Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (73)

73.
Пул

Ден пети, 21:51 ч.

Пул знаеше, че ще му се наложи да се обади по теле фона. Да рови незабелязано из изхвърлените остатъци от живота на някого, беше едно, но бе напълно сигурен, че в този найлон има увит труп, а това не беше нещо, с което бе готов да се заеме сам. Дължината на вързопа бе само метър и петдесет, което значеше, че тялото е на дете, жена или пък е разчленено. Сигурен беше, че е прекарало доста време във вана — досети се заради праха. Ако първо бяха вкарали вана в гаража и след това бяха поставили трупа вътре, прахът нямаше да е толкова равно мерно разпръснат. Щяха да се виждат леки размествания, остатъци от следите при влачене и така нататък. А освен причинените от него самия, не забеляза други.

Шансът Хилбърн да се е обесил именно заради това тяло беше голям.

Пул запълзя назад бавно, като внимаваше краката и коленете му да попадат в оставените преди следи, за да не замърсява местопрестъплението допълнително. Когато прахът започна да гъделичка носа му, той кихна в свивката на лакътя си, неведнъж, а два пъти, и веднага си помисли колко болен изглеждаше Наш последния път, когато го видя. Как се кълнеше, че това е само грип или настинка.

Когато се върна при зелената чанта, Пул коленичи и я освети с фенерчето си. Както и при останалото във вана, прахът бе създал плътно и непокътнато покритие — по-дебело и сиво на върха и избледняващо отстрани. Направи няколко снимки с телефона си от различни ъгли, след което дръпна ципа. Вътре имаше светлосиня официална риза, черни панталони, чифт мокасини, тъмна вратовръзка, чорапи и бельо. Дрехите бяха нарязани, някои бяха скъсани, липсваха парчета. Почти всичко беше покрито със засъхнала кръв. Под дрехите откри стар фотоапарат „Канон“ с телеобектив. Имаше и черно-бяла тетрадка като онези, в които бяха дневниците на Бишъп. Беше прихваната с ластиче, което се скъса, когато Пул опита да го махне.

Приближи фенерчето и се зачете в първите няколко страници.

Дати, часове, бележки и наблюдения. Това беше някакъв дневник, вероятно от тайно следене на заподозрян. Пул не разпозна почерка. Щеше да се наложи по-сериозно изследване, но от онова, което си спомняше, беше напълно различен от почерка на Бишъп. Като че ли не беше и като почерка на Портър. Може би на Хилбърн, може би на някой друг. Нещата стават трудни с течение на времето. Човешкият почерк се променя. С подходящото изследване експертите биха успели да намерят някои сходства. В торбата имаше и три пачки стодоларови банкноти. Ако числото на бандерола беше вярно, всяка от пачките съдържаше десет хиляди долара.

Пул обходи с поглед находките си, след което се изправи, опакова всичко обратно в торбата, затвори ципа и я метна на предната седалка. Измъкна се от вана с чантата в ръка. Застана на алеята пред гаража, пое си няколко дълбоки глътки чист въздух и набра един номер.

— Грейнджър — долетя отсреща груб глас.

— Здрасти, Франк е. Още ли си на онова езеро край Симпсънвил?

— Събрахме си нещата преди няколко часа. Върнах се в хотела. Защо?

Пул знаеше, че в мига, в който каже на специален агент Грейнджър къде е, новината ще кацне при Хърлес. Само че нямаше избор. Обърна се, огледа гаража и прекара пръсти през косата си.

— Имам вторично местопрестъпление. Може да е свързано с нашите.

— Къде?

— Чарлстън. Старият партньор на Сам Портър.

Обясни набързо какво е открил.

Грейнджър обмисли чутото, след което попита:

— Имаш ли нещо, което да свързва тялото от Симпсънвил — онова пред съдебната палата — с Портър?

Не още.

— Не — отвърна Пул.

— Ще трябва да преразгледаме всичко от този ъгъл. Ако Портър е заподозрян, ще се наложи да преразгледаме всичко.

Пул не отговори. Телефонът му завибрира — ново входящо повикване. Той погледна дисплея — пишеше „Полиция Южна Каролина“.

— Трябва да отговоря.

— Отцепи местопрестъплението. Ще се обадя на местния полеви офис и ще пратя екип при теб. И аз ще се включа, но ще са ми необходими няколко часа — каза Грейнджър, преди да затвори.

Пул прие другото обаждане:

— Специален агент Пул.

— Здравейте, обажда се лейтенант Мигинс от Щатската полиция на Южна Каролина. При нас току-що се получи обаждане за възможно проникване с взлом в онова психиатрично заведение — „Камдън“. Описанието на мъжа, избягал от местопрестъплението, съвпада с вашето описание на Сам Портър. Моите хора са там в момента — казват, че един от кабинетите е оплискан с кръв. Лобито също. Няма труп, няма докладвани наранявания… поне засега, де, но определено нещо се е случило там. Тръгнал съм към мястото, но реших първо да ви се обадя, понеже вие сте вписан като контактно лице.

— Колко точно сте сигурни, че е бил Сам Портър?

— Обади се един от охранителите… каза, че е познал Портър от телевизията. Сто процента сигурен. Каза, че Портър отпрашил с тъмен джип, успял е да види част от номера. Изпращам ви го като SMS.

Пул погледна зелената торба в краката си, после погледна гаража.

Стори му се, че мерна някакво движение с крайчеца на окото си. Обърна се отново назад:

— Лейтенант? Ще ви звънна след няколко минути.

Лейтенантът каза още нещо, но Пул затвори.

Прожекторите хвърляха сянка върху мъжа, ала Пул знаеше кой е. Беше застанал безмълвен в края на алеята.

— Какво правиш тук, Сам?

Портър пристъпи напред.

— Мислех, че Робин ще знае нещо за нощта, в която получих куршум в главата. Може би нещо, което Дерек й е споменал.

— Не знае нищо.

— Бих искал лично да я попитам.

Пул се помъчи гласът му да звучи спокойно:

— Може би трябва първо да прибереш оръжието.

Лявата ръка на Портър беше протегната напред и в нея имаше малък револвер — калибър .30 или .22, не можеше да се каже със сигурност от това разстояние. Пул съжали, че е оставил пистолета си в Чикаго.

Портър пристъпи още напред.

— Ти си този, който рови в нечия чужда собственост посред нощ. На място, където нямаш никаква работа. Това няма нищо общо със случая.

— Имам заповед.

— Не, нямаш. Ако имаше, нямаше да си сам. — Портър хвърли поглед към къщата. — Къде е Робин? Какво си й направил?

— Тя ми разреши да прегледам нещата на Дерек. Прибери оръжието и ще поговорим.

Портър поклати глава:

— Извади си пистолета, бавно и без резки движения, за ръкохватката, и го хвърли на тревата.

— Не нося пистолет. Летях с граждански самолет.

— Свали си сакото и бавно се обърни кръгом.

Пул пусна сакото в краката си и направи пълен кръг, докато застана отново пред мъжа срещу него.

Портър махна с дулото към глезените му:

— Вдигни си крачолите.

Пул се подчини, показвайки, че не носи оръжие.

— Това на кръста ти са белезници, нали?

— Не бива да тръгваш по този път, Сам. И бездруго вече си насочил оръжие към федерален агент.

— Насочил съм оръжие към служител на правораздавателните органи, който е тук незаконно, за да се възползва от скърбяща вдовица, и в момента претърсва личните вещи на починалия й съпруг без съдебно разпореждане, посред нощ.

— Всеки момент ще пристигне подкрепление. Обадих се преди малко.

— Чух те.

— Следователно знаеш, че вътре има труп. — Пул кимна към вана.

— Не знам нищо за това. — Той погледна към зелената торба и примижа, докато четеше собственото си име. — Това не е мое. Мразя зеленото. Какво има вътре?

Пул му каза.

— Да не си я донесъл със себе си? Искал си да я подхвърлиш във вана? На това ми прилича. Подхвърляш веществени доказателства.

Пул се насили да продължи да гледа Портър в очите:

— Защо ми е да го правя? Намерих я. Във вана.

— Някой се опитва да ме натопи — Бишъп или някой, който работи с него. Може би много хора, които работят с него.

— Нямам причина да те натопя, Сам.

— Не съм толкова тъп, че да оставя торба с моето име до труп, който се намира в скапания ван на бившия ми партньор. Как тогава се е озовала вътре? Кой я е подхвърлил, ако не си ти?

— Била е във вана доста дълго. Още откак е бил паркиран тук.

— Значи Бишъп. Не съм убивал никого.

Пул започна да смъква ръцете си, но замръзна, щом видя, че пръстът на Сам се свива около спусъка. Взря се в дулото.

— Ако не си виновен, свали оръжието и да поговорим.

— Неее. С мерник върху теб поне ще съм сигурен, че ме слушаш. Не мога да си позволя да рискувам отново да ме арестуват. Точно сега не.

— Допускаш голяма грешка, Сам.

Портър размаха револвера:

— Извади белезниците и си ги сложи. Закопчай се отпред, за да те виждам.

Пул обмисли възможността за бягство. Ако се метнеше настрани, извън светлината, имаше шанс да се изплъзне, преди Портър да се прицели. Револверите са точни само от около три метра, а Портър беше на двойно по-голямо разстояние. Трябваше да вземе под внимание обаче и факта, че Портър е запознат с огнестрелните оръжия, не е някой любител, а и в момента изглеждаше странно спокоен.

— Обади се за подкрепления преди седем минути. Местният полеви офис е на повече от двайсет минути път. Ако агентите тръгнат от домовете си, могат да стигнат тук и по-рано. Ще ти дам една минута, за да направиш онова, което казах. Ако не пожелаеш, вкарвам ти един в крака и те изваждам от уравнението. Не мога да си позволя да рискувам отново да ме арестуват. Не и точно сега — повтори Портър и огледа празната улица в двете посоки.

Пул се втренчи в него:

— Да предположим, че те послушам. После какво?

— Ще те взема с мен. Ще разрешим случая заедно.

Пул не отговори.

— Ако исках да те убия, щях да го направя точно тук и сега. Знаеш това. Няма свидетели. Екипът ти ще се появи, но съм готов да се обзаложа, че няма да намерят никакви доказателства. Отпечатъците ми дори не са по тези куршуми. Ще изчезна още преди да си изкървил до смърт.

— Не би ме убил.

Този път Портър бе този, който замълча.

Пул посегна зад гърба си.

Ръката на Портър се стегна.

— Бавно.

Белезниците на Пул бяха в кожен калъф, закопчан за колана му отзад. Той го откачи и ги извади. Бавно, за да не подплаши Портър, ги закопча първо за лявата, после за дясната си китка.

— Стегни ги.

Пул затегна белезниците. Дори Сам да бе забелязал движение зад прозореца на втория етаж на къщата на Хилбърн, не го показа. Пул видя как завесата помръдна встрани и зад нея се мерна нечия сянка.

— Сега взимай тази торба и идвай с мен.

Пул кимна и се подчини.