Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (30)

30.

Дневникът

Заварих вратата на хамбара отворена. Беше широка — достатъчно голяма, за да мине трактор, — закачена за релса отгоре. Не беше отворена като за трактор — някой я беше открехнал само с около шейсетина сантиметра. Гледах тази врата около минута, чудейки се дали този, който я беше оставил отворена, бе влизал или излизал.

През изминалите няколко месеца на няколко пъти ми се бе случвало да бъркам неволно в джоба си и да търся успокояващото хладно стоманено докосване на моя нож. И всеки път пръстите ми оставаха разочаровани. Сега беше абсолютно същото. Да вляза в хамбара, без да знам дали вътре има някой, или не, беше безразсъдно. Знам, че баща ми не би ми препоръчал да вляза, както и че би се разсърдили ако разбере, че съм го сторил, но баща ми не беше тук, а и нещо ме човъркаше да пристъпя вътре. Не искам да казвам, че някаква невидима сила ме е подтикнала, не вярвам в подобни неща, но въпреки това го чувствах именно така. Сякаш част от мен вече беше в хамбара и аз нямах друг избор, освен да вляза вътре и да си я прибера.

Тихо пристъпих в тъмната паст на помещението. Знаех, че силуетът ми е лесно различим на фона на отворената врата, затова бързо се отместих вляво — точно толкова, колкото мастиленочерното одеяло на мрака да ме приюти сред гънките си. Сега не се боях от тъмнината, но невинаги беше така. Когато бях малък, се страхувах от мрака. Страхувах се от мрака толкова, че майка ми оставяше нощната лампа светната, само мяташе един стар шал отгоре, за да приглуши светлината. Баща ми се присмиваше на това, подиграваше ме, но на мен не ми пукаше. Нуждаех се от светлината, също както се нуждаех да дишам. Мисля, че именно затова ми я отне.

Когато влязох в стаята си въпросната нощ, крушката беше развинтена. Питах майка и тя само сложи пръст на устните си и кимна към всекидневната. Попитах я защо баща ми би ми взел светлината и тези простички думи бяха достатъчни, за да пребледнее. Не беше, защото ги изрекох, а защото ги произнесох достатъчно силно, за да ги чуе баща ми и да дойде.

— Ела с мен — каза той.

Сигурен бях, че майка ми искаше да протестира, но не обели и дума, докато баща ми ме водеше към мазето. По пътя си обратно развинти всички крушки, като остави последна онази на най-горното стъпало — нея махна малко преди да заключи вратата.

Чух го да казва:

— Забрави очите си. Зрението е измамна любовница. Само когато се научиш да се доверяваш на останалите си сетива, наистина ще се научиш да виждаш.

Не ми даде одеяло до втората нощ. Минаха три, преди да ми бъде отпусната възглавница. Прекарах повече от седмица долу. Може да са били и две. Чак когато се научих да съжителствам спокойно с мрака, баща ми ми позволи да се кача горе. А и наистина беше прав. Има много начини да виждаш, без да използваш очите си. Човешкото съзнание се приспособява бързо, намира начин.

В това мазе имаше звуци.

Звуци, които чувах и тук, в хамбара.

Тупкането на малки крачета, които притичват насам-натам. Шумоленето на паяците, които сноват из мрежите си. В свят, черен като този, свят, в който бях сляп, имаше милиони очи, които все още бяха в състояние да ме видят, и чувствах как всяко око се приближава бавно, но сигурно.

Въздухът в хамбара беше по-хладен, отколкото навън. Не се усещаше никакво движение. Въпреки това веднага разбрах, че не съм сам.

— Знам, че си тук.

Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото се надявах. Не исках да я изплаша. Знаех, че е Либи. Не бях сигурен как точно бях разбрал, ала знаех. Мисля, че осъзнах, че тя е тук, още в мига, в който притиснах ухото си до нейната врата в къщата на Финики. Знаех, че е тук, и бях също толкова сигурен, както когато знаех, че си е тръгнала от Терапевтичния център в Камдън в онзи ден, който изглеждаше толкова отдавна, но всъщност не беше.

— Либи, аз съм, Ансън.

Отново мълчание. После:

— Има ли някой с теб?

Гласът й идваше някъде отгоре и вляво. Сладък, ангелски глас, прекрасен като музика. Глас, чист като планински поток. Глас, който можеше да прочете телефонния указател и да го накара да звучи като най-великата история, разказвана някога.

— Само аз съм — отвърнах аз. — Къде си?

Отначало не каза нищо, но я чух да се размърдва. Нещо меко се посипа върху мен отгоре — прах или пудра.

— Отляво на теб има стълба. Аз съм в плевника.

Над мен разцъфна светлинка. Призрачно трептящо пламъче, което се разля из вътрешността на хамбара.

— Побързай, преди някой да е видял светлината.

Забелязах стълбата към плевника на около дузина крачки от мястото, където бях застанал. Не изглеждаше много стабилна, но ме издържа. Изкачих се три метра нагоре и се покатерих на платформата. Под ръцете и коленете ми хрущяха сухи сламки. Подът изглеждаше невъзможно далечен там долу.

Кацнала върху една стара дървена щайга, в далечния ъгъл гореше малка, покрита с петна газена лампа. Либи се бе сгушила встрани, опряла гръб о стената. Главата й бе точно толкова извърната, за да ме наблюдава. Не можех да я видя като хората; сенките се скупчваха плътно около нея като дебело одеяло, осветено отзад от лампата. О, колко ми се искаше да я видя! Желанието да я видя караше кожата ми изтръпва.

— Побързай, гася светлината.

Изправих се и тръгнах към нея. Бях на половината път, когато духна лампата. Дори в настъпилия непрогледен мрак можех да чуя дишането й и се запътих по посока на звука. Седнах достатъчно близо до нея, за да почувствам топлината на тялото й.

„Прекалено близко“ помислих си. Ще се отдръпне.

Не се отдръпна.

Преборих се с изкушението да се преместя още по-близо.

— Ти беше в Камдън — каза тя тихо. — Видях те там.

— Ти също.

Много тъпо прозвуча, знам, но просто ми се изплъзна. Бях нервен. Чувствах се тъп, понеже никога не се изнервях — около майка ми, баща ми, госпожа Картър… въобще около никого. Само че сега определено бях изнервен. И част от мен се радваше, че баща ми не е тук, за да ме види. Не съм сигурен какво би сторил на някой, който ме кара да се чувствам изнервен. Имах няколко идеи и всяка ме разтреперваше.

— Студено ли ти е?

— Малко — отвърнах, въпреки че ми беше добре.

Върху краката й бе метнато одеяло. Тя разпъна едно от ъгълчетата му върху мен. Одеялото беше плесенясало, старо и вероятно мръсно от годините престой в плевника, само че не ми пукаше. Нещо в това, че Либи е до мен, караше всичко да изглежда наред.

Очите ми започваха да свикват с тъмното, подпомагани от лунната светлина, и купчината мрак до мен бавно придоби очертанията на Либи — отначало груби, после малко по-ясни. Едното й око беше насинено. Още един белег до слепоочието. Трети около врата й, сякаш някой я беше душил. Още няколко на дясната й ръка, други на…

Тя извърна глава и сведе поглед.

— Съжалявам. Не исках да те карам да се чувстваш неудобно.

— Няма проблем. И аз на твое място сигурно също бих зяпала.

— Болеше ли?

— Много. Но минава с времето.

Либи носеше медальон, окачен на златна верижка на врата й, който слабо блещукаше.

— Злополука ли претърпя, или някой ти причини това?

Не ми влизаше в работата, вероятно не трябваше и да питам, но исках да знам. Искаше ми се да каже, че е злополука, понеже самата идея, че някой е способен да й причини подобни неща, беше ужасяваща, нещо, за което дори не ми се мислеше.

— Може ли да не говорим за това? Вече е минало, по-скоро предпочитам да се съсредоточа — накъде отивам, не къде съм била.

— Добре.

Можех да направя това. Исках да го сторя.

Спомних си за сникърса, извадих го от джоба си и й го подадох.

— Гладна ли си?

Тя кимна и обели опаковката.

— Искаш ли да си го разделим?

Преди да успея да отговоря, тя счупи блокчето по средата, метна своята половинка в устата си и поднесе другата към устните ми. След секунди вече го бях сдъвкал. Беше най-вкусното десертче, което бях опитвал. Тя облиза шоколада от пръстите си и се усмихна. Усмивката й ме накара да забравя за сникърса.

Тя се облегна на стената.

— Сестрите в Камдън се плашеха от теб, да знаеш.

— Че защо ще се плашат от мен?

— Д-р Огълсби им каза, че си опасен. Каза, че може да си убил родителите си. Каза, че в къщата, където те намерили, имало трупове. Три.

Зачудих се кога ли им е казал това. Вероятно беше в деня, когато сестра Гилман спря да ми се усмихва.

— Не съм убил родителите си.

— А останалите, които са открили в къщата ви? Тях уби ли ги?

Зададе въпроса толкова спокойно, без капчица страх, все едно ме питаше какво съм вечерял или кой е любимият ми цвят. Какво казваше това за нея като личност? Момиче, което почти не познавах, но въпреки това чувствах, все едно го познавам от години… Какво кара едно момиче да не се страхува от момче, което има трупове в мазето си?

— Онези мъже нямаха работа в нашата къща — казах аз. — Всички действия имат своите последствия.

Под одеялото ръката й намери моята. Пръстите й се преплетоха с моите. Паснаха си перфектно, все едно бяха правени едни за други.

— Тук си абсолютно прав.