Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (87)

87.
Клеър

Ден шести, 02:38 ч.

Отново стонове.

Клеър беше задрямала, когато чу кмета от съседното помещение. Отначало стенанията бяха тихи, като скимтене, но ставаха все по-силни, по-настоятелни.

Може би идваше в съзнание?

Той изкрещя. Ужасяващ, изпълнен с болка писък, достатъчен, за да изтръгне Клеър от дрямката. Беше легнала в ъгъла, подвила под себе си крака, с ръце, обгърнали тялото и. Крясъкът обаче я накара да подскочи. Тя се приближи до отдушника.

— Кмет, Милтън? Какво става? Добре ли сте?

Хлипане.

Имаше нещо нередно в плача на възрастен мъж — дори този мъж, колкото и противен да беше. Точно в този момент не можеше да го мрази.

— Бари?

Знаеше името му от вестниците, но произнесено на глас, прозвуча странно.

— Тя ми извади…

— Какво ви извади?

Още плач, близо две минути.

— Окото ми — изрече той най-накрая. — Мисля, че ми извади окото. Не съм сигурен. Превързано е, но боли. О, господи, тя сигурно… Трябва да проверя.

— Ако има превръзка, най-добре ще е да не я пипате. Не мога да си представя усещането, но кой знае — може пък да е почистила раната или да ви е дала някакъв антибиотик. Ако махнете превръзката, рискувате да се инфектира.

— Трябва да знам.

Клеър потрепери. Все още й беше адски студено, но не беше толкова зле, както преди. Треската като че ли отстъпваше. Беше жадна.

— Не го пипайте. Ръцете ви са мръсни.

— Отлепих лейкопласта от едната страна. Само ще пъхна един пръст вътре. Няма да махам цялата превръзка.

Докато изричаше през плач тези думи, не звучеше като възрастен, а като малко дете. Малко момченце, което се страхува от онова, което ще последва.

— Не трябва да го докосвате.

Не й каза какво е открил. Подновеният плач беше достатъчен.