Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (124)

124.

Дневникът

— Ето! — изкрещя Пол. — Ето ги там!

Винсънт нямаше голям опит в шофирането. Това се видя особено ясно на някои от по-тесните шосета. На два пъти едва не ни обърна в канавката, а когато подмина един знак „стоп“ до Булфорд, някакъв трактор с ремарке едва не ни отнесе задницата. Докато стигнем до магистралата, карането му леко се подобри. Съвсем леко.

Караше прекалено бързо.

Целите бяхме в кръв. Имахме оръжие, принадлежащо на мъртъв полицай, както и нож. В къщата, останала зад нас, имаше трупове. Всяко от тези неща щеше да ни вкара в доста повече неприятности, отколкото имах желание да си представя.

Именно на магистралата ги забелязахме — белия ван отпред, патрулката на чарлстънската полиция след него, няколко автомобила по-назад. Винсънт се намъкна зад тях, на дистанция от две-три коли. Каза, че знаел пътя за мотела, затова нямаше смисъл да рискуваме да сме прекалено близо.

Десет минути по-късно, когато стигнахме до мотела, нещата се объркаха здравата.

— Спри тук — казах на Винсънт, сочейки към паркинга между „Макдоналдс“ и магазина за авточасти. Знаех, че оттам се открива добър изглед, без да се приближаваме на опасно разстояние. Планът, който измислихме, бе прост — да ги изчакаме да заведат Невестулката в някоя от стаите, двамата с Пол да го измъкнем, а Винсънт наблюдава човека с вана и ченгето и да се покаже само в случай на крайна необходимост. Пистолетът беше последен вариант, но щяхме да го използваме, ако се наложи. Готови бяхме да направим каквото се налага, за да измъкнем Невестулката.

Нищо от това не се случи.

Ванът спря на паркинга пред мотела. Патрулката отби зад него.

Ние все още бяхме в движение, когато задната врата се отвори и оттам изхвръкна Невестулката и се затича в противоположната посока. В ръцете му бе зелената торба, а около врата му се люлееше фотоапаратът на Теган, който се удряше в гърба му. Невестулката профуча през паркинга и изчезна между двете редици постройки зад мотела.

— Мамка му! — изкрещя Винсънт, като включи на скорост.

Той прескочи една гърбица на пътя със свирене на гуми и някак си успя да пресече Кресънт В същото време патрулката потегли по Клондайк, а белият ван зави по Бойз. Очевидно се опитваха да приклещят Невестулката.

Погледът на Винсънт се мяташе между двете коли:

— След кого да тръгна?

Забелязах Невестулката в далечината. Тичаше между няколко паркирани коли и зави към някаква сграда от кафяв камък.

— Тича между постройките. Слизаме!

— Не може да го настигнеш с този крак, той е…

Не чух какво каза след това. Изскочих от колата още преди да е спряла напълно. Пол ме последва със сумтене. Затичахме се към задната част на мотела, накъдето бе избягал Невестулката. Зад нас гумите на шевито отново изсвириха. Винсънт натисна твърде силно газта, едва не се блъсна странично в някакво комби, след което изправи колата и тръгна след белия ван.

Пол беше доста по-бърз от мен. Опитвах се да не изоставам, но всяка стъпка с ранения крак предизвикваше вълна от силна болка. Нищо обаче не можеше да се сравни със счупената ми ръка, която се удряше във вътрешността на гипса. През последните няколко часа пръстите ми се бяха подули и бяха почервенели. Чувствах ги като нажежени. Въпреки че не виждах какво става в гипса, си представях, че ситуацията е повече от плачевна. В съзнанието ми изникваше картина на двата счупени края на костта, които се трият един в друг, разкъсват мускули и бог знае какво още. Представих си, че ръката ми продължава да се подува и се опитах да не мисля какво ще се случи, ако гипсът отеснее прекалено много.

Изтиках всички тези мисли от главата си. Със силата на волята прогоних болката и се затичах след Пол, докато той преследваше Невестулката. Тримата почти се загубихме сред лабиринта от сгради, странични улички и алеи зад мотела.

На няколко пъти изгубвах Невестулката от поглед. Веднъж дори Пол изчезна от полезрението ми. Той постоянно се обръщаше към мен, забавяше ход и аз му махах да продължи. Бях покрит с пот и главата ми започваше отново да се замайва. Дишането се превърна в трудна задача и се наложи да поспра и да се наведа напред с ръка върху коляното, отчаяно опитвайки да си поема въздух.

Когато се изправих, мярнах Пол далеч напред. Беше по средата на някаква тясна уличка, когато чарлстънската патрулка наби спирачки на Къмбърланд. Униформеният полицай изскочи от нея и заобиколи колата, преди да изчезне по калдъръмената уличка отсреща.

Пол се движеше толкова бързо, че се блъсна в патрулката и почти прелетя над предния капак. Успя обаче да запази равновесие и се затича по уличката.

Все още бях на грешната страна на Къмбърланд, когато прокънтя първият от трите бързи изстрела. Бам, бам, бам!