Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (24)

24.

Дневникът

Същата нощ детектив Уелдърман се върна. Не влезе в къщата. Остана зад волана на колата си. Двигателят боботеше. Прозорецът му бе спуснат и през него всяка минута-две се показваше огънчето на цигара, кога то той тръскаше пепелта. Стоя там около пет минути, докато Кристина и Теган се измъкнаха от къщата и се качиха на задната седалка. Наблюдавах как колата потегля, докато стоповете й се превърнаха в червени точици като главички на топлийки и най-накрая изчезнаха. Беше малко след девет.

— Знаеш ли къде отиват? — попитах.

Пол се бе излегнал на леглото си и работеше върху комикса си — „Злополуките на Мейбъл Маркел“. Беше отмъкнал един от пуловерите на Теган от стаята й предната нощ и сега го поднесе към носа си и вдиша дълбоко.

— Тихо. Опитвам се да получа вдъхновение.

— Като душиш пуловера на Теган?

— Ако душа гащичките й, това вече ще е перверзно.

Бях твърдо убеден, че Пол има сериозна колекция от дрехи на Теган, скрити някъде, но все още не бях открил къде.

— Взима ги почти всяка вечер! Къде ходят?

Пол остави пуловера и продължи да рисува.

— Мисля, че трябва да се съсредоточиш върху положителното — не си ти този, който е на задната седалка на полицейска кола в момента. Това не е приятен начин да прекараш вечерта.

— Знаеш ли къде ги води?

Пол порови из маркерите си, намери червения и започна да оцветява рисунката.

— Приятелю мой, задаваш неправилните въпроси.

— Така ли?

— Това, което би трябвало да се питаш в момента, е как да накараш Кристина да отърка апетитното си дребно тяло отново в теб, както го стори във всекидневната.

Лицето ми отново пламна.

— Тя просто се закачаше.

Пол изсумтя.

— Ахааа, закачаше се. За тези от нас, които сме вещи в изкуството да разбираме жените, това бе нейният заобиколен начин да ти подскаже, че си достатъчно голям, за да се качиш на това влакче. Трябва само да си купиш билетче.

— Сигурен си, че не е имала предвид това.

Той не ми обърна внимание.

— Даде ти жокер. Иска да помиришеш цветето й. Една игричка на Чичо доктор в сеното. Здраво гушкане. Креватна гимнастика. Муш-муш. Скрий саламчето… Дори да имаше само половин мозък, вече щеше да си в стаята й, да си се пъхнал под чаршафите й и да очакваш своята възлюбена да пристигне, тръпнеща от желание, след момичешката им вечер.

— Момичешка вечер? С детектив от полицията?

— Къде си мислиш, че са? — Пол сложи капачката на червения маркер и започна да оцветява със зеления. — С какво бяха облечени? Нашите две мили съквартирантки?

Казах му, че Теган беше с черна рокля и на токчета. Струваше ми се, че роклята на Кристина бе тъмносиня, но ми беше трудно да преценя със сигурност, понеже беше доста тъмно.

— Не се обличат така за пред нас — изтъкна Пол. — На нас не ни се полага друго, освен пижамки и омачкани пуловерчета. Днес явно е специална вечер.

Чух как долу се тръшна врата. След това Невестулката кресна на някого. Вероятно на съквартиранта си. Хлапето. И двамата бяха малко по-малки от нас и се държаха настрана. Невестулката беше на около дванайсет. Нямах никаква идея как му е истинското име — прякорът Невестулката му пасваше идеално. Имаше очи като стъклени топчета и бърчеше носа си, когато беше разстроен (а беше разстроен през повечето време). Нямах представа защо викат на Хлапето така, но и аз го наричах по този начин.

Пол ми показа рисунката си.

Теган, гола, легнала на хавлията си с притворени очи. Кристина, наведена над нея с бутилка слънцезащитен лосион в ръка, една капчица, от който тъкмо падаше на гърба на Теган. Червеният пуловер на Теган бе свит на топка под главата й. Беше доста сполучлива рисунка.

— Къде е Либи?

Пол хвърли поглед към творението си и посочи далечния ъгъл. Едва се виждаше.

— Ето я, точно тук.

— Не, имам предвид сега. Защо не замина с тях?

Пол прибели очи и продължи да рисува.

— Яка мацка като Кристина ти е супер навита, а ти се чудиш къде е Либи? — Той поклати глава. — Тя е повредена, човече. Остави я на мира. Момиче като нея никога няма да е наред. Ще изкара няколко седмици тук и след това ще я отпратят там, където карат момичета като нея. Тя няма да е дълго част от нашия свят, затова не се привързвай прекалено много към нея. Финики дори не си направи труда да закачи снимката й на стената.

Все още не я бих виждал истински. По някой бегъл поглед. Развят кичур руса коса. Сянката й на стената. Дори днес, на открито, тя отново остана невидима, сякаш се стопи, докато се превърна в призрак на момиче, в мисъл, която ти убягва.

Отидох до вратата и притиснах ухо о дървената повърхност.

— Какво прави според теб госпожица Финики сега?

Пол сви рамене.

— Бих предположил, че върши вещерските си дела. Вари малки дечица в котел долу в мазето. Оставят се да къкрят трийсетина минути, след това се добавят чушки и щипка сол.

Когато отворих вратата и се взрях в коридора, не видях никого. Вратата на Невестулката беше затворена. Кристина и Теган бяха оставили тяхната стая отворена. Вратата на Винс също зееше — не го бях виждал цял ден. Не че този факт ме натъжаваше. Вратата на Либи беше леко открехната. От другата страна — само тъмнина.

Пол метна един „Сникърс“ към мен. Той се удари в мен и падна на земята.

— Кристина обича сладко. Няма да ти навреди, ако носиш подкуп.

Взех сникърса, но не отивах в стаята на Кристина.