до линейката, паркирана до тротоара. Окървавеният дневник бе затъкнат в колана на Пул.