Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (36)

36.
Пул

Ден пети, 12:11 ч.

— Това е пълна глупост! — избухна Портър.

Пул натисна паузата на дивиди плейъра. Лицето на Бишъп застина върху екрана.

Портър се размърда в стола си:

— Никога не съм срещал Пол Ъпчърч! Освен от дневниците и от малкото, което Бишъп ми е разправял за него, нямам ни най-малка представа кой!

Изгледа Пул ядосано. Очите му бяха кървясали, с дълбоки бръчки около тях. Когато Пул срещна погледа му, извърна очи. Искаше му се да му вярва, но не можеше да го „разчете“ и това го изнервяше. В Куонтико Пул беше изкарал няколко курса по кинезика — изкуството да интерпретираш невербалната комуникация посредством изучаване езика на тялото. Беше разпитвал безброй заподозрени и с повечето, веднъж щом установеше основните реакции чрез серия рутинни въпроси, съумяваше да определи дали човекът пред него е искрен, или лъже. Това обикновено се свеждаше до един прост факт — когато някой казваше истината, го правеше с готовност, без да е необходимо първо да сложи в ред мислите си. А когато някой лъжеше, вкарваше в действие креативната част от мозъка си, за да състави лъжата, и дори това да отнемаше само частици от секундата, обикновено имаше видими признаци — от извръщане на погледа до движения на ръцете. Портър наистина демонстрираше множество такива признаци, само че те бяха налице още от мига на влизането му в стаята — изнервеност, тревожност, гняв, разстроеност… а тези неща можеха да размътят водата на кинезиката. Обикновено това не беше пречка за Пул, но установи, че с Портър му е доста трудно. Освен това трябваше да предположи, че като детектив Сам вероятно също е изучавал кинезика. Със сигурност и той бе разпитвал множество престъпници през кариерата си. Следователно вероятно разбираше какво точно следи Пул и може би съзнателно взимаше мерки, за да не бъде разкрит. Със съответната подготовка хората успяваха да излъжат и детектора.

— Какво се случи в Чарлстън? — попита Пул.

— В Чарлстън?

— Защо Бишъп ще те обвинява в убийството на онази жена? Каза, че си го направил, за да прикриеш нещо, случило се в Чарлстън.

Този път Портър вдигна очи, но не нагоре и вдясно, което би означавало, че лъже. Нито пък наляво, което щеше да покаже, че говори истината. Погледна право напред, отметна глава назад и прокара пръсти през косата си с разочарована въздишка.

— Новобранските ми години минаха в Чарлстън, това е всичко. Глоби за неправилно паркиране, дребни кражби… — Посочи малко петънце на тила си. — Куршум .22 калибър по време на операция за арестуването на един дилър. След това осъзнах, че не дължа на този град абсолютно нищо, затова с Хедър се преместихме в Чикаго, за да започнем на чисто.

— Простреляли са те?

Ръцете на Портър се върнаха в скута му.

— Не че имам заслуга за това. Двамата с партньора ми се мъчехме да заковем едно дребно дилърче — нечист хероин и крек най-вече. Някакво хлапе по прякор Невестулката. Приклещихме го в една уличка. Аз минах отпред, а партньорът ми заобиколи, за да се появи отзад. Онзи видя първо партньора ми, завъртя се кръгом и изпадна в паника, като ме зърна пред себе си.

Беше изнервен до дупка. В ръката си държеше пистолет и според мен дръпна спусъка, без да иска. Нямаше желание да ме застреля. Пистолетът дори не беше насочен към мен — обикновен рефлекс, ако ме питаш. Куршумът улучи контейнер за боклук и рикошира. Попадна точно тук. — Той се пресегна и потърка мястото отново. — Не проби черепа, само заседна в него и причини повишаване на вътречерепното налягане. Докторите го извадиха, оправиха налягането и аз се възстанових. Това е цялата история.

— Как се казваше партньорът ти?

Портър отвори уста, за да отговори, след това придоби объркано изражение.

— Хм…

— Какво?

Той присви устни.

— Просто… понякога ми е трудно да си припомня някои неща от онзи период.

— Не можеш да си спомниш името на партньора си?

Той притвори очи.

— Беше отдавна. Дерек нещо си… Хил. Хилмън… Не, Хилбърн, точно така. Дерек Хилбърн. Не съм се сещал за него от години. — Отвори очи и се почеса по тила. — Чух, че се е махнал от полицията, но не съм говорил с него от доста дълго.

— Жената, на която помогна да избяга от затвора в Ню Орлиънс. Никога ли не си я срещал преди?

— Не.

— „Тя беше там, тя ме видя, когато го направих, трябваше да си замине“ — казвал ли си това?

— Разбира се, че не.

— И не си я застрелял? Криминалистите откриха следи от барутен нагар по ръцете ти.

— Произведох предупредителен изстрел във въздуха, за да стресна Бишъп. Той е човекът, който я застреля. Казах ти вече. Мамка му, трябва ли да се обадя на адвоката си от профсъюза?!

Пул замълча, след това взе дистанционното и натисна бутона за възпроизвеждане.

На екрана Пул попита:

— Портър е наел Ъпчърч, за да напише дневниците?

Бишъп кимна.

— Бях в колата с Портър и пътувахме към Петдесет и първи участък в деня, когато идентифицираха убиеца на жена му. Беше разлял кафе по панталоните си, затова по пътя към полицията се отбихме за малко до неговия апартамент, за да може да се преоблече. Докато бяхме там, получи обаждане от едно от момчетата в екипа, Клозовски. Компютърният специалист. Когато затвори, ми каза, че му е известно, че истинското ми име е Ансън Бишъп, а не Пол Уотсън. Помислих си, че ще ме докладва или нещо подобно, но вместо това той ми съобщи, че в ход е тайна операция за залавянето на У4М — нещо не съвсем по правилника — и може да използваме това с името ми, ако искам да помогна. — Бишъп сви рамене и поклати глава. — Доверих му се. Питах го какво се иска от мен. Той ми каза, че трябва да избягам и да се укрия. Само за няколко дни. И двамата чухме приближаващи се сирени и той ме предупреди, че трябва да побързаме. Даде ми хиляда долара в брой и адрес на къща на Форти Уан Плейс 518. Каза ми да чакам там. Настоя, че няма време за по-подробни обяснения, но щял да дойде при мен скоро.

— Зелената къща на Форти Уан Плейс 518? — попита Пул. — Там, където ме нападна?

Бишъп се поколеба, после кимна:

— Не исках да те наранявам. Вече бяха минали месеци от началото на цялата тази бъркотия. Портър ме беше убедил, че и ти си замесен. Мислех, че си дошъл, за да ме убиеш. — Бишъп се наведе напред и понижи глас: — Портър се появи веднага след теб. Видях го да тича край къщата, когато тръгвах. Мисля, че и партньорът ти го е видял. Според мен Портър го е застрелял.

— Защо му е на Портър да убива федерален агент?

Бишъп опита да вдигне ръце, но веригите му попречиха.

— След като си тръгнах от апартамента му, той се намушка в крака. Мисля, че той уби Талбът в Уест Белмонт 314. Вероятно той е отвлякъл и онова момиче, Емъри Конърс. Опита се да припише всичко на мен, каза, че трябвало да ме хвърли на журналистите, за да накара истинския У4М да изпълзи на светло. Успя да ме убеди, че има някакъв план. Само че нямаше. Никога не е имал план. Мисля, че той е У4М. Ами ако е убил всички онези хора? Той ни разиграва. — Бишъп се облегна на стола. — Виж, знам колко налудничаво звучи. Ето защо трябва да говориш с Пол Ъпчърч. Той може да докаже истинността на думите ми.

— Как?

— След онова, което се случи на Уест Белмонт 314, след като Портър ме обвини за всичко, аз се скрих. Точно както той поиска. Не знаех какво друго да правя. След седмица обаче, когато разбрах, че не му се вижда краят, започнах да го следя. Той се срещна с Ъпчърч три пъти — поне за толкова знам аз. След третия път го изчаках да си тръгне и почуках на вратата на Ъпчърч. Нямах какво да губя. Когато той отвори, му показах служебната си карта на криминалист — набързо, за да не може да я прочете — и му казах, че съм от „Вътрешни разследвания“ и искам да знам всичко за отношенията му с детектива, който току-що си е тръгнал. Той дори не знаеше, че Портър е полицай. Каза, че Портър го открил в някакъв сайт за обяви преди около година — работел на половин ден като художник и се опитвал да продаде на издателствата свой комикс. Портър му дал образци от почерк и го попитал дали може да го наподоби. Ъпчърч доказал, че може, затова след няколко дни Портър се върнал с куп разпечатки и го накарал да препише текстовете в черно-бели тетрадки. Предложил му десет бона за цялата работа. Ъпчърч наскоро бил диагностициран с рак и отчаяно се нуждаел от парите, затова приел работата. Не задал никакви въпроси, просто изпълнил заданието. Доведете го тук, той ще потвърди!

— Ъпчърч почина преди около три часа — каза равно Пул.

Лицето на Бишъп стана мъртвешки бяло. Той рухна в стола си.

— С други думи, сега е думата на Портър срещу моята. О, господи, трябва да ми помогнете!

Пул спря записа.

Портър не бе произнесъл и дума повече от десет минути. Когато най-сетне заговори, гласът му бе доста по-спокоен, отколкото очакваше Пул.

— В това няма грам истина. Знаеш го. Дори не бях в Чикаго, когато са убили партньора ти.

Пул седя известно време неподвижно, впил поглед в човека срещу него. Ако Портър лъжеше, нямаше никакви видими признаци. Но когато по-рано бе разпитвал Бишъп, също не бе забелязал знаци за лъжа.

Той се изправи и тръгна към вратата. Без да поглежда назад, изрече:

— Извини ме, Сам.

И излезе от стаята. Застиналото на екрана лице на Бишъп продължаваше самодоволно да наблюдава и двамата.