Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (62)

62.
Наш

Ден пети, 17:12 ч.

Ръкописен почерк, черно мастило, едри главни букви, надраскани по гипсокартона върху избелялата олющена боя. Наш не беше ги виждал преди, но знаеше точно къде са се намирали. Някой ги беше изрязал от стените на изоставената къща на №41. Същата къща, в която бе убит специален агент Дийнър. Ансън Бишъп се бе укривал отсреща.

Пул бе възстановил текста по памет върху една от белите дъски в Щаба. Тогава бяха предположили, че Бишъп не иска текстовете да бъдат открити и затова е убил Дийнър. На разпита по-рано днес Бишъп бе заявил, че Портър е убил Дийнър, което означаваше, че той също така е изрязал и надписите… и ги е скрил тук?

Дори и Сам да ги беше взел, защо му беше да ги крие в собствения си апартамент?

Подхвърлени бяха. Трябваше да са подхвърлени.

Но тогава защо Сам ще дава пари на Ъпчърч?

Наш подреди четирите квадратни парчета на пода. Върху първото пишеше:

Не можех за Смъртта да спра,

но тя се спря за мене,

в каляска седнахме — до нас

безсмъртието беше.^[1]

Върху второто:

Кръговрата на живота и смъртта

с вода и лед аз бих сравнил.

Замръзне ли водата — става лед,

ледът стопи ли се — създава се вода,

умреш ли — значи пак ще се родиш,

родиш ли се — обречен си на смърт

Между водата и леда преграда няма,

красив е и животът, и смъртта.^[2]

Третото беше по-кратко:

Да се завърнем у дома, да се върнем назад,

без полза са стремежите ни пресметливи,

наслада просмуква деня от начало до край.

От синия океан на смъртта

животворната сила като амброзия блика.

Животът крие смърт; смъртта таи живот

Тогава има ли място страхът къде е страхът?

Птиците в небето пеят: няма смърт няма смърт!

Ден и нощ приливът на безсмъртието се спуска тук, на земята.^[3]

Пул беше запомнил, че няколко думи бяха подчертани:

лед

вода

живот

смърт

дом

страх

смърт

Мислеха си, че са разгадали значението им: Ъпчърч беше поставил телата на жертвите си в лед, под вода, след като ги бе давил многократно в басейн за сензорна депривация, пълен със солена вода, в мазето си. От онова, което бяха успели да научат от оцелелите, той се бе опитвал да установи дали са видели нещо след смъртта си, след което ги е съживявал. Пул имаше усещането, че именно заради това думата „смърт“ бе подчертана два пъти. Всички подчертани думи пасваха на теорията им, с изключение на „дом“. Все още не бяха успели да разберат това.

Само че нищо не обясняваше защо някой (Бишъп или Портър) би си губил времето, за да реже тези парчета текст от покритата с графити стена и да ги крие някъде. Особено веднага след като бе убил федерален агент и знаеше, че колегата му е отсреща на улицата.

Имаше още нещо. Нещо, което пропускаха.

Наш снима парчетата гипсокартон и изпрати фотото на Клеър, Клозовски и Пул с пояснението: „Намерих ги в апартамента на Сам.“ Знаеше, че ще попитат, и на този етап нямаше причина да крие нищо от тях. Те щяха да разберат.

Гъделичкането се завърна в носа му. Той извърна глава настрани и кихна. Три пъти, едно след друго, като картечница. Когато приключи, се изправи и се огледа, търсейки салфетка. Ако Хедър все още бе жива, беше сигурен, че щеше да има по една кутия във всяка стая. Сам обаче постепенно бавно се завръщаше към ергенския си статус — никакви салфетки, дори стойката за кухненска хартия придържаше единствено празната картонена ролка.

Но и най-заклетият ерген се запасява с тоалетна хартия, затова Наш тръгна през апартамента, като на път за тоалетната мина покрай спалнята и светна лампите.

Не забеляза трупа веднага. Ако някой не си беше направил труда да го увие грижливо в найлон, преди да го метне във ваната, сигурно щеше да подуши миризмата на разложение от другата стая. Солта сигурно също бе изиграла роля за притъпяването на смрадта. Или пък може би всичко бе заради запушения му нос.