Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (35)

35.
Клеър

Ден пети, 12:10 ч.

Клеър последва Стоут до асансьора и слезе с него на втория етаж. Минаха през толкова много коридори, че накрая тя бе напълно дезориентирана и усещаше, че ако някой изведнъж реши да махне всички табелки и стрелки по стените, за нищо на света няма да знае как да се върне до кафенето. Лицето я сърбеше от маската, а горещият й дъх клокочеше под плата. Всеки път, когато преглъщаше, болката в гърлото й напомняше, че състоянието й се влошава. От бързото темпо, с което се движеха, се задъхваше. Потеше се, но не й беше топло. Знаеше, че има висока температура, ала не можеше да се застави да си я премери. Вирусът направо я изцеждаше. Чувстваше, че ако спре да се движи, поседне и опита дори за миг да си почине, надали ще успее да се изправи на крака отново.

Стигнаха до края на поредния коридор и застанаха пред две широки метални врати. Стоут прекара картата си през четеца, вграден в стената, и двете крила се отвориха. Отвътре излезе леден повей и Клеър потрепери. Тъмнокожа жена, с лекарска престилка с флорални мотиви и с бял пуловер, вдигна глава иззад бюрото и посочи към зелена врата.

— Тя е в „студената стая“ и ви очаква.

— Благодаря ти, Бев — отвърна Стоут и се запъти натам.

Всичко, което Клеър чу, беше „студената стая“. Не можеше да си представи стая, по-студена от това помещение. Когато обаче мина след Стоут през зелената врата, единственият начин, по който можеше да се опише мястото, където попаднаха, бе „полярна тундра“.

— Ох, мамка му! — процеди тя през гракащите си зъби.

Кабинетът на патолога беше доста по-голям, отколкото Клеър бе очаквала. По-просторен от кабинета на съдебния лекар в центъра и определено по-обширен от подобните във всяка чикагска болница. Поне петнайсет на петнайсет метра, с големи, ярки халогенни лампи, окачени по тавана на равно разстояние една от друга. Стените и подът бяха покрити с бели плочки. Из помещението бяха разпръснати поне дузина алуминиеви работни маси, всяка разположена над решетки, вградени в пода. Имаше пет трупа — три покрити и два непокрити. Климатичната инсталация бръмчеше над главите им и разнасяше потоци леден въздух. Стаята миришеше леко на белина, но не толкова силно, колкото бе очаквала. Всъщност, като се има предвид колко запушен беше носът й, направо бе изненадана, че е в състояние да долавя какъвто и да е мирис.

Точно до вратата имаше закачалка. Стоут смъкна едно червено яке оттам и й го подаде.

— Ето, облечете го.

За себе си взе подобно, само че зелено.

Клеър потръпна под якето.

— По дяволите, защо е толкова студено тук?

Към тях се приближи жена, наближаваща шейсетте, с папка в ръце. Сивата й коса бе прибрана назад. Носеше защитни очила и зелена престилка.

— Поддържаме температура от два градуса по Целзий, същата, както и в отделенията за трупове в съседното помещение, за да намалим до минимум разлагането по време на продължителни огледи. Тук се провеждат само необичайни аутопсии — рутинните като сърдечни удари, рак и прочее се извършват в по-топла зала. — Тя протегна ръка в ръкавица: — Вие вероятно сте детектив Портър. Аз съм д-р Амелия Уебър.

Клеър прогледна протегнатата ръка и си помисли за своята — без ръкавица. Нещо в погледа й сигурно я издаде, понеже д-р Уебър дръпна ръка.

— Никой не иска да се здрависва с патолог. Дори съпругът ми… след двайсет и осем години брак. — Тя се приближи още малко. — Господи, изглеждате зле. Дават ли ви някакви лекарства?

— Антивирусни и стероиди — отвърна Клеър. — Добре съм.

— Определено не сте добре. Трябва да полегнете и да дадете на тялото си възможност да пребори вируса. Започвате и да се подувате. Това е страничен ефект на медикаментите. — Тя хвърли поглед към ръцете на Клеър. — Може би не е лоша идея да свалите тези пръстени, докато все още можете.

Клеър потръпна и закопча ципа на якето догоре.

— Казаха ми, че сте установили причината за смъртта.

Докторката я гледа втренчено още няколко секунди, след което каза:

— Така е. Секунда, само да „доведа“ Айсли.

Веждите на Клеър се повдигнаха.

— Айсли е тук?

— Не точно — отвърна Уебър и се отправи през няколко помещения със стъклени стени. Върна се с голям монитор върху стойка на колелца, под който беше закрепен компютър. Дълъг захранващ кабел се проточваше отзад. Тя натисна няколко клавиша и екранът оживя.

В тях се взираше лицето на Том Айсли.

— Здравейте, детектив, аз… Боже, изглеждате ужасно.

Над монитора бе прикрепена малка камера, насочена надолу. Клеър погледна към нея, после обратно към монитора. Не беше сигурна къде точно трябва да гледа, когато разговаря с Том.

— Добре съм, Том.

— Изобщо не изглеждате…

— Нищо ми няма — прекъсна го Клеър. — Може ли да се захващаме за работа? Леко съм притисната от времето.

Нямаше намерение да избухва така. Но дори и да се обиди, той не го показа.

— Да, разбира се. Амелия, искаш ли да започнеш ти?

Д-р Уебър кимна и изтъркаля виртуалния Айсли до двете маси с трупове върху тях. Станфърд Пенц от тяхно ляво и Кристи Алби — отдясно. И двете тела бяха голи. Върху гърдите на Пенц се виждаше зашитият белег във формата на буквата Y. Аутопсията на Алби тепърва предстоеше.

Уебър се обърна първо към Пенц. Главата му беше обръсната и извъртяна встрани, сякаш гледаше нещо вляво от него. Върху нея имаше кръгообразен разрез. Уебър беше отворила черепа му, за да има достъп до мозъка.

— Отначало имаше признаци за сърдечен удар, но когато проверих, не открих нищо, което да подсказва за заболяване или за вроден дефект. Беше в добро здраве, сърцето му беше в по-добра форма, отколкото очаквах. След това открих това, когато измих кръвта, изтекла при премахването на ухото.

Тя посочи малка черна точица на врата му, точно под липсващото ухо.

— Бил е инжектиран с нещо? — попита Клеър, навеждайки се по-близо.

Уебър отново кимна.

— Токсикологичният анализ не показа нищо, а направихме пълен тест. Пуснах го за втори път — пак нищо. След това Айсли предложи да взема проба от мозъчната тъкан.

От телевизионния монитор Айсли се обади:

— По-специално я помолих да провери за янтарна киселина.

— И открих, и то в доста големи количества — добави Уебър.

— Какво е янтарна киселина? — попита Клеър.

— Вторичен продукт на мускулнопаралитичен медикамент на име сукцинилхолин, използван обикновено от анестезиолозите. При инжектиране парализира всички мускули на тялото, включително и онези, използвани при дишането. Всеки, подложен на действието на препарата без командното дишане, което се осигурява при операция, умира от задушаване. Бързо е, но въпреки това е ужасен начин да умреш — медикаментът няма седативен ефект, причинява само парализа на мускулите, затова пациентът е в пълно съзнание, докато се задушава.

— Никога нямаше да се сетя да търся това — добави Уебър. — Бях се съсредоточила върху сърцето. А и нямаше външни признаци на задушаване. Обикновено се наблюдава посиняване на кожата или петехиални кръвоизливи по лицето. В случая обаче липсват.

— Паралитичният ефект на лекарството не позволява на тези неща да се случат — обясни Айсли. — Сетих се за това само защото бях чел за някакъв анестезиолог в Сарасота, Флорида, който го използвал, за да убие съпругата си — защото имал любовна връзка. Оказа се, че точно този медикамент е любим на докторите убийци, понеже много трудно се засича от токсикологичния анализ. Вие сте в болница, очевидно има достъп до него… ето защо си помислих, че може това да е причината.

Клеър се извърна към Уебър:

— Казахте, че смъртта настъпва бързо. Колко бързо?

— От инжектирането до леталния изход ли?

Клеър кимна.

— Кръвта се движи из тялото с пет-шест километра в час — обясни Уебър. — Следователно — няколко секунди, за да подейства паралитикът, няколко минути до смъртта.

— Човек няма време да реагира или да повика за помощ — изтъкна Айсли и хвърли поглед към тялото на Кристи Алби. И нейната глава бе извърната встрани. — Открихте ли същото и при нея?

Уебър се приближи и посочи точицата под ухото на жената.

— Почти идентична следа от инжекция. Директно в задната аурикуларна вена. И в двата случая направлението на иглата предполага, че нападателят се е приближил незабелязано отзад. Открих, че ъгълът определено сочи напред. Като вземем предвид височината на двете жертви, както и въпросния ъгъл, бих казала, че търсите някой, който е висок под метър и осемдесет.

— Някой, висок под метър и осемдесет, с достъп до медикаментите, които се намират под ключ в анестезиологията — уточни Стоут. — Мога да проверя в досиетата. Може би ще намерим някого в това отделение, на когото не му е мястото там.

Айсли въздъхна разочаровано.

— Това можеше и да свърши работа, ако нямах абсолютно същата причина при моята жертва. Том Ланглин в Симпсънвил също е убит със сукцинилхолин. Местният патоанатом го потвърди преди двайсетина минути.

— Ами солта?

— Ах, да, солта… — отвърна Айсли. — Както би се изразил Бишъп, опитвам се да разгадая и тази загадка, но стигнах до задънена улица. Мога да ви кажа, че солта, открита върху нашите две Джейн Доу, както и върху мъжа в Южна Каролина, е от вида, който може да се купи на едро от голям хипермаркет, по всяка вероятност като консуматив за апарати за омекотявано и пречистване на вода. Солта върху и около вашите жертви, открити в болницата, е обикновена готварска сол. Двете Джейн Доу са съблечени чисто голи и напълно заровени в сол за известно време — поне няколко часа. Отначало си мислех, че целта е била да се съхранят по-добре телата или да ни объркат относно часа на смъртта. Вече не съм толкова сигурен обаче. И Пенц, и Алби са убити в рамките на двайсет и четири часа, преди да бъдат намерени. Ако целта е била да се унищожат евентуални доказателства, лугата би била далеч по-ефективна и също толкова леснодостъпна. Готварската сол не е постигнала никаква цел, което ме кара да вярвам, че е чисто символична. Нещо като послание. Свързах се с федералните и те като че ли мислят в посока Библията. Трябва да си призная, от доста време не съм я отварял. Запознат съм отчасти с историята за жената на Лот, но дотам. Ще се свържа с вас, ако разбера нещо повече.

— Един и същ човек ли е убил всички тези жертви? — попита Клеър.

Айсли сви рамене.

— Всички са убити по идентичен начин, но нямам представа как един-единствен извършител би могъл да пропътува цялото това разстояния. — Очите му светнаха. — Имаме обаче нещо друго, което може да се окаже полезно.

— О, определено в момента имам нужда от полезни неща.

Д-р Уебър се наведе над тялото на Кристи Алби и отвори устата й. Заради светлината на ярките лампи над главите им беше невъзможно човек да не види червената буца плът на мястото, където е бил езикът й.

— Вярваме, че езикът е бил премахнат с помощта на скалпел. Разрезът по дължината на sulcus terminalis^[1] е почти перфектен.

— Аааха… — отвърна Клеър, като се мъчеше да не повърне.

— Виждате ли ъгъла тук? Как от този край остава малко повече от сливицата, отколкото от другия?

— Аха — измънка Клеър, въпреки че вече не гледаше. Присви очи леко, колкото да направи заобикалящия я свят мъгляв. Имаше някои образи, които не желаеше да допуска в главата си.

Д-р Уебър бе спряла да говори и й се усмихваше.

— Това трябва ли да ми говори нещо? — попита Клеър.

Отвърна й Айсли:

— Това значи, че твоят неизвестен извършител е левичар.

— Бишъп левичар ли е?

— Правил съм аутопсии на всички жертви на Бишъп — е, поне на онези, за които знаем. Той си служи с дясната ръка. Или поне при убийствата.

— А Сам левичар ли е? — чу се сякаш отстрани Клеър. Въпросът прозвуча малко по-силно, отколкото й се искаше.